Тайната на Ескалибур

— Не му казвай истинското си… — започна Чейс.

— Нина — отвърна тя машинално.

— Ох!

— Радвам се да се запознаем… Нина — каза Васюкович. Той я погледна озадачено, сякаш се опитваше да си спомни дали не са се виждали по-рано.

— Чувствата ни са взаимни, г-н Васюкович. — Настъпи неловко мълчание.

След миг, за нейна изненада, Васюкович се усмихна и ъгълчето на устата му потрепна в израз на неподправено забавление.

— Смея да заявя, че определено не приличаш на повечето млади жени, които познавам.

— Наистина ли? — попита Нина, без да е сигурна накъде отива разговорът.

— Да. Друга до сега да е направила поне три опита да се вмъкне в леглото ми — или в портфейла ми. Но у теб има нещо различно, веднага го усетих. Ти не си от косатките. Нещо различно, за разнообразие. — За миг в очите му проблесна меланхолия. — Красивите жени винаги ми се натискат, но всъщност изобщо не ме виждат — мержелеят им се само парите ми. А това отдавна престана да ме забавлява. — Той въздъхна и сви рамене. — Както и да е. Надявам се да си прекараш добре. — Той каза още нещо на Розалина, преди да забележи някой зад Нина. За пръв път на лицето му се изписа някакъв ентусиазъм.

— А, господин Мишин!

Нина се огледа, но побърза да се обърне, защото забеляза, че Круглов се връща. С него вървеше мъж около четирийсетте, със зализана назад коса, облечен в тъмносин италиански костюм. Тя си спомни името — това беше човекът, дошъл с военния хеликоптер.

Очевидно Розалина също го познаваше, защото го целуна по двете бузи. Нина просто стоеше встрани, чувствайки се оголена и пренебрегната. Но тъкмо когато й хрумна, че това е шансът й да се измъкне, тя осъзна, че всъщност е темата на техния разговор. Успя да различи думата „американка“ сред словесния поток, който се изливаше от устата на Васюкович.

— Американка ли? — Мишин погледна към Нина, след което прошепна на английски със силен акцент: — Може би е шпионка, която е тук, за да спи с мен и да научи всичките ми тайни! — Той се засмя на собствената си шега, последван от Розалина.

Васюкович се усмихна учтиво.

— Нямам усещането да е тук за това. — Той продължи на руски, като определено изглеждаше възбуден от темата.

— Нина — неочаквано се обади Мичъл в ухото й, гласът му се чуваше дори по-слабо и от Чейсовия. — Той говори за новата си „придобивка“. Сигурно има предвид Екскалибур. Мисля, че се готви да го покаже на Мишин, което означава, че мечът със сигурност е в сградата. Зарежи тая кучка и намери място, където да можем да поговорим — трябва да се добереш до охранителната система, за да може Еди да влезе.

— Добре — каза Нина, замаскирайки думата с кашляне. Тя изви глава, за да прикрие лицето си от Круглов и забеляза един келнер, който се провираше между тълпата, носейки в ръка поднос с чаши шампанско. — Искаш ли да ти донеса питие? — попита тя Розалина. По-възрастната жена изглежда се разкъсваше между новото си откритие и могъщите си приятели, като накрая изглежда се спря върху второто. Нина се отдалечи с облекчение в търсене на сервитьор, докато най-накрая се скри от погледа им и се отправи към един сравнително изпразнен от народ район от едната страна на стълбищата.

— Как се справяш? — попита Чейс.

— Ще оцелея — прошепна тя — Въпреки че едва не получих сърдечен удар, когато видях Круглов. О, имам и отпечатък на длан върху задника си.

— Чий? Ако е на Васюкович, ще се наложи да съживя копелето, след като го убия, за да мога да го очистя отново.

— Не, женски е.

— Наистина ли? — В гласа на Чейс се усети интерес. — Тройка, а?

Нина усети, че се усмихва, въпреки положението, в което се намираше.

— Според мен не е твоят тип, Еди. И определено не е моят.

— Не може ли да се съсредоточим върху мисията? — попита нетърпеливо Мичъл. — Нина, къде се намираш сега?

— До стълбището в големия коридор. — Тя вдигна поглед нагоре и забеляза пазачите, които стояха на горната площадка. Предаде на Мичъл думите на Димитри за това, че вторият етаж на къщата е забранена зона. — По дяволите, Васюкович идва.

Тя се наведе, преструвайки се, че затяга каишката на единия си сандал. Васюкович, Круглов и Мишин се изкачиха по стълбите, пазачите отстъпиха встрани, за да ги пропуснат.

— Ако отиват на втория етаж — каза Мичъл, след като Нина му предаде какво става, — значи имам доста добра представа къде може би държат Екскалибур. Добре, Нина, трябва да отидеш в задната част на къщата. Има ли някакви врати, които да не са охранявани?

Тя се огледа.

— В центъра на западната стена. Двойни врати.

— Ще свършат работа. Излез през тях.

Нина тръгна през залата, опитвайки се да не привлича вниманието — което при нейното облекло беше доста трудна задача. Нямаше нужда да знае руски, за да разбере, че предизвиква многобройни мръснишки коментари. Но вече почти беше стигнала до вратата…

Внезапно усети, как нечия ръка се залепва за задника й и го стисва, мократа длан изскърцва върху латекса. Нина преглътна една обидна тирада и се обърна. Зад нея стоеше дебелакът, с когото се беше сблъскала по-рано вечерта, който крепеше две чаши шампанско в свободната си ръка и се хилеше очаквателно.

— О, здрасти — каза тя със стиснати зъби. — Пак ли ти.

— Здрасти, Памела! — провлече той с пиянски глас, преди да премине изцяло на руски, плъзгайки ръка от хълбоците й към гърдите. Опита се да тикне едната чаша в ръката й.

Тя неохотно я прие, осъзнавайки, че ако продължи все така упорито да й я пробутва, най-накрая съдържанието й ще се озове в пазвата й.

— Благодаря. Хей! По-леко, тигре — добави тя, отблъсквайки мазната му ръка.

— Какво става? — попита Чейс, а гласът му подсказваше, че ако беше при нея, вече да е размахал юмруци.

— Нищо, само един твърде приятелски настроен мъж… — Изведнъж се сети, че може да се възползва от пияния дебелак. Тя чукна чашата му със своята и посочи към вратата. — Искаш ли да отидем някъде насаме? — Той се вторачи в нея недоумяващо. — Насаме? Мамка му. Шшт — каза тя, притискайки кокетно пръст към устните си и отново поглеждайки към вратата. Посланието най-после успя да проникне в съзнанието му и той се ухили под мустак, хвана я за ръка и я поведе към съседната стая.

Балната зала беше само за правостоящи; това беше голям салон, в който гостите отдъхваха върху модерни кожени фотьойли, разположени около стъклени маси. Върху една от тях Нина забеляза белите следи от употреба на кокаин. Облаците цигарен дим тук бяха още по-гъсти. Като се опитваше да не кашля, тя се взря през дима и видя вратата в дъното на стаята. Един сервитьор, който носеше табла с празни чаши, се изгуби зад нея. Тя побутна спътника си натам.

Зад вратата се разкри ярко осветен коридор, а поредният пазач, облечен в смокинг, се изстъпи пред тях и с учтиво изражение на лицето им препречи пътя. Дебелакът се разсърди и започна някаква тирада, която най-вероятно съдържаше изречения от вида „Не знаеш ли кой съм аз?“.

Нина му изшътка.

— Димитри каза окей — обърна се тя към пазача с надеждата, че той ще разбере поне две от трите думи. — Да вземем шампанско? — С жестове му показа как взима бутилка и й маха тапата. — Бум! — Пазачът я изгледа подозрително. — Димитри каза окей — повтори тя.

Най-накрая пазачът отстъпи встрани и каза нещо на пияния мъж, който отвърна с презрително „да, да“. Изглежда, само вторият етаж беше строго забранена зона. Нина забеляза друг сервитьор да се връща с пълна табла. Тя хвана дебелака за ръката и го поведе в същата посока.

Миризмата на храна замени дима. Намираха се в кухнята и сервизните помещения, където пищността преминаваше в най-обикновена елегантност. Стаята от едната им страна се оказа хладилно помещение, край стените й бяха подредени хладилни витрини, пълни със стотици бутилки шампанско, а край вратата бяха струпани още каси, пълни с „Дом Периньон“ и „Крут“, които чакаха да бъдат изстудени. В дъното имаше друга врата; тя зееше широко отворена, а зад нея цареше тъмнина.