Денят след утре

76.

Вестта за катастрофата на влака Париж-Мо стигна до Йън Нобъл по-малко от час след произшествието. Първите сведения говореха за саботаж. Малко по-късно бе потвърдено, че под локомотива е имало взривно устройство.

Прекалено наивно би било да се сметне за просто съвпадение, че Маквей и Озбърн пътуваха по същата линия за среща с пилота на летището в Мо. А след като пилотът бе изчакал уговорения срок и бе излетял без да ги види, можеше да се предположи, че двамата са били във влака.

Нобъл незабавно се свърза с домашния телефон на капитан Каду в Лион и го информира за произшествието. Държеше да узнае резултатите от проучването на германския експерт Хуго Клас и анкетата около смъртта на Антоан Лебрюн. Беше решил да смята за утвърден факт, че Маквей и Озбърн са били във влака и че катастрофата е дело на неизвестната организация, за която работеше Клас или братът на Лебрюн. По този начин противниците отново доказваха колко широка е тяхната разузнавателна мрежа. Не го учудваше, че бяха открили Мериман, Анес Демблон и останалите, нито че знаеха името и адреса на Вера Монере. Но да засекат тайната среща на Маквей и Озбърн в „Ла купол“, а после да ги открият сред пътниците на влака за Мо — това граничеше с невъзможното.

Каду бе поразен и не криеше отчаянието си. Човекът, когото пуснал по дирите на Клас, засега не бил открил нищо повече от факта, че в събота заподозреният отвел жена си на ресторант, в неделя ходил на църква, а в понеделник отишъл на работа както винаги. Подслушването на телефона не дало резултат. Колкото до Антоан, в неделя той се прибрал у дома след късна вечеря с брат си и веднага си легнал. По неизвестна причина станал рано и отишъл в кабинета, макар че нямал подобен навик. Там го открила жена му в 7:30. Лежал на пода до бюрото, а до него се търкалял служебният му пистолет марка „Берета“. Бил изстрелян само един патрон и смъртта била причинена от рана в дясното слепоочие. Аутопсията и балистичното проучване потвърждавали, че куршумът е от същия пистолет. Външната врата била заключена, но имало открехнат прозорец в кухнята. Поради това не било изключено някой да е влязъл и излязъл оттам, макар че липсвали доказателства.

— Или само да е излязъл — подхвърли Нобъл.

— Да, и ние помислихме за това — каза Каду с подчертания си френски акцент. — Че Антоан може да е пуснал някого в къщата. Би трябвало да познава човека много добре, за да го приеме по това време. После онзи го убива и се измъква. Но така или иначе нямаме доказателства и съдебният лекар официално обяви случая за самоубийство.

Нобъл се чувстваше озадачен както никога през живота си. Всички около Мериман бяха мъртви или преследвани, а човекът, който бе открил неговия отпечатък, се оказваше напълно невинен.

— Каду, вашингтонската централа на Интерпол… с кого се е свързал Клас за досието на Мериман?

— С никого.

— Какво?

— Заявката не е регистрирана във Вашингтон.

— Невъзможно. Досието им е било пратено по факс направо от Ню Йорк.

— Стари кодове, драги мой — каза Каду. — Навремето големите клечки от Интерпол имаха лични кодове, осигуряващи достъп до най-секретната информация. Практиката отдавна е отменена. Но някои все още помнят кодовете и ги използват, без да оставят следа. От Ню Йорк може да са подали факс до Вашингтон, но по някакъв електронен канал той е кривнал направо към Лион.

— Каду… — Нобъл се поколеба. — Знам, че Маквей е против, но времето не чака. Тихичко прибери Клас и го разпитай. Ако искаш, ще дойда и аз. Той е единствената ни нишка.

— Разбирам, приятелю. И съм напълно съгласен. Чакам веднага да ми съобщиш, ако узнаеш нещо за Маквей. Пък да става каквото ще, а?

— Да, разбира се. Да става каквото ще.

Нобъл остави слушалката, позамисли се, сетне извърна глава към стойката за лули зад бюрото. Избра най-опушената, марка „Калабаш“, напълни я, грижливо утъпка тютюна и драсна клечка кибрит.

Ако Маквей и Озбърн не бяха пътували с влака Париж-Мо, ако само бяха закъснели за срещата с пилота, значи утре щеше да ги завари там. Но двайсет и четири часа бяха нетърпимо дълъг срок. Нобъл бе казал на Каду, че ги смята за загинали при катастрофата. От това предположение щеше да тръгне и сега. За мъртвите не можеше да стори нищо, но ако бяха оцелели, трябваше да ги измъкне незабавно, преди противникът да е разбрал.

Около единайсет без четвърт, почти четири часа след катастрофата, една висока, стройна и много привлекателна репортерка със служебна карта от вестник „Монд“ спря колата си на тесния път до други вестникарски автомобили и се вмъкна сред по-рано пристигналите журналисти.

Части на френската Национална гвардия се бяха присъединили към местните полицаи и пожарникари в борбата за спасяване на жертвите от катастрофата, наброяващи досега тринайсет загинали, включително машинистът. Трийсет и шест души бяха откарани в болница, дванайсет от тях в тежко състояние. Още петнайсет леко ранени бяха получили медицински грижи на място. Останалите жертви продължаваха да лежат под обломките и според мрачните прогнози щяха да минат часове, може би дни до пълното приключване на списъка.

— Има ли вече списък по имена и народност? — запита репортерката, влизайки в голямата палатка, служеща като пресцентър само на двайсетина метра от релсите.

Пиер Андре, застаряващ лекар от Националната гвардия, натоварен с първоначалното идентифициране на жертвите, откъсна поглед от масата и се втренчи в служебната карта от „Монд“. После вдигна глава към лицето на посетителката и се усмихна за пръв и единствен път през този ден. Аврил Рокар беше истинска хубавица.

— Oui, madame. — Той бързо се завъртя към един от своите подчинени. — Лейтенант, списък на жертвите за мадам, s’il vous plait.

Младият офицер измъкна лист от папката пред себе си, стана и учтиво го подаде на журналистката.

— Merci — кимна тя.

— Трябва да ви предупредя, мадам, че списъкът далеч не е окончателен — каза Пиер Андре, вече без усмивка. — И не бива да се публикува преди уведомим близките.

— Разбира се.

Аврил Рокар беше сътрудничка на парижката полиция, работеща с френското правителство като специалист по фалшификациите. Но присъствието й тук в ролята на репортерка от „Монд“ не бе по поръчка на на правителството или Парижката полицейска префектура. Беше пристигнала заради Каду. От десет години между тях имаше любовна връзка и в цяла Франция тя бе единственият човек, на когото Каду би могъл да се довери безусловно.

Тя се отдръпна и прегледа списъка. Повечето от идентифицираните пътници бяха французи. Имаше двама германци, швейцарец, южноафриканец, двама ирландци и един австралиец. Нито един американец.

Аврил се върна при колата си, отключи и седна вътре. Взе радиотелефона, набра един парижки номер и изчака автоматичното превключване към Лион.

— Oui — долетя съвършено ясно гласът на Каду.

— Засега нищо. Нито един американец в списъка.

— Как изглежда?

— Истински ад. Какво да правя?

— Някой да се е усъмнил в документите ти?

— Не.

— Тогава остани до приключване на списъка.

Аврил Рокар изключи телефона и бавно върна слушалката на място. Беше на трийсет и шест години. Отдавна би трябвало да си има семейство и деца. Или поне съпруг. За какъв дявол вършеше всичко това?

77.

Беше осем сутринта и Бени Гросман току-що се бе прибрал у дома. На вратата бе срещнал синовете си Мат и Дейвид, бързащи за училище. Подхвърлиха му само по едно кратко: „Здрасти, тате, чао тате“. А сега и жена му Естел се готвеше да тръгва на работа — беше фризьорка в Куинс.

— Мама му стара! — чу тя гласа му от спалнята.

С бира в едната ръка и сандвич в другата Бени седеше по гащета пред телевизора. Цяла нощ бе прекарал в отдел „Архиви и информация“, тракайки като луд на компютъра и търсейки помощ от неколцина извънредно опитни компютърни мошеници, за да събере на Маквей информация за убийствата през 1966 година.