Сестра

Сега, точно в този момент, имам нужда от теб, Бий. Моля те.

Тогава, както и сега, думите ти извикаха сълзи върху лицето ми.

— Той върна писмото обратно в джоба си, предполагам, че възнамеряваше да го унищожи по-късно. Не съм сигурна защо го беше запазил, нито защо ми го беше прочел.

Но мисля, че — както малко по-рано стана при мен и господин Райт — чувството му за вина отчаяно се нуждаеше от малко компания.

Сега, точно в този момент, имам нужда от теб, Бий. Моля те.

Искаше да ме накара да се почувствам толкова виновна, колкото се чувстваше той самият.

— И после? — пита господин Райт, който трябва да ме подтиква да говоря, за да е сигурен, че ще си спомня всичко. Но вече почти сме свършили.

— Изключи телефона ми и го сложи до вратата — там, където не можех да го стигна. После извади един мой шал от джоба си; трябва да го беше взел от апартамента. Завърза го през устата ми.

Докато правеше това, в главата ми нахлуха панически мисли. Всяка следваща се блъскаше в предишната — цяла магистрала с шест платна от мисли; всички те се появяваха едновременно, дръпваха се назад, опираха калник в калник, неспособни да се измъкнат, и аз си мислех, че някои от тях ще излязат на свобода с един прост писък, други — с плач, трети — с прегръдка. Повечето ми мисли бяха станали първични и физически. Преди не бях си давала сметка, че телата ни са тези, които мислят най-усилено и че поради тази причина е толкова жестоко да сложиш превръзка през устата на някого. Не защото не можех да извикам за помощ — кой ли би ме чул в една празна сграда насред един пуст парк? А защото не можех нито да изпищя, нито да изплача, нито дори да простена.

— Тогава пейджърът му се обади. Той позвъни в болницата от мобилния си телефон и каза, че тръгва натам. Предполагам, че би изглеждало прекалено подозрително, ако не отиде.

Чувам се как притаявам дъх в тъмното.

— Биатрис?

— Притесних се, че Кася може да е почнала да ражда и че заради това го бяха потърсили.

Ръката на господин Райт уверено ме държи в тъмното. Усещането на кокалчетата на пръстите му върху меките ми длани е успокояващо.

— Той провери превръзката през устата ми, както и тези на ръцете и краката ми. Каза, че по-късно щял да се върне и да ги свали, за да няма какво да събужда подозрения, когато бъда открита. Все още не знаеше, че бях изплюла по-голямата част от таблетките. Но аз знаех, че ако се върнеше и ме завареше жива, нямаше да се поколебае да използва ножа си, както беше направил с Тес.

— Ако ви завареше жива?

— Не бях сигурна колко хапчета бях глътнала, нито какво количество от сънотворните се беше разтворило в слюнката ми; нямах представа дали е достатъчно да ме убие.

Опитвам се да се концентрирам върху ръката на господин Райт.

— Той излезе. Няколко минути по-късно пейджърът ми се включи. Уилям беше изключил мобилния ми телефон, но не знаеше, че имам и пейджър. Опитах се да се убедя, че Кася ме търси по някакъв тривиален въпрос. В края на краищата, бебето й трябваше да се роди чак след три седмици.

Да, също като при теб.

Господин Райт гали пръстите ми и от нежността на жеста му ми иде да заплача.

— После?

— Беше взел фенерчето със себе си. Никога през живота си не бях оставала в такава пълна тъмнина.

Бях сама в черното. Катранено черно. Катран, който е направен от смола.

Чернотата миришеше на загнило, беше проядена от страх. Полепна по лицето ми, проникна задушаваща в носа и устата ми. Започнах да потъвам и си спомних как по време на една почивка в Скай ти излезе от морето, плюеща вода и със зачервени страни. Нищо ми няма! Само малко морска вода влезе не където трябва! Поех си дълбока глътка въздух. Чернилката запуши дробовете ми.

Видях как тъмнината се движи — живо чудовище, изпълващо сградата и нощта навън; никакво небе не можеше да го побере. Усещах как ме дърпа със себе си към вакуум от празен страх — далеч от светлината, живота, любовта, надеждата.

Представих си мама в нейния шумолящ копринен пеньоар, излъчваща аромат на крем за лице, да приближава към нашите легла, но споменът за нея бе заключен в детството и не можеше да освети тъмнината.

Чакам господин Райт да ме подкани да продължа. Но няма какво повече да му кажа. Най-сетне стигнахме до края.

Вече всичко е свършено.

Опитвам се да раздвижа ръце, но те са здраво завързани една за друга с вратовръзката. Пръстите на дясната ми ръка са здраво вкопчени около лявата ми китка. Чудя се дали понеже съм деснячка, дясната ми ръка изпълнява ролята на успокоител.

Сама съм в катранената чернота, лежа на циментовия под.

Устата ми е суха като пергамент. Острият студ от пода се е просмукал в тялото ми. То е вцепенено чак до костите.

Започвам писмо до теб, моята обична по-малка сестра. Представям си, че е неделя вечерта, най-сигурното време за мен, и че съм заобиколена от представители на пресата, очакващи да им разкажа историята ни.

И докато мисля за теб и разговарям с теб, отново мога да дишам.

23

Трябва да са минали часове, така че той сигурно скоро ще се върне. Не зная колко приспивателно съм погълнала, но през цялата вечер усещам как апатията на умората изсмуква топлината от тялото ми и яснотата от мозъка ми. Мисля, че на няколко пъти изпадах в безсъзнание и идвах на себе си, но как бих могла да съм сигурна в тази пълна тъмнина? Но ако е било така, в моментите на принудителен сън аз не спирах да ти говоря и може би именно тогава представите ми са били странно живи.

Сега съм напълно будна, всичките ми сетива са напрегнати и изострени; трябва да е заради адреналина — хормонът на борбата или бягството, който е достатъчно мощен, за да накара едно сърце отново да забие след сърдечна смърт; достатъчно мощен, за да ме върне в съзнание.

Опитвам се да помръдна, но тялото ми е все така упоено и изтръпнало, а превръзките са прекалено стегнати. Имам чувството, че тъмнината е плътна — не е кадифена, гладка и мека, както я описват в приказките, а наелектризирана от страх и ако я прободеш, ще откриеш, че зад нея клечи твърдо назъбено зло. Чувам как нещо се отдалечава от лицето ми, докато лежа върху цимента. Мишка? Буболечка? Загубила съм способността си да осъзнавам звуците. Усещам страната си охлузена, сигурно е притисната към някоя малка грапавина върху цимента.

Ами ако онова, което ме държи будна, не е адреналинът? Сега съм в пълно съзнание. Може би съм погълнала по-малко лекарство, отколкото си мислех — или по някакви начин въпреки свръхдозата бях минала от другата страна и бях оцеляла.

Но няма значение. Дори тялото ми да не е фатално упоено, аз съм завързана, устата ми е запушена и скоро Уилям ще се върне. Тогава ще разбере, че съм жива. И ще използва ножа си.

Така че, преди да се появи, искам да ти обясня как точно стоят нещата. Всичко се случи точно така, както ти го разказах, като започнем с обаждането на мама, когато ми съобщи за изчезването ти, и стигнем до момента, в който Уилям ме остави да умра тук. Но краят ми ще е същият като твоя, в тази сграда, неразказан. Нямах смелостта да се изправя очи в очи с този факт или може би просто твърде много обичам живота, за да го оставя да си отиде толкова спокойно. Не можех да си представям щастлив край като от холивудски филм, но си представих край, който е справедлив. И го направих да звучи възможно най-истински — моето въображаемо бъдеще, в което ще съм в безопасност, където всички детайли ще са на мястото си.