Тайната на Ескалибур

— Трябва да дойдеш тук през зимата — каза Чейс, докато се придвижваха към града. — Мислиш си, че в Ню Йорк е ветровито? В сравнение с това място там е като оазис на безветрието.

— Бил ли си тук и преди?

— Два пъти. По работа.

— Тогава ли се запозна с приятеля си, на когото се обади от самолета?

Чейс изсумтя.

— Той не ми е приятел, а един извратен дребен паразит, който заслужава да бъде сритан отзад.

— О, значи той е мъж? — възкликна Нина, като повдигна изненадано вежди. — Да не искаш да кажеш, че на този свят съществува държава, в която не те очаква някоя млада жена, готова да се отзове на обаждането ти? — В мига, в който го каза, се сети, че всъщност вече има една такава държава — Швейцария, — и тъкмо се канеше да му се извини, че е проявила такава нетактичност, когато Чейс й се усмихна тъжно и тя разбра, че й е простено.

— Всъщност имам позната и в Русия — каза той след като мигът на неудобство отмина, — ала тя няма да е подходяща за тази работа. Но този тип е.

— Кой е той? — попита Мичъл. — Като че ли не му вярваш особено.

— Вярвам му дотолкова, че щом го видя, да го тръшна на земята. А последният път, когато се срещнахме, той беше толкова надебелял, че с голям зор успях да го повдигна. Но щом се заговори за пари, човек до голяма степен може да му се довери. Така че се надявам да носиш портфейла си. Той е от хората, които не правят нищо даром.

— Как се казва? — попита Нина. — И с какво се занимава?

— Казва се Павел Приковски и наистина е голям задник — отвърна Чейс. — Някога беше офицер в ГРУ, руското военно разузнаване. Сблъсквали сме се на два пъти, докато работихме за враждуващи страни, а по-късно той започна да работи на частно, като наемен охранител.

— Също като теб — каза Мичъл.

— Въобще не е така! — отвърна обиден Чейс. — Задачата ми беше да се грижа за хората, а неговата — да се „погрижи“ за тях, ако ме разбирате. Но всъщност така започна, по-късно се захвана с други неща, когато се усети, че може да изкара повече пари от същите хора, без да рискува главата си. Сега урежда забавления за партитата на богатите си клиенти.

Нина сви устни.

— Под забавления едва ли имаш предвид смешни шапки и балони.

Той се ухили сардонично.

— Не съвсем.

Те продължиха да се движат по магистралата, като задръстванията се увеличаваха с приближаването им към центъра на Москва. Нина никога не беше идвала в Русия и с интерес наблюдаваше заобикалящия я град. В по-голямата си част изглеждаше точно така, както си беше представяла един построен от комунистите метрополис — сивите, ъгловати и безрадостни огромни жилищни блокове доминираха в пейзажа.

Но сред еднообразието изпъкваха някои изненади: църкви с богато украсени заострени върхове и луковицообразни куполи от злато и оксидирана позеленяла мед; гигантски съветски бюрократични монолити, създадени да сплашват народа и да го убеждават в неговата незначителност пред силата на държавата; и техните модерни еквиваленти, блестящите корпоративни небостъргачи и извисяващи се жилищни комплекси на новите руски милионери и милиардери. Само за няколко години Москва се беше измъкнала от беднотата, за да се превърне в един от най-богатите градове в света, но все пак си личеше, че голяма част от богатството му е съсредоточено в ръцете на малцината избрани. Нина предположи, че Ленин сигурно се върти толкова ядосано в гроба си, че ако към него беше прикрепен генератор, с неговото електричество щеше да се захранва половината столица.

Стигнаха до сърцето на града, пред тях се издигнаха високите стени на Кремъл, те преминаха през моста над Москва река и се отправиха на юг. За нейно огромно съжаление, тя успя само да зърне в далечината пъстроцветните куполи на катедралата „Св. Василий“, които бързо се скриха от погледа й.

Но тя не беше дошла тук, за да разглежда забележителностите на града. Те продължиха да се движат на юг и накрая спряха пред един склад, чиито малък двор беше ограден от висока стена с бодлива тел отгоре й. Обективите на охранителните камери се взираха бдително надолу, покривайки всеки сантиметър от терена.

— Това е мястото — каза Чейс. — Изчакайте тук.

Той излезе от колата и се доближи до портала, като вдигна лице към безизразните очи на камерите. Приковски беше уведомен за пристигането му, но със сигурност щеше да го накара да чака, в недодялан опит да покаже кой всъщност командва тук. На една стоманена колона край портала беше монтиран интерком; той натисна бутона. Най-накрая се разнесе женски глас, който заговори на руски.

— Аз съм Еди Чейс — нетърпеливо изстреля той. — Знам, че си тук, Павел, затова спри да се мотаеш и ме пусни.

Последва кратка пауза, след което се разнесе жужене. Чейс бутна вратата, тя се отвори и той махна с ръка на джипа да влезе. След това се запъти към вратата на склада.

Шофьорът остана в линкълна, но Нина и Мичъл, последният с голямо куфарче в ръка, слязоха от колата и забързаха към Чейс, който тропаше с юмрук по вратата. Тя се отвори и на прага застана един дебеловрат мъж с перманентно сключени вежди. За ужас на Нина той държеше в ръка малък автоматичен пистолет.

— Добре де, прибери го вече — каза Чейс, без да се впечатли. — И ни заведи при шефа.

Мъжът изсумтя, след което отстъпи и ги пусна вътре. Поведе ги във вътрешността, а Нина се огледа с любопитство. Покрай стените бяха наредени няколко реда кашони с изписани върху тях известни западни марки: плазмени телевизори, компютри, маркови облекла, уиски, пури, часовници… истински богаташки търговски център.

— Обзалагам се, че няма фактура за нито едно от тях — подхвърли неодобрително Чейс, докато се приближаваха към стаята в другия край на претъпканата площадка.

Там ги очакваше Павел Приковски, придружаван от две зашеметяващо красиви блондинки с къси, прилепнали рокли, съвсем неподходящи за студа в халето. Малко по-нисък от Чейс, той беше значително по-едър, най-вече в кръста. Фигурата му изглеждаше още по-сплескана заради обемистото кожено палто, което беше облякъл. Между разтегнатите му в усмивка устни висеше дебела кубинска пура, а тоновете златни бижута, с които се беше накичил, напомниха на Нина за Мистър Ти 19.

— Еди Чейс! — избоботи той. — Дай да те целуна!

— Не може ли да се размине само с ръкостискане? — отвърна Чейс.        Приковски се изхили, след което протегна ръка, която беше толкова космата, че се сливаше с маншета на кожуха му. Чейс я разтърси далеч не толкова ентусиазирано.

— И така, какво ще искаш? — попита руснакът. — Пура? Коняк? — Той намигна към жените. — Компания?

Чейс прегърна Нина през раменете.

— Не, благодаря. Вече съм се уредил.

— Да, ти никога не си имал проблеми с жените, нали? Без пари и с тази физиономия — как го постигаш, по дяволите? — Той отново се изхили. — И на всичкото отгоре е знаменитост! Доктор Нина Уайлд, нали така? Добре дошли в Москва! Знам всичко за вашите открития — Атлантида и Херкулес. Но вие направихте грешка.

— Така ли? — погледна го подозрително Нина. Въпреки че руснакът изглеждаше приятелски настроен, цялото й същество крещеше да се маха от тук.

— Да. Отидохте и разказахте всичко на американското правителство, вместо да запазите тайната за себе си. Само си помислете колко пари щяхте да изкарате от продажбата на всички тези съкровища!

— Никога не е ставало въпрос за пари — отвърна ледено тя.

— Накрая всичко се оказва въпрос на пари. — Той извади пурата от устата си и се вторачи в куфарчето на Мичъл. — Като например колко е готов да плати вашият приятел тук, за да ви помогна. За кого работите, значи? ЦРУ? Военното разузнаване?

— Всъщност за DARPA — отвърна Мичъл.

Приковски го погледна с недоверие и лицето му се изкриви гротескно.

— Наистина ли? Бях готов да се обзаложа, че сте от разузнаването. Обикновено разпознавам себеподобните си.