Маршрут 666

— Марго Грийн. — Послуша известно време, затвори и се обърна към лейтенанта: — Трябва да сляза в лабораторията, асистентката ми има нужда от мен.

41

Смитбек блъсна някакъв мъж в летен костюм и заби лакът в ребрата на друг, опитвайки се да си проправи път през сгъстяващата се тълпа. Не беше допускал, че тук, на това малко пространство около Пето авеню, ще се съберат толкова много хора. Но тълпата беше факт и непрекъснато се увеличаваше. Вече бе пропуснал встъпителната реч на Уишър, произнесена от стъпалата пред катедралата. Сега се опитваше да стигне до мястото на първото бдение със свещи.

— Не се блъскай, задник! — подвикна подире му млад мъж, едва-едва отлепил от устните си плоско метално шишенце в сребрист цвят.

— Да го духаш! — подхвърли през рамо Смитбек и продължи напред. Някъде в края на улицата полицията започна да притиска тълпата в опит да прочисти платното. Прииждаха нови телевизионни екипи, операторите се катереха по покривите на микробусите за максимално добър ъгъл на заснемане. Към участниците в първия митинг — представители на заможната класа, очевидно се бяха присъединили и други хора, предимно млади и войнствени. А градските власти се бяха оказали неподготвени.

— Ей, Смитбек!

Обърна се и видя колегата си от „Поуст“ Кларънс Козински, репортер на Уолстрийт.

— Не мога да повярвам на очите си! — възбудено извика младежът. — Новината се разпространи с бързината на светкавица!

— Мисля, че моят материал свърши тая работа — гордо заяви Смитбек.

— Не искам да те разочаровам, но материалът ти излезе едва преди половин час — поклати глава Козински. — Просто шефовете закъсняха да предупредят полицията. Слухът тръгна по служебните канали, някъде в късния следобед. Нали знаеш — отворените брокерски линии на борсата, „Куотрон“, ЛЕКСИС и всички останали. Както се вижда момчетата от централните части здравата са захапали въдицата на оная Уишър и смятат, че тя ще реши баровските им проблеми. — На лицето му се появи презрителна гримаса. — Тук нещата вече не опират само до престъпността. Не ме питай как се е получило, но из околните кръчми се говори, че мадамата е два пъти по-печена от кмета. Всички са на мнение, че тя е в състояние да ореже социалните програми, да разгони скитниците, да постави в Белия дом представител на Републиканската партия и да върне „Доджърс“ в Бруклин. При това веднага и от раз!

Смитбек се огледа.

— Не съм допускал, че на този свят има толкова много писарушки, а явно половината от тях са се натикали в Манхатън! — изръмжа той.

— Всички си мислят, че на Уолстрийт се трудят ретроградни юпита с безлични костюми, които имат средно по две и половина деца на глава от населението, къща в предградията и скучно до смърт всекидневие — отново сбърчи нос Козински. — Но забравят, че лъскавата фасада си има и заден двор: търгаши на полулегална информация, пласьори на ценни книжа, лихвари, перачи на пари и какви ли още не. Пък и вече не става дума само за Уолстрийт. В системата участват всякакви мрежи, пейджъри, джиесеми и тем подобни, което обяснява защо на купона се появяват и всичките дребни чиновници от банките и застрахователните компании.

Смитбек успя да зърне госпожа Уишър, която се беше изправила далеч отпред, сред гора от хора. Сбогува се набързо с Козински и си запробива път към нея. Жената стоеше под величествената сянка на „Бъргдорф Гудман“, в компанията на католически свещеник, протестантски проповедник и равин, а пред нея се издигаше еднометрова купчина цветя и визитни картички. На крачка встрани стърчеше кльощав младеж с дълга коса, облечен в раиран костюм и дебели виолетови чорапи. Смитбек го позна по печалното изражение на лицето с черти на уморено куче: беше Вискънт Адер, гаджето на Памела Уишър. С прибрана коса и без никакъв грим, самата госпожа Уишър излъчваше сдържаност и достойнство. Тази жена е роден лидер, помисли си Смитбек, докато включваше репортерския си касетофон.

Дамата остана известно време неподвижна, с леко наведена глава. След това вдигна безжичния микрофон в ръката си и драматично се прокашля.

— Граждани на Ню Йорк!

Тълпата утихна, а Смитбек се стресна от силата на гласа й. Бърз поглед наоколо му даде отговора: сред хората бяха разпръснати неколцина мъже с портативни високоговорители, окачени на дълги метални прътове. Явно госпожа Уишър и щабът й бяха помислили за всичко, въпреки желанието им да придадат спонтанен вид на обществената си изява. Когато тишината стана пълна, тя понижи глас и добави:

— Тук сме, за да почетем паметта на Мери-Ан Капилети, отвлечена и застреляна на 14 март тази година. Да се помолим за нея.

В далечината се включиха полицейски мегафони, подканящи тълпата да се разпръсне. Пристигналите конни представители на реда с неудоволствие установиха, че множеството е прекалено голямо, за да бъде овладяно от тях, а конете им уплашено пръхтяха. Смитбек беше наясно, че госпожа Уишър умишлено не беше поискала разрешение за тази демонстрация, целта й бе да изненада и обърка градската управа. Но Козински беше прав — частните информационни канали се бяха оказали предостатъчни за събирането на огромен брой демонстранти, заобикаляйки медиите, силите на реда и местната власт. И вече беше късно за някаква реакция от тяхна страна.

— Отдавна отмина времето, когато децата се разхождаха свободно по улиците на Ню Йорк — продължи госпожа Уишър. — Днес дори възрастните се страхуват да го правят. Ние избягваме улиците, не посещаваме парковете, боим се да използваме метрото…

Ловката пауза след последните думи накара тълпата да зашуми. Никой не беше забравил неотдавнашното клане в тунелите под града. Въпреки дълбокото си убеждение, че госпожа Уишър никога не е виждала как изглежда метрото отвътре, Смитбек се присъедини към недоволния ропот.

— Довечера! — внезапно извиси глас ораторката и огледа тълпата с блеснали очи. — Довечера всичко ще се промени! На първо време ще си върнем Сентрал Парк! Точно в полунощ ще се съберем на Широката поляна и ще покажем на всички, че не ни е страх!

Тълпата нададе тържествуващ рев и Смитбек изпита чувството, че децибелите ще смачкат гръдния му кош. Изключи касетофона и го пъхна в джоба си. Беше безполезен при този невъобразим шум, а и той едва ли щеше да забрави подробностите от събитието. Беше сигурен, че представителите на медиите — локални и национални, вече са тук, но единствено той — Бил Смитбек, имаше изключителните права за интервю с Анет Уишър, само той разполагаше с информация за предстоящия поход. В появилото се преди броени минути на пазара извънредно следобедно издание на „Поуст“ беше публикувана карта с маршрута на демонстрантите, върху която бяха отбелязани всички точки на бдение в памет на невинните жертви. Видя вестника в ръцете на мнозина от участниците в митинга, сърцето му се изпълни с гордост. Козински знаеше само част от истината, защото именно той, Смитбек, беше играл активна роля за популяризирането на събитието. Тиражът без съмнение ще удари тавана, като при това ще приобщи най-благодатния сегмент читатели — солидните и влиятелни хора, които обикновено четат „Таймс“, но днес ще разгърнат „Поуст“ заедно с обикновената му публика от трудови хора. А онзи задник Хариман нека се чуди как да обясни това странно явление на мухлясалия си главен редактор.

Слънцето потъна зад кулите и шпиловете на Сентрал Парк Уест, над града бавно се спусна пелената на топлата лятна вечер. Госпожа Уишър запали малка свещ и направи знак на духовниците да сторят същото.

— Приятели! — отново извика тя и вдигна свещта над главата си. — Нека нашите малки пламъчета и тихи гласове се превърнат в огромна клада и гръмотевичен вик! Ние имаме само една цел и тя не може да бъде нито пренебрегната, нито омаловажена: Да си върнем този град!

Тълпата нададе неистов рев и се люшна след госпожа Уишър, която тръгна по посока на Арми Плаза. Смитбек разблъска първите редици и най-сетне успя да се включи в антуража й. В следващия миг изпита странното чувство, че е попаднал в окото на ураган.