Играта

Вратата беше нова, антрето пребоядисано, а паркетът поправен, но като цяло апартаментът изглеждаше както обикновено. Все същата стара бъркотия в стил Хенке. И точно както обикновено, тя щеше да играе спасителния отряд и да му помогне да уреди всичко.

Тя наблъска в кухнята кашоните, в които щеше да пренесе вещите, и започна да подрежда. Опаковането на кухненските принадлежности ѝ отне само половин час. Повечето, изглежда, бяха пострадали при пожара, което поне ѝ спести досадата да мие. Хладилникът и камерата бяха на практика празни, с изключение на парче мухлясало сирене и пакет замразени пирожки, така че тя продължи с всекидневната. Hi-tech вещите там също се оказаха лесни. Прилежащите им кашони стояха скупчени в един ъгъл, вероятно защото Хенке го бе домързяло да ги изхвърли. Тя не можа да не се зачуди откъде бяха дошли парите за всички скъпи играчки. Компютър, плосък телевизор, домашно кино и игрална конзола, всичко това сигурно струваше поне четиридесет хиляди в магазина. Но Хенке гарантирано не ги бе купил на касата…

Като се изключи електрониката, мебелировката в апартамента не будеше възторг. Износен сгъваем диван, две паянтови библиотеки „Били“ [130] и малка нощна масичка. Общо взето това, което бяха купили при преместването.

В спалнята още стоеше неприветливото чамово легло на майка им. Завивката и чаршафът лежаха на пода. Тя не разбираше как е могъл да го запази. Вярно, майка им беше умряла в клиника „Ерща“, но все пак…

Стар плакат от панаир за компютърни игри беше единственото, което украсяваше иначе студените стени.

„Dreamhack-07, най-големият компютърен фестивал в света“, измърмори тя докато събираше всички купчини дрехи и ги пъхаше в различни чували. Дори и нейната добронамереност си имаше граници, така че повечето щяха да се озоват в най-близкия UFF [131]-контейнер.

Рафтовете на библиотечките съдържаха купища DVD филми, много от които очевидно бяха пиратски копия.

Тя прокара пръсти по прашните гърбове на кутиите. Гангстерските филми, изглежда, преобладаваха, плътно следвани от американските екшъни, а впечатляваща колекция от филми за възрастни държеше стабилно третото място. Освен това рафтовете съдържаха и много стари класики и тя за момент се замисли дали да не вземе няколко за вкъщи. Но кога всъщност щеше да ѝ остане време да ги гледа?

Имаше и голям брой книги, което не я изненада. Хенке винаги бе обичал да чете, още от малък.

Тя му беше помагала в началото, но той бързо се бе научил и четеше не по-зле от нея още когато беше на шест. Баща им имаше купчина илюстрирани класики в една кутия вкъщи и Хенке ги беше изял с кориците многократно. Комиксовите версии на „Робинзон Крузо“ и „Моби Дик“ спасяваха оценките му по шведски през цялото начално училище. Десет минути с илюстрована версия на „Рийдърс Дайджест“ и хоп, той изглеждаше начетен.

Толкова типично за Хенке!

Майсторът на бързите процедури.

Ребека не можа да не се усмихне. Въпреки очевидните му недостатъци, на човек никога не му бе скучно в компанията на малкия ѝ брат. Когато пораснаха малко, тя започна да го взема със себе си в библиотеката. Висяха там след училище, вместо да се прибират у дома. Увещаваше го да си пише домашните, преди да почне с комиксите. Библиотеката беше свободна територия, спокойно място, където можеш да се забравиш в мечти, най-вече след като майка им се разболя и всичко ескалира. Тя все още свързваше миризмата на книги със сигурност.

Често стояха там, докато библиотеката затвореше, и дружелюбните лелки се принуждаваха да ги изгонят.

Като че беше преди цял век.

Фотоалбумът беше най-долу на рафта. Кафяви пластмасови корици и залепнали страници. Тя беше разглеждала пожълтелите снимки много пъти, но все пак не се сдържа да го разлисти. В действителност не всичко беше лошо. В определени моменти животът бе почти нормален. Като например къмпинг почивката в Ретвик — тя, мама и Хенке, обути със сабо, изрисувано в стил курбитс [132], мижаха срещу фотоапарата. Те двамата бяха руси и засмени, а тя самата беше тъмнокоса като татко и с по-сериозно изражение. Той, разбира се, беше зад фотоапарата, а единственото, което говореше за присъствието му, беше дългата му сянка. В албума на Хенке едва ли щеше да има по-близка снимка на баща им, в това беше напълно сигурна.

Тя осъзна, че точно тази лятна снимка от началото на осемдесетте говореше много за семейството им. Хенке и мама винаги бяха били близки, а тя беше момичето на татко. Също както мама, тя правеше всичко, за да му угоди, макар че той най-често се държеше така, сякаш те не съществуват. Татко беше сериозен човек, който размишляваше много и най-често предпочиташе собствената си компания. Рядко се усмихваше и почти никога не се смееше, или поне тя не си спомняше. Работата беше единственото, което го интересуваше, занимаваше се с някакъв вид продажби, но тя не си спомняше много, освен, че той пътуваше доста. Понякога пристигаше картичка, а в отделни случаи пликовете от безмитните магазини съдържаха и друго освен бутилки алкохол. Сладки, парфюм или дори някоя евтина играчка от сувенирния магазин на летището, ако пътуването бе минало особено благополучно и той беше в добро настроение.

През малкото дни, когато си беше вкъщи, той най-често не искаше да го безпокоят. Обикновено се заключваше в малката стаичка с книга или някаква бутилка. Останалата част от семейството чисто и просто не го интересуваше. То беше необходим дразнител, който бе принуден да толерира, преди всичко форматно. Освен това през последните години се чувстваше все по-огорчен от живота си. От това, че така и не бе получил признанието, което смяташе, че заслужава.

Беше започнал да работи по нещо като мемоари, които да поправят неправдата, но вместо това само изостриха озлобението му, особено когато се оказа, че никой не иска да ги издаде. Бяха изгорили всичко, когато той си отиде. Отидоха чак до „Лида“ [133] и хвърлиха дебелия вързоп хартия в едно от огнищата.

Всичките гъсто изписани страници изгоряха само за няколко минути.

Никой от тях — нито дори мама — не беше прочел и ред.

Но независимо какво си мислеше Хенке, татко всъщност не беше лош човек — в никакъв случай! Чак като порасна, тя разбра, че поведението му беше един вид недъг. Че на някои хора просто им липсва емпатия и са неспособни да показват любов.

Горката им майка правеше всичко, което можеше. Хукваше да изпълнява и при най-малкия му знак и ходеше на пръсти, за да не разваля настроението му. След това болестта и пиенето за утеха обзеха света ѝ и изведнъж на Ребека се падна отговорността да се грижи за дома така, както баща им искаше.

Всъщност нямаше нищо чудно, че тя се влюби в Даг. Той в крайна сметка не беше нищо друго, освен по-млад вариант на баща ѝ. Беше достатъчен само малко интерес от негова страна. За разлика от татко, Даг можеше да бъде невероятно емоционален, когато беше в правилното настроение. Носеше ѝ цветя и подаръци, обясняваше на целия свят колко фантастична е тя и беше отличен в ролята на любящ партньор. Тя, естествено, беше паднала в краката му и той ѝ бе предложил само след няколко месеца. И така се беше сдобила с нова авторитетна фигура, към която да се нагоди, някой, чиято любов тя отново се опитваше самопожертвователно да спечели.

Сякаш проблемът всъщност беше в нея.

Мамка му, лесно беше да се умува за вече отминали неща…

Хенке, от друга страна, беше шумен и жизнен като малък. Обичаше да играе лудешки игри, които понякога се отразяваха на обзавеждането, а татко не гледаше с добро око на това, особено когато си беше сипал грог след работа… Тогава можеше да заиграе коланът, а татко не беше човек, който се въздържа. Удряше отново и отново, въпреки че и тя, и мама го молеха да престане. Докато някоя от двете не се хвърлеше върху Хенке, за да го предпази, за да прекрати всичко.