Играта

Тя спря за миг и се окопити малко, преди да продължи.

— Той винаги плачеше впоследствие, това може би беше най-лошото. Казваше през сълзи, че съжалява и колко много ме обича. Че любовта между нас била толкова силна, че понякога не успявал да се справи. И че затова излизал извън контрол. Сякаш любовта имаше нещо общо…! Но аз му прощавах, въпреки че понякога бях толкова насинена, че едва можех да си стоя на краката. Успокоявах го и обещавах никога повече да не го ядосвам толкова. Точно като че всичко бе по моя вина… Ама че жалка история…! Обичах го и същевременно се мразех заради това. За това, че го оставях да ми причинява такива неща!

Тя отново бе принудена да направи пауза, за да си възвърне контрола над речта.

— Той ме променяше, преобразяваше ме — в нещо, което все по-малко разпознавах. Като че тя, годеницата му, вече не бях аз, а някоя съвсем друга. Непозната, без собствена воля или контрол. Проклета, пасивна жертва!

Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх, стисна очи и след това се отпусна.

— Тази вечер беше най-лошата в живота ми — каза тя бавно. — Но също така и най-хубавата. Даг не беше единственият, който падна от ръба, поне аз така гледам на нещата. Той взе старата Ребека със себе си. И аз ги оставих да паднат. И двамата! Самозащита, неизбежна отбрана, наречи го както искаш. Те умряха там, долу — за да мога аз да оцелея! Така че как, по дяволите, се осмеляваш да се появиш сега и да ме измъчваш?

Внезапно червената лампа изгасна, Рехиман дръпна обратно главата си и в следващата секунда моторът на автоматичната ключалка започна да бръмчи.

— К-как по дяволите го направи? — попита HP задъхано.

— Нищо сложно, ако знаеш как е съставена базата данни. Трябва ти пластмасов 3D модел на нечия чужда ретина, такъв можеш да си поръчаш по интернет. После вземаш чифт евтини рамки за очила и всичко е готово.

Рехиман натисна дръжката и вратата се отвори безшумно.

— Ама ч-чакай малко!

HP напразно се опитваше да подреди парченцата от пъзела в главата си. Просто не се връзваше, нещо липсваше.

— Откъде, по дяволите, знаеш чии очи ги има в базата, в смисъл… Как можеш да знаеш чия ретина трябва да копираш? — поясни той бавно, така че особнякът да го разбере.

— Просто е — отвърна Рехиман, свивайки рамене. — Просто копирах базата данни, когато инсталирах системата.

Преди HP да дойде на себе си, той отвори вратата.

19. Inside man

Той определено беше очаквал нещо повече от това. Грамадна стая с множество работни места, наредени пред масивен bigscreen. Тип Ground control to major Tom… Houston we have a problem… или нещо такова.

По-ранните му наблюдения на сградата в действителност не подкрепяха такава теория. Но това тук?

Малка стаичка без прозорци, е едно-единствено бюро в десния край. Бели стени, сива настилка, нямаше дори скапан автомат за кафе. Отсреща имаше голяма двойна врата с малко прозорче, през което се мяркаха редици компютри. Чуваше се отдалеченото бръмчене на сървърите там вътре, смесено с шумоленето на климатика.

На практика това беше всичко.

Мястото дори миришеше на антисептик…

— Защо, по дяволите, не каза, че ти си инсталирал системата за сигурност?! — изсъска той на съучастника си Нимрод [151].

Рехиман сви рамене.

— Не си ме питал — отговори той, докато отново вадеше лаптопа си.

„Не си ме питал!! Ама разбира се, естествено, че трябваше да попитам… Note to memo: запомни да удушиш тоя палячо веднага щом се измъкнем читави оттук!“, изскърца през зъби HP, докато отиваше към малкото бюро.

Като за Ground Control местенцето нямаше много с какво да се похвали. Двойни монитори, клавиатура и мишка.

That was it!

Отне му малко време, докато схване. Ерман всъщност така и не бе казал, че Играта се ръководи оттук чисто физически, това беше собственото му, необмислено малко заключение. Който и да вършеше чисто практическата работа — разпределяне на мисиите, обработване на клипчетата, грижа за фермата за Мравки и всичко останало, можеше, естествено, да се намира в която и да е точка на света. Всичко, от което имаха нужда, за да движат нещата, бяха стратегически разположени ферми като тази тук. Ако изобщо имаше някакъв Mission Control, би било доста тъпо да го поставят тук, в малка Швеция, и той почти се срамуваше, че е бил толкова глупав да си помисли нещо друго.

Това беше аванпост, a silent partner, който се грижеше сам за себе си, и малката стая, в която HP се намираше, не беше нищо повече от обикновено сервизно отделение, откъдето да наглеждат сървърите.

Но независимо от това, мястото трябваше да има достъп до Играта, Ерман беше пределно ясен в това отношение.

Така че — на работа. Той хвърли тревожен поглед през рамо, но за негово успокоение съучастникът му, изглежда, не се интересуваше от нищо друго, освен от собствения си лаптоп. Във всеки случай трябваше да му отдаде чест за дискретността…

Той докосна мишката с ръка и мониторите веднага се събудиха.

За жалост, съдържанието им беше горе-долу толкова вълнуващо, колкото и останалата част от стаята. Съвсем обикновен прозорец за логин — Username и Password.

Той измъкна бележката на Ерман от задния си джоб.

Оставаше да разбере дали някои от старите администраторски данни все още работят.

Тя едва си спомняше как се е прибрала. И все пак трябва да го бе направила. Защото сега стоеше в собственото си тъмно антре с връзката ключове в ръка. Единствената светлина, която я посрещна, беше мигащата лампа на телефонния секретар. Но тя нямаше сили да го преслуша. Знаеше много добре какво има на касетката…

Тишина…

Чуваше се само слаб шум от колите долу по „Есингеледен“. Тя наистина се нуждаеше от малко тишина, но не такава. В главата ѝ се вихреше такъв миш-маш от мисли, и то толкова шумни, че тя едва издържаше.

Но тя знаеше как да накара цялата гадост да утихне. Шкафът в банята, малък бял плик. Четири нокаутиращи хапчета, четката за зъби, до тоалетната и — лека нощ!

„Утре сигурно всичко щеше да бъде много по-ясно“, смотолеви тя, докато спалнята ѝ се превръщаше в черна мъгла.

Можеше да избира измежду три различни потребителски имена и пароли. Бяха групирани по двойки, но на теория се получаваха девет възможни комбинации.

Предполагаше, че системата няма да му даде толкова много опити. Макс три, може би дори по-малко.

С други думи, трябваше да познае от първия път.

Той погледна бележката, но нито една от комбинациите не пристъпи напред да се предаде доброволно. Типични логини за компютърен нърд: Prince$$L3iA, Andr0!dsDnGn или MstlYHarml3$.

Паролите бяха общо взето също толкова остроумни. Като нищо можеше и Манге да ги е измислил.

Така, коя да избере?

Заложи на Андроида в средата. Обикновено беше доста бърз с клавишите, но този път се напрегна, за да е сигурен, че всички знаци са правилни.

Той натисна enter и се появи пясъчният часовник.

Изглеждаше обещаващо.

После:

The logon and password is incorrect. You have one more try before this machine is locked out!

Д’еба! Значи само още един шанс, кое да е избере?

Джедайската принцеса или Пътеводителя на шибания галактически стопаджия?

Инстинктите му казваха да заложи на мацката, но от друга страна, отчасти вината да се забърка в тази каша, беше именно на мацка. MILF [152]-ът Миа от Мерща, тя също носеше отговорност. Нейна беше вината, че се возеше в онзи проклет влак, когато намери телефона. Така че избра библията на нърдовете.

Въведе данните, натисна enter и затаи дъх.

Пясъчният часовник се завъртя два пъти.