Музей на страха

— Най-вече онези врачки.

Лицето на мъжа се изкриви.

— Врачки ли?

— Аха. Врачки. Поне така се наричат напоследък.

О’Шонеси изведнъж се светна.

— Имате предвид вещици.

Мъжът кимна.

— Други? Лекари, да речем.

— Не, няма такива. Посещават ни и аптекари. Понякога — хобисти. От онези, дето търсят подсилващи организма билки.

— Някой, който се облича по старомоден или необичаен начин?

Мъжът махна неопределено към Източна дванайсета улица.

— Там всички се обличат необичайно.

О’Шонеси се замисли за миг.

— Разследваме едни стари престъпления, случили се в началото на века. Интересува ме дали имате стари архиви, които мога да проуча, списък на клиентите и тям подобни.

— Може би имаме — отвърна мъжът. Гласът му бе висок, гърлен.

Отговорът му изненада О’Шонеси.

— Какво искате да кажете?

— През 1924 година магазинът е изгорял до основи. След това е бил построен отново и дядо ми — той тогава е въртял магазина — започнал да държи архива си в огнеупорна каса. След като баща ми е поел бизнеса, не е използвал много касата. Всъщност използвал я е, за да държи в нея някакви неща на дядо ми. Почина преди три месеца.

— Съжалявам — рече О’Шонеси. — От какво почина?

— Казват — от удар. Както и да е, няколко седмици по-късно дойде един търговец на антики. Огледа магазина, купи няколко стари мебели. Когато видя сейфа, ми предложи много пари, ако съдържа нещо с историческа стойност. Затова го разбих. — Мъжът подсмръкна. — Но в него нямаше кой знае какво. Честно казано, очаквах да намеря стари златни монети, може би — стари акции или ценни книги. Онзи си тръгна много разочарован.

— И какво имаше вътре?

— Книжа. Счетоводни книги. Ей такива неща. Затова ви казах „може би имаме“.

— Мога ли да погледна този сейф?

Онзи сви рамене:

— Защо не?

Сейфът се намираше в зле осветена задна стая, всред купчини мухлясали кашони и прогнили дървени каси. Беше висок до рамото на средно висок човек, направен от дебел, боядисан в зелено метал. На мястото на ключалката зееше цилиндрична дупка — последица от разпробиването й с дрелка.

Мъжът отвори вратата и отстъпи назад, за да направи място на О’Шонеси. Той клекна и надникна вътре. Прашен облак висеше като плащеница във въздуха. Съдържанието на сейфа беше дълбоко навътре.

— Можете ли да включите още осветление?

— Не мога. Няма друго.

— Да имате под ръка фенерче?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Но почакайте.

Затътри се нанякъде й след минута се върна със запалена восъчна свещ в бронзов свещник.

Господи, това е невероятно, помисли си О’Шонеси. Но прие свещника, промърмори благодарностите си и го пъхна в сейфа.

Ако се вземе предвид големината му, той бе почти празен. О’Шонеси завъртя свещника, за да огледа по-добре и да запомни съдържанието му Купчина стари вестници в единия ъгъл; различни пожълтели книжа, свързани в малки вързопи; няколко реда старинни на вид счетоводни книги; две по-съвременни на вид, подвързани в ослепително червен найлон; половин дузина кутии от обувки с надраскани върху челата им дати.

О’Шонеси остави свещта на дъното на касата и грабна нетърпеливо старите счетоводни книги. Първата, която отвори, бе просто инвентарен списък на наличностите за 1925 година: страница подир страница изписани с разкрачен почерк позиции. Другият том бе същият — полугодишен инвентарен списък, завършващ през 1942 година.

— Кога е поел магазина баща ви? — попита О’Шонеси.

Мъжът се замисли за миг.

— По време на войната. Може би през 41-ва или 42-а.

Логично, помисли си О’Шонеси. Върна книгите на мястото им и прелисти купчината вестници. Не намери нищо друго, освен нов облак прах.

Премести свещника на една страна и, борейки се с нарастващото разочарование, взе вързопчетата книжа. Бяха сметки и фактури от търговци на едро от същия период — от 1925 до 1942 година. Не се съмняваше, че ще съвпаднат с описите в счетоводните книги.

Подвързаните с червен найлон книги бяха твърде скорошни, за да представляват някакъв интерес. Оставаха кутиите от обувки. Последна възможност. О’Шонеси взе най-горната, издуха праха от капака й и я отвори.

Вътре имаше стари данъчни разписки.

По дяволите, рече си О’Шонеси, докато връщаше кутията на мястото й. Избра напосоки друга, отвори капака й. Още разписки.

О’Шонеси се отпусна на пети. С едната ръка държеше свещта, с другата — кутията от обувки. Нищо чудно, че онзи антиквар си е тръгнал с празни ръце, помисли си той. Е, нищо. Струваше си поне да опита.

Въздъхна и се наведе напред да върне кутията. Докато правеше това, мярна отново червените папки. Странно — човекът каза, че баща му използвал сейфа само за старите неща от дядо му. Ала пластмасовите подвързии бяха от по-ново време, нали така? Във всеки случай са се появили доста след 1942 година. Обзет от любопитство, той взе една от книгите и я отвори.

Видя лист с разчертани редове, изписан гъсто със старомоден почерк. Страницата бе покрита със сажди, отчасти обгорена, превърнатите в пепел ъгли лесно се трошаха.

Огледа се. Собственикът на магазина се бе отдръпнал и ровеше нещо в картонен кашон.

О’Шонеси бързешком сграбчи двете книги с найлонова подвързия, духна свещта и се изправи.

— Боя се, че няма нищо интересно. — Вдигна двете книги с престорена небрежност. — Но като формалност ще задържа тези двете в офиса ни за ден или два. С ваше разрешение, разбира се. Така ще спестя на вас и на себе си сума писмена работа, съдебни разрешителни и прочее подобни неща.

— Съдебни разрешителни ли? — рече мъжът и върху лицето му се изписа тревожно изражение. — Разбира се, разбира се. Задръжте ги колкото е необходимо.

След като излезе на улицата О’Шонеси се спря, да изтупа праха от раменете си. Всеки миг можеше да завали, светлините обливаха сградите с апартаментчета и кафенета, разположени по цялото продължение на улицата. Тътен на далечен гръм успя да надделее над трафика. О’Шонеси вдигна яката на сакото си, пъхна грижливо книгите под мишница и забърза към Трето авеню.

От отсрещния тротоар, в сянката на стълбището на старинна сграда, един мъж наблюдаваше как О’Шонеси си заминава. След това тръгна, с ниско нахлупено бомбе, с дълго черно палто, с потропващ върху тротоара бастун — и след като се огледа внимателно наляво и надясно — бавно прекоси улицата в посока към аптеката „Ню Амстердам“.

Трета глава

Бил Смитбак обичаше моргата на „Ню Йорк таймс“ — висока, хладна стая с редици метални лавици, които изнемогваха под тежестта на подвързаните с кожа течения. Точно тази сутрин залата бе съвсем пуста. Репортерите рядко я използваха, предпочитаха дигиталните, онлайн архивни издания, които обаче се простираха само допреди 25 години. Или, ако се наложи, машините за микрофилми, които бяха отвратителни, но сравнително бързи. И все пак, Смитбак смяташе, че нищо не е по-интересно или само по себе си любопитно, от това да разлистваш сам старите страници. Често намираше поредица от информации в няколко последователни броя — или по различни страници на един и същи брой — които човек би пропуснал, ако гледа само ролките на микрофилмите.

Когато предложи на редактора да се заеме със статия за Ленг, онзи изръмжа уклончиво — сигурен знак, че идеята му допада. Докато си тръгваше, чу как онова ококорено чудовище измърмори:

— Само гледай да е по-хубава от оня боклук за Феърхевън, ясно ли е? Нещо, в което да има хъс.

Е, щеше да бъде по-добра от онази за Феърхевън. Трябваше да бъде.

Когато се настани в „моргата“ вече беше следобед. Библиотекарят му донесе първите течения, които бе поискал и той ги разлисти с благоговение, вдъхвайки мириса на гниеща хартия, старо мастило, мухъл и прах. Томът с това течение бе от януари 1881 година и той бързо намери статията, която търсеше — за изгорелия „музей“ на Шотъм. Беше на първа страница, с красива гравюра на извиващите се пламъци. В статията се говореше за видния професор Джон К. Шотъм, който се смятал за изчезнал, най-вероятно — за мъртъв. В статията се споменаваше също така и за изчезналия мъж на име Енок Ленг, който бе описан смътно като наемател и „помощник“ на Шотъм. Очевидно авторът не е знаел нищо за Ленг.