Срцето на Луцифер

— Естествено — продължи Колъпи, — нямам намерение да те моля да променяш редакторското си становище. Само ще изтъкна, че има няколко факта, които може би не знаеш. — Той натисна един почти невидим бутон върху бюрото си и произнесе в също така невидим микрофон: — Папката, госпожо Сърд.

Миг по-късно секретарката се появи с овехтяла папка в ръка. Той й благодари, погледна папката, след което я подаде на Марго.

Беше много стара и от нея се носеше мирис на прах и мухъл. Тя я отвори внимателно. Вътре имаше няколко документа, изписани на ръка с тънък като паяжина почерк от средата на 19-и век, един договор и няколко чертежа.

— Това е автентичният архивен документ за придобиването на маските на Кива, които ти толкова силно желаеш да върнеш на индианците Тано. Виждала ли си го?

— Не, но…

— А може би е трябвало да го направиш, преди да тръгнеш да пишеш уводната си статия. Този тук документ е полица за продажба, с която са изплатени двеста долара за маските: страшно много пари за 1870-а година. Музеят не е платил за Великите маски на Кива с дрънкулки и мъниста. Вторият документ е договорът. Това „X“, което виждаш тук, е подписът на вожда на Обществото на Великата Кива — човекът, който е продал маските на Кендъл Суоп, музейният антрополог. Третият документ — ето го и него — е благодарственото писмо от музея, написано до вожда, с копие до агента на индианците, с което се обещава, че маските ще получат добра грижа.

Марго се вгледа в старите документи. Постоянно я удивляваше как музеят не пуска нищо, до което се е докопал, особено пък документи.

— Въпросът, Марго, е че музеят е купил тези маски съвсем честно. Платил е отлична цена за тях. Притежаваме ги от почти век и половина. Грижим се за тях превъзходно. И освен това те са сред най-важните експонати в цялата ни сбирка, посветена на коренните американски жители. Хиляди хора ги гледат — възпитават се от тях, избират професионална кариера в областта на антропологията или археологията заради тях — всяка седмица. Нито веднъж за сто трийсет и пет години член на племето Тано не е изразил недоволство, нито пък е обвинил музея в незаконното им притежание. Не изглежда ли сега малко несправедливо от тяхна страна внезапно да започнат да си ги искат обратно? И то точно преди една направо поразителна изложба, в която те са най-голямата атракция?

В импозантния офис с високи, украсени с платна на Одюбон стени и високи прозорци, които гледаха към улицата, легна тежка тишина.

— Действително изглежда малко несправедливо — каза Марго с равен глас.

Широка усмивка озари лицето на Колъпи.

— Знаех си, че ще разбереш.

— Но това не променя редакторското ми становище.

Постепенно охлаждане на въздуха.

— Моля?

Беше време за нейното изказване.

— Нищо в тази папка не променя фактите. Съвсем просто е. Като за начало, вождът на Обществото на Великата Кива не е бил собственик на маските, за да ги продава. Те не са били негови. Принадлежали са на цялото племе. То е все едно свещеникът да започне да продава църковната утвар. Според закона не можеш да продаваш нещо, което не е твое. Полицата за продажба и договорът в тази папка са юридически невалидни. Нещо повече, Кендъл Суоп го е знаел, когато е купил маските и това се вижда от книгата му: „Церемониите на Тано“. Разбирал е прекрасно, че вождът няма право да ги продава. Наясно е бил, че маските са свещена част от церемониите на Великата Кива и че не бива никога да се изнасят от кива (Зала в голям индиански архитектурен комплекс от над 200 помещения, използвана за религиозни церемонии — Б. пр.). Дори признава, че вождът е бил мошеник. Всичко това е казано в „Церемониите на Тано“.

— Марго…

— Ако обичате, оставете ме да довърша, д-р Колъпи. Тук става дума за далеч по-важен принцип. Тези маски са свещени за индианците Тано. Никой не може да го отрече. Те не могат да бъдат премествани. Не могат да се изработят нови. Тано вярват, че всяка маска има дух и е жива Това не са измислени вярвания; това са искрени и дълбоко религиозни убеждения.

— Дори след сто трийсет и пет години? Хайде сега. Защо не сме чули и звук от тези хора през цялото това време?

— Тано са нямали представа къде са отишли маските им, докато не прочели за предстоящата изложба.

— Просто не мога да повярвам, че са оплаквали загубата на маските през цялото време. Те са били отдавна забравени. Всичко това е толкова удобно, Марго. Тези маски струват пет, може би десет милиона долара. Тук става въпрос за пари, не за религия.

— Не, не е така. Говорих с тях.

— Говорила си с тях?

— Разбира се. Обадих се и разговарях с вождовете на Тано Пуебло.

За миг маската на непреклонност върху лицето на Колъпи изчезна.

— Правните мотиви за това действие са неубедителни.

— Просто изпълних отговорността си като редактор в „Музеология“ да разуча фактите. Тано наистина си спомнят, помнили са през цялото време — тези маски, както доказва и вашето собствено датиране чрез въглероден анализ, са били на почти седемстотин години, когато са им били отнети. Повярвайте ми, индианците Тано помнят загубата си.

— Те няма да бъдат добре съхранявани — Тано не притежават необходимите условия да се грижат за тях!

— Като за начало трябва да се отбележи, че изобщо не е бивало да бъдат изнасяни от кивата. Те не са „музейни експонати“, те са жива част от религията им. Мислите ли, че мощите на св. Петър във Ватикана са „добре съхранявани“? Маските принадлежат на ритуалните зали кива, независимо дали там температурата на въздуха се контролира от климатици или не.

— Ако ги върнем обратно, това ще създаде ужасен прецедент Ще завалят подобни искания от всяко племе в Америка.

— Може би. Но това не е сериозен аргумент. Сам знаете, че правилното е да върнем маските и аз имам намерение да публикувам една уводна статия по въпроса.

Тя спря и преглътна, осъзнавайки, че е нарушила всичките си предварителни решения като е повишила тон.

— И това е моето последно, независимо редакторско становище — добави тя, вече по-тихо.

5

Отвън, пред входа на кабинета на Глен Сингълтън, нямаше секретарки, регистраторки или някои от онези вечни блюдолизци, които обсаждат всеки началнически офис. Самото помещение беше не по-голямо от всички останали офиси, пръснати из тесните и прашни предели на сградата. На вратата липсваше табелка, която да оповестява високия статус на обитателя. Ако не си ченге, нямаше начин да разбереш, че това е кабинетът на главния шеф.

Но, помисли си Д’Агоста докато се приближаваше, това си беше съвсем в стила на капитана. Капитан Сингълтън беше от онази рядка порода полицаи, човек, който бе проправил пътя си през служебната йерархия почтено, изграждайки репутацията си не с целуване на задници, а с разрешаването на редица тежки случаи и солидна полицейска работа. Той живееше и дишаше само за едно: да очисти улиците от престъпници. Сигурно беше най-яко работещото ченге, което Д’Агоста познаваше, с изключение на Лора Хейуърд. Д’Агоста бе работил за повече бюрократи, отколкото би искал, и това го караше да уважава професионализма на Сингълтън още повече. Чувстваше, че и Сингълтън го уважава, и фактът значеше много за него.

Но всичко това само правеше работата, за която бе дошъл, по-трудна.

Вратата на капитана беше както винаги широко отворена. Не беше в стила му да се огражда — всяко ченге, което искаше да се срещне с него, можеше да го направи по което време иска. Д’Агоста почука и надникна вътре. Сингълтън беше там, стърчеше зад бюрото си и говореше по телефона. Изглежда дори зад бюрото този човек никога не сядаше. Наближаваше петдесетте, висок и слаб, с физика на плувец — плуваше всяка сутрин в шест, без да пропуска. Имаше продълговато лице с орлов профил. Всяка втора седмица подстригваше прошарената си коса при един абсурдно скъп бръснар в приземния етаж на Карлайл и винаги изглеждаше поне толкова добре поддържан, колкото кандидат за президент.