Тайната на Ескалибур

— Изпрати ми го един стар приятел на моите родители. Пише, че иска да говорим за онова, което е на диска — и за тях. Виж, написал е телефонния си номер.

— Ами обади му се.

— Какво?

— Очевидно няма да ти даде паролата, докато не му се обадиш. — Чейс потупа отстрани на седалката й. — Тук има сателитен телефон, обади му се. Само че използвай своята кредитна карта, ’щото сигурно ще струва поне десет долара на секунда.

— Скръндза — ухили му се Нина. Но идеята му беше добра, затова тя намери кредитната си карта и се обади. Телефонът иззвъня няколко пъти.

— Ало? — чу се сънлив, но напрегнат глас с немски акцент.

— Ало — обади се Нина. — С Бернд Руст ли говоря?

— Кой се обажда? — Внезапно цялата сънливост изчезна, но гласът прозвуча още по-напрегнато.

— Аз съм Нина, Нина Уайлд. Получих писмото ви.

— Нина! — Облекчението в гласа му се усещаше дори през ефирните смущения на връзката. — Да, аз съм Бернд Руст! Благодаря, че се обадихте!

— Получих и диска, но не мога да го отворя. Файлът е защитен с парола.

— Знам. Исках да съм сигурен, че няма да го прочетат други хора.

— И тъй като вече е в ръцете на точния човек, каква е паролата?

Настъпи мълчание.

— Аз… Мога да ви я кажа само лично. Не по телефона.

Нина внезапно стана подозрителна.

— Защо не? Какво става тук?

— Всичко ще ви се изясни като се видим. Но трябва да ви видя лично. Къде се намирате?

— Всъщност съм в самолета. Летя за Англия…

— Англия! — възкликна Руст. — Чудесно, ще хвана първия Евростар на сутринта. В Лондон ли ще бъдете?

— Не, не — каза Нина, като се опитваше да забави темпото. — Ще бъда в Борнмът, отивам да се срещна със семейството на годеника ми…

— Борнмът, ясно. Значи ще се срещнем там.

— Какво? Не, имах предвид…

Руст се засмя.

— Нина, знам, че всичко ви се струва твърде странно.

Смехът на Нина прозвуча малко отчаяно.

— Ами, да. Донякъде.

— Не се тревожете. Няма да ви отнемам много време. Но ви обещавам, че определено ще поискате да чуете онова, което имам да ви казвам.

— За родителите ми?

За миг се чуваха само ефирните смущения. След това:

— Да. За вашите родители.

Чейс я гледаше все по-заинтригуван и Нина поиска да прекъсне разговора преди Руст да се самопокани в хотелската им стая.

— Вижте, ще ви дам номера на мобилния ми телефон, той има покритие и в Европа. Обадете ми се след девет часа английско време. Дотогава вече трябва да сме на летището. — Тя му издиктува номера си.

— Много добре, ще ви се обадя тогава. О, и поздравления за награждаването. И за годежа. Довиждане!

— Благодаря — отвърна Нина в мига, когато връзката прекъсна.

— И така — рече Чейс, — като че ли този човек наистина иска да се срещне с теб.

— Изглежда, е така.

— Значи няма да можем да се срещнем с нашите? О, колко жалко! Може би следващия път. — Той изглеждаше ужасно доволен от това.

— Не, ще се срещнем с тях.

— Пфу!

— Чакай малко, аз трябва да съм нервната в случая, защо аз… — Нина поклати глава. — както и да е. Той иска да дойде в Борнмът, за да се видим. — Тя се загледа в иконката на загадъчния диск. — Защо е всичката тази потайност? И какво общо има с родителите ми?

— Той откъде ги познава? — попита Чейс.

— Той е историк, затова предполагам, че са се запознали, докато са правили археологически проучвания. Всъщност не знам със сигурност — виждала съм го само два пъти. Последно се срещнахме на панихидата. — Тя се облегна назад и затвори очи. — Странно. Напоследък много мисля за тях и сега това…

— Защо?

— Нали знаеш, след като се сгодихме. Толкова е тъжно, че никога няма да те видят. Щяха да те харесат.

— Е, мен всички ме харесват — каза самодоволно Чейс. — Естествено, като изключим задниците, които искат да ме убият.

— Е, поне известно време такива няма да се мотаят наоколо.

— Не го казвай, че ще урочасаш нещата! — възмути се той. — Но да, от всичко, което си ми разказвала за майка ти и баща ти, си мисля, че са били наистина страхотни хора.

— Такива бяха. — Нина въздъхна, потънала в спомени. — Ами ти?

— Какво аз?

— Никога не говориш за родителите си. Тоест, разказа ми какво се е случило с майка ти, но…

— Няма какво да ти разказвам. Напуснах дома си и се записах в армията след като мама умря и оттогава не съм се връщал. — Той се намести в седалката си, като леко й обърна гръб.

— Защо?

— Ммм?

Нина познаваше Чейс достатъчно добре, за да разпознае неохотата в гласа му: обичайното подхъмкване, означаващо „не те чух какво каза“, което всъщност прикриваше „може ли да сменим темата“.

— Попитах — продължи тя, леко засегната от опита му да се измъкне, — защо не си се прибирал оттогава?

— Защото няма за какво да се връщам. — Тонът му вече издаваше раздразнение.

— Да, но защо?

Той се обърна към нея намръщен.

— Исусе, какъв е този шибан разпит? Защо изведнъж толкова се заинтересува от семейството ми?

Тя го погледна невярващо.

— Стига, Еди! Ние ще се женим, така че те ще станат и мои роднини. Не можеш да твърдиш, че тази част от живота ти е държавна тайна! Просто искам да знам що за хора са и защо не обичаш да говориш за тях.

— Ако имаше нещо важно, щях да ти го кажа.

— Като какво, че София ти е била жена? Доста време ти беше необходимо, за да ми го кажеш…

— Не се разбирам с тях, това е! — сопна се Чейс. — Освен с баба. Честно казано, ако сестра ми не живееше в същия град, не бих си направил труда да те водя да я видиш.

Известно време седяха мълчаливо.

— Много жалко, Еди — каза Нина най-накрая.

— Кое?

— Аз вече нямам семейство, освен някакви далечни братовчеди, които за последно видях, когато бях на дванайсет. А ти имаш, обаче не искаш да го виждаш? За мен това е… — Тя остави изречението недовършено.

Чейс й обърна гръб и се зави с одеялото.

— Не всички семейства са толкова близки като твоето. А сега вече мога ли да подремна?

Нина се наведе към него и го целуна по темето.

— Лека нощ, Еди — прошепна тя, преди отново да погледне загадъчната иконка върху екрана на лаптопа си.

2

Англия

— Този град Борнмът — каза Нина, когато Чейс навлезе с взетия под наем Форд Фокус в автомобилния поток по магистралата М-3. — Как изглежда? Какво има в него? — Преди да напуснат Щатите, тя беше разгледала картата на южна Англия, но освен местоположението на града, който се намираше на около сто мили южно от Лондон, не успя да научи кой знае колко.

— Тъпа работа — каза Чейс. — Има само един кей и това е.

Нина се усмихна.

— Нали тук не се намесва онази прочута неприязън между севера и юга, за която толкова съм чувала? Защото знам, че много държиш да отбележиш, че си йоркширец от севера… — каза тя, опитвайки се да докара северняшкия акцент.

— Заедно сме от две години, а това е най-добрия йоркширски акцент, който успяваш да извадиш? — прекъсна я Чейс със скептичен тон.

— Хей, много по-добре е от твоя американски. Не всички говорим като Джон Уейн със счупен нос. Е, може би само в Алабама. Както и да е, не може в този град да няма нещо, щом сестра ти и баба ти са решили да се преместят тук.

— Лизи се премести, защото се омъжи за един тукашен смотаняк — каза Чейс. — А баба се премести след като дядо почина, просто защото климатът е по-добър, това е.

— И е искала да е по-близо до сестра ти. И до племенничката ти.

— Може би. Но градът си остава адски скучен.

Следващият коментар на Нина бе пресечен от иззвъняването на телефона й. Докато отговаряше, тя погледна към часовника си. Беше точно девет часа.

— Ало?

— Здравейте, Нина! Обажда се Бернд Руст.

— И аз така си помислих — отвърна Нина, като се усмихна примирително на Чейс. — Къде се намирате?