Престпен експеримент

— На около половин метър от пода.

— Което означава, че някой е пренесъл Ванджи Луис през гаража, оставил е тялото й на леглото в спалнята й и се е опитал да инсценира самоубийство — каза Скот.

— Безспорно — съгласи се Ричард. Но после се намръщи. — Колко е висок Крис Луис? — попита той.

Скот сви рамене.

— Грамаден е. Някъде към метър и деветдесет.

— Нека да пробваме нещо. Чакай малко. — Ричард излезе от стаята и се върна с една линия. Внимателно измери и отбеляза на стената двадесет и пет, петдесет, седемдесет и пет и сто сантиметра от пода. — Ако приемем, че именно Крис Луис е пренесъл Ванджи, според мен тя не би трябвало да се одраска на тази вила. — Той се обърна към Фил: — Сигурен ли си, че рафтът е бил на половин метър от земята?

Фил сви рамене.

— Приблизително.

Чарли кимна в знак на съгласие.

— Добре. Аз съм метър и осемдесет и пет. — Ричард внимателно пъхна едната си ръка под врата на мъртвата, а другата — под коленете й. Вдигна я и отиде до стената. — Вижте докъде стига кракът й. Тя е дребна. Нямаше да бъде одраскан от какъвто и да било предмет на по-малко от седемдесет и пет сантиметра от земята, ако е била пренесена от висок мъж. От друга страна… — Той отиде до Фил. — Ти колко си висок? Към метър и седемдесет и пет?

— Горе-долу.

— Добре. Крис Луис е по-висок от тебе с близо петнадесет сантиметра. Вдигни я и виж докъде ще стигне кракът й, ако я носиш ти.

Неохотно Фил пое тялото и мина покрай стената. Кракът на Ванджи докосна първия белег, който Ричард беше оставил. Фил бързо я върна на масата.

Скот поклати глава.

— Не е достатъчно. Няма как да се прецени точно. Може да се е привел, опитвайки да я държи далеч от тялото си. — Той се обърна към асистента. — Тези дрехи ще ни трябват за веществено доказателство. Съхранявайте ги добре. Направете няколко снимки на драскотината на крака й, на чорапа и на роклята.

После двамата с Ричард се върнаха в кабинета му.

— Ти продължаваш да мислиш за психиатъра, нали? — попита Скот. — Той е някъде към метър и седемдесет.

За миг Ричард се поколеба, но реши да не казва нищо, докато не разговаря с Джим Бъркли и с пациентката, която беше завела дело срещу доктор Хайли за професионална злоупотреба. Той смени темата.

— Как е Кейти?

Скот поклати глава.

— Трудно е да се каже. Тези хулигани сега набеждават за вандалщините си един свой приятел, който катастрофирал с мотоциклета си и починал миналия ноември. Новата им версия е, че поели неговата вина, защото им било мъчно за родителите му, но сега техният свещеник ги убедил, че заради собствените си семейства са длъжни да кажат истината.

Ричард изсумтя.

— Но съдебните заседатели не им се хващат на въдицата, нали?

— Сега са в почивка — каза Скот. — Чуй, без значение колко се мъчиш да ги убедиш в правотата си, винаги ще се намери едно кървящо сърце, което ще се поддаде на някоя сълзлива история. Кейти свърши голяма работа, но решението може да бъде и в двете посоки. Добре. Ще се видим по-късно.

В четири и половина в отговор на обаждането на Ричард позвъни Джим Бъркли.

— Разбрах, че се опитвате да се свържете с мен. — Гласът му беше добре овладян.

— Да — отговори Ричард със съответстващ безстрастен тон. — Трябва да говоря с вас. Можете ли да се отбиете в кабинета ми на път за вкъщи?

— Да — сега гласът на Джим прозвуча някак примирено. — И мисля, че знам за какво искате да поговорим.

53

Едгар Хайли се отдръпна от масата за прегледа, върху която лежеше момичето, и каза:

— Можете да се обличате.

Беше заявила, че е на двадесет, но той беше сигурен, че е на не повече от шестнадесет-седемнадесет.

— Бременна ли…

— Да, скъпа моя. Без всякакво съмнение. От около пет седмици, смятам. Утре сутринта трябва да дойдете отново, за да прекъснем бременността.

— Питах се… мислите ли, че мога да родя бебето, а след това да го дам за осиновяване?

— Съобщихте ли на родителите си?

— Не. Това би ги разстроило ужасно.

— Тогава ви предлагам да отложите майчинството поне с няколко години. Утре в десет часа.

Той излезе от стаята, влезе в кабинета си и потърси телефонния номер на пациентката, която бе избрал вчера.

— Мис Енгълхарт, безпокои ви доктор Хайли. Бих искал да започнем лечението ви. Бъдете така добра да дойдете в болницата утре сутринта в осем и половина. Имайте готовност да останете и през нощта.

54

Докато съдебните заседатели се съвещаваха, Кейти отиде в кафенето на съда. Внимателно избра една малка маса в дъното на помещението и седна с гръб към останалите. Не искаше никой да я безпокои, нито да я забелязва. Усещането, че главата й е олекнала, вече не отминаваше; чувстваше се слаба и немощна, но не и гладна. Мама винаги мислеше, че една чаша чай може да излекува всички болежки на този свят. Спомни си колко нежен и загрижен бе прозвучал гласът й, когато се върна вкъщи след погребението на Джон: „Ще ти направя чаша хубав горещ чай, Кейти.“

Ричард. Мама много щеше да го хареса. Тя винаги бе харесвала едрите мъже. „Баща ти беше дребен и кльощав, но… ах, Кейти, не ти ли се струваше истински мъжага?“

Да, такъв си беше.

Мама щеше да пристигне за Великден. Дотогава оставаше само месец и половина. Щеше да бъде очарована от възможността да се запознае с Ричард.

Иска ми се, нали, мислеше си Кейти, докато отпиваше от чая. И не само защото тази седмица се чувствам толкова самотна.

Беше нещо повече. Много повече. Но този уикенд, докато е в болницата, ще може да подреди мислите си на спокойствие.

Прекара близо час на масичката, докато разсеяно пиеше чая си и прехвърляше в ума си всяка стъпка от заключението си.

Беше ли съумяла да убеди съдебните заседатели, че момчетата Одендол лъжат? Свещеникът. Добро попадение. Той бе признал, че нито едно от момчетата не е ходило на църква, че нито едно от тях никога, по никакъв повод не се е съветвало с него за каквото и да било. Възможно ли беше да го използват, за да подкрепи версията им? „Да — бе отвърнал той, — възможно е.“ Тя бе изтъкнала този факт. Беше убедена, че нещата стоят именно така.

В пет часа се върна в съдебната зала. Точно когато влезе, съдебните заседатели уведомиха съдията, че са готови с присъдата.

Пет минути по-късно говорителят съобщи тяхното решение.

— Робърт Одендол, невинен по всички обвинения. Джонатан Одендол, невинен по всички обвинения.

Не мога да повярвам!

Кейти не знаеше дали не е произнесла тези думи на глас. Изражението на съдията стана сурово и гневно. С рязък тон той освободи съдебните заседатели и каза на обвиняемите да станат.

— Имате голям късмет, по-голям, отколкото се надявам, че ще имате до края на живота си. Сега напуснете моята съдебна зала и ако сте с ума си, никога няма да се явите отново пред мен.

Кейти се изправи. Нямаше значение дали съдията чувстваше, че присъдата е погрешна, истината беше, че тя изгуби това дело. Не успя да се справи достатъчно добре. По-скоро почувства, отколкото видя победоносната усмивка, която й отправи адвокатът на обвиняемите. Огромна, пареща буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да преглътне. Всеки миг щеше да избухне в сълзи. Тези двама престъпници щяха да бъдат освободени и да се върнат на улицата в резултат на справедливост, която бе просто оскърбителна. А едно мъртво момче бе заклеймено като престъпник.

Тя прибра записките в куфарчето си. Може би ако цялата седмица не се бе чувствала толкова ужасно, щеше да се представи по-добре. Вероятно ако беше взела мерки за тези кръвоизливи преди една година, вместо да закъснява и да отлага решаването на проблема с този свой детински страх от болници, нямаше и да катастрофира в понеделник вечерта.

— Обвинението, ако обичате, елате при съдията.

Тя вдигна поглед. Съдията й правеше знак да се приближи. Отиде при него. Публиката вече опразваше залата. Тя дочу радостни писъци, когато братята Одендол прегърнаха своите дъвчещи дъвка приятелки без сутиени.