Сестра

— Знаеш ли коя е била въпросната компания?

— Не. Дори не съм сигурен, че я спомена. Беше много отдавна. Но си спомням някои от нещата, които каза, защото говореше с огромна страст и беше напълно различен от друг път.

Уилям започна да кръстосва из стаята; движенията му бяха резки и гневни.

— Каза ми, че амбицията на живота му… Всъщност, не: каза, че целта на живота му била да вкара този ген в хората. Каза, че искал да остави своя отпечатък върху бъдещето.

— Отпечатък върху бъдещето? — повторих с отвращение, като си мислех как твоето бъдеще ти беше отнето.

Уилям си помисли, че не съм разбрала:

— Означава, че той искаше да вкара този ген в човешката ДНК, за да бъде предаван на следващите поколения. Каза, че искал да „подобри онова, което ни прави човеци“. Но въпреки че тестовете върху животни били минали добре, не му разрешавали да изпробва гена си върху хора. Казали му, че това не било разрешено от закона.

— Какъв е бил този „негов“ ген?

— Каза, че повишавал коефициента на интелигентност.

Уилям обясни, че не му повярвал, защото подобно постижение би било изключително и удивително, а Никълс бил съвсем млад. После продължи да говори, но аз вече не го слушах. Вместо това си спомних за посещението си в „Хром-Мед“. Спомних си, че коефициентът на интелигентност там се измерваше чрез страха.

— Вярвах, че си измисля по-голямата част от историята — продължи Уилям. — Или най-малкото, че много я преувеличава. Щом е постигнал такива блестящи резултати, защо, за бога, се беше отказал от изследователската дейност, за да се отдаде на скучна болнична работа? Но сигурно съвсем целенасочено е избрал за свое поле на действие болницата — през цялото време е изчаквал удобния момент да тества гена си върху хора.

Излязох в градината, сякаш имах нужда от повече пространство, за да асимилирам огромния смисъл на тези факти. Не исках да съм сама с тях и се зарадвах, когато Уилям се присъедини към мен.

— Трябва да е унищожил документите на Тес — продължи той. — И после е фалшифицирал истинската причина за смъртта на бебетата, за да не може фаталният им край да бъде свързан по някакъв начин с изследователската програма на професор Росен. И някак си му се е разминало. Господи, говоря така, все едно… не знам… все едно съм някой друг, някой от телевизията или нещо от този род. Става дума за Хюго, по дяволите! Човек, когото смятах, че познавам. Когото харесвах.

Аз самата бях възприела този чужд език от мига, в който бяха открили трупа ти. Разбирах какво е да осъзнаеш, че предишният ти речник не може да опише онова, което ти се случва в момента.

Погледнах към малкото късче земя, където двете с мама бяхме решили да засадим един зимен сорт клематис за теб.

— Но сигурно във всичко това има замесен и някой друг? — предположих. — Той не може да е бил при Тес, когато е раждала.

— Всички лекари изкарват шест месечен курс по акушерство като част от подготовката си, Хюго със сигурност знае как се израждат бебета.

— Но все някой би забелязал? Психиатър да обслужва родилки! Все някой…?

— Родилното отделение е препълнено с хора, а персоналът ни вечно не достига. Видиш ли бяла престилка в някоя стая, те обзема чувство на благодарност и просто продължаваш към следващия сериозен случай. Много от лекарите работят по заместване, а шестдесет процента от акушерките са наети чрез агенции, така че никой не знае кой кой е. — Той се обърна към мен, чертите му се бяха изострили от притеснение. — А и той е носел маска, Бий, забрави ли?

— Но все някой…

Уилям взе ръката ми в своята:

— Ние сме дяволски заети. И си вярваме един на друг, защото е прекалено изтощително и сложно да правим каквото и да било друго, а освен това сме достатъчно наивни да смятаме, че колегите ни са там по същата причина като нас — да лекуват хората и да се опитват да ги спасят. — Тялото му беше напрегнато, ръцете му здраво стискаха моите: — Той успя да заблуди и мен. Мислех го за приятел.

Треперя въпреки топлото слънце и вълненото одеяло за пикник.

— Разбрах, че през цялото време позицията му е била идеална — казвам. — Кой по-добре от един психиатър би могъл да знае какво да направи, за да накара човек да полудее? Да подтикне някого към самоубийство? Освен това бях чула само неговата версия за онова, което се беше случило по време на часовете им.

— Помислили сте, че той всъщност се е опитал да принуди Тес да се самоубие?

— Да. А когато тя не го е сторила — макар да е била психически тормозена до степен на садизъм, — той я е убил.

Сега вече не виждах нищо чудно в упорството, с което доктор Никълс продължаваше да твърди, че се е провалил, като не е успял да постави диагноза „пуерперална психоза“ — загубата на професионалната репутация е дребна цена, която даден човек да плати за извършено от него убийство.

Господин Райт поглежда към нахвърлените по-рано бележки:

— Казахте, че доктор Никълс не е бил сред хората, които според вас може да са пускали приспивните песнички на Тес?

— Не. Казах, че не допусках да има мотив — млъквам за момент. — И защото вярвах, че е свестен човек, който е направил ужасна грешка.

Продължавам да треперя. Господин Райт сваля сакото си и го намята на раменете ми.

— Тес сигурно беше открила, че е използвал за прикритие програмата на професор Росен и поради тази причина той я е убил. Всичко си идваше на мястото.

„Всичко си идваше на мястото“ звучи толкова подредено — като парче, което завършва пъзела и създава задоволителна картина; далеч за предпочитане пред стърженето на метал в метал и разплискването на ръждива кръв по земята.

Стояхме смълчани в миниатюрната ти задна градинка и аз забелязах, че зелените ластари върху някога мъртвите вейки са пораснали с цели няколко сантиметра, че клонките са покрити с дребни пъпки, в които се таяха листенцата на цветовете на лятото. Наоколо всичко беше живо и растеше.

— По-добре да се обадим в полицията — каза Уилям. — Аз ли да го направя или ти?

— По-вероятно е да повярват на теб. Не си вдигал фалшива тревога, нито си имал прояви на истерични пристъпи в миналото.

— Добре. Как се казва полицаят?

— Детектив инспектор Хайнс. Ако не го намериш, питай за детектив сержант Финбъро.

Той извади мобилния си.

— Това ще е ужасно трудно — после набра номера, който му дадох, и поиска да го свържат с детектив Хайнс.

Докато разказваше на Хайнс всичко, което беше казал и на мен, ми идеше да изкрещя в лицето на доктор Никълс. Исках да го удрям, юмрук след юмрук; всъщност исках да го убия и усещането беше странно освобождаващо. Най-сетне гневът ми можеше да бъде насочен към конкретна мишена и за мен беше облекчение да му се отдам — най-накрая да хвърля гранатата, която бях държала толкова дълго с дръпнат взривател, гранатата, която бе заплашвала да ме унищожи; и докато я хвърлям, да се освободя от тежестта и напрежението.

Уилям затвори:

— Помоли ни да отидем до участъка, но му трябва около час, за да извика началника си.

— Искаш да кажеш, че е поканил теб.

— Съжалявам, Бий, стана в последната минута, както американците в края на войната и така нататък.

— Но ако трябва да сме честни, те са причината да победим.

— Мисля, че трябва да отидем заедно. И се радвам, че първо ще имаме малко време за нас двамата.

Той посегна към лицето ми и отметна кичур коса от очите ми.

Целуна ме.

Поколебах се. Бях ли в състояние да пристъпя над ръба на планината — или встрани от онова морално въже, на което ти ме беше поставила?

Влязох в апартамента.

Той ме последва. Обърнах се и го целунах. Вкопчих се в момента с все сила, изживявах го напълно, защото не се знаеше кога ще ми бъде отнет. Ако смъртта ти ме е научила на нещо, то е, че настоящето е прекалено ценно, за да го пропиляваме. Най-накрая разбрах светостта на настоящия момент, защото той е всичко, което имаме.