Престпен експеримент

В понеделник вече щеше да се чувства по-добре и да разсъждава логично.

Доста отпаднала, тя си взе душ, изми си зъбите, среса косата си и си легна. Минута по-късно внезапно се изправи на лакът, протегна ръка към чантата си и потърси вътре шишенцето, което й беше дал доктор Хайли.

Щях да го забравя, помисли си тя, докато гълташе хапчето с малко вода от чашата на нощното шкафче. После угаси лампата и затвори очи.

44

Гъртруд Фицджералд унило завъртя крана за студената вода в банята и отвори шишенцето с предписаните й хапчета. Мигрената почваше да я отпуска. Ако болката не се преместеше от другата страна на главата й, до утре сутринта щеше да се оправи. Това последно хапче щеше да й помогне. Нещо я притесняваше… нещо извън смъртта на Една. Май че беше свързано с обаждането на госпожа Де Мейо. Що за въпрос беше това дали Една някога бе наричала доктор Фукито или доктор Хайли Прекрасния принц?

Пълна глупост.

Прекрасния принц.

Май че Една наистина го беше споменавала. Не във връзка с докторите, а заради нещо друго, и то през последните две седмици. Само ако можеше да си спомни. Ако госпожа Де Мейо я беше попитала просто дали бе чувала Една да произнася това име, може би щеше да й помогне да си спомни веднага. А сега конкретната ситуация й се изплъзваше.

Или си го беше въобразила? По силата на внушението?

Когато това главоболие отмине, мисълта й щеше да се избистри. Ама наистина. И тогава може би щеше да си спомни.

Тя глътна хапчето и си легна. Затвори очи. В ушите й зазвуча гласът на Една: „И аз казах, че Прекрасния принц няма…“.

Не можеше да си спомни останалото.

45

В четири часа призори Ричард реши, че повече няма смисъл да се мъчи да спи, стана и си направи кафе. Беше се обадил на Скот в дома му, за да му съобщи за смъртта на Емет Сейлъм, и Скот незабавно беше алармирал нюйоркската полиция, че неговата канцелария иска да сътрудничи в разследването. Повече от това не беше в състояние да направи. Госпожа Сейлъм не си беше у дома в Минеаполис. Службата за приемане на телефонни обаждания можеше да им предостави само номера за спешни случаи, но оттам не знаеха как да се свържат с медицинската сестра на доктор Сейлъм. Ричард си записа следните въпроси:

1. Защо доктор Сейлъм позвъни в нашата канцелария?

2. Защо Ванджи си бе насрочила час при него?

3. Бебето на семейство Бъркли.

Това бебе представляваше ключът към загадката. Наистина ли проектът за забременяване „Уестлейк“ бе така успешен, както се тръбеше? Или просто служеше за прикритие на частни осиновявания от страна на жени, които или са стерилни, или не могат да износят зародиша до определения термин? Беше ли фактът, че ги приемаха в болницата два месеца преди предполагаемото раждане, нещо повече от прикритие за онова, което очевидно би се оказало категорично отсъствие на бременност?

Бебета се осиновяваха трудно. Лиз Бъркли си призна съвсем открито, че те двамата със съпруга бяха пробвали този начин. Ами ако Едгар Хайли им е казал: „Вие никога няма да имате свое собствено дете. А аз мога да ви намеря. Това ще ви струва пари и трябва да остане в пълна тайна.“

Те биха приели. Изобщо не се съмняваше в това. Но Ванджи Луис беше бременна. Тъй че тя не се вместваше в модела за осиновяване. Да предположим, че отчаяно е искала да има дете… но как, по дяволите, е смятала да представи едно бебе с азиатски черти за дете от съпруга й? Възможно ли беше в някое от двете семейства да има азиатска кръв? Не се беше замислял над това.

Делата за професионална небрежност и злоупотреба. Трябваше да разбере защо тези хора бяха съдили Хайли. А Емет Сейлъм беше лекарят на Ванджи. Неговият кабинет щеше да разполага с медицинския архив на Ванджи. Ето откъде трябваше да започне.

Тялото на Ванджи пристигна със самолета, който Крис Луис не беше взел. Сега се намираше в лабораторията. Сутринта най-напред щеше внимателно да проучи всички констатации от аутопсията. Щеше отново да извърши пълен преглед на тялото. Имаше нещо… Тогава му се стори маловажно… И той го отмина. Зародишът и изгарянията от цианкалий бяха погълнали цялото му внимание.

Възможно ли беше Ванджи просто да е разсипала цианкалия върху себе си? Може да е била ужасно нервна. Но тогава по чашата щеше да има повече отпечатъци. Тя щеше да я вземе, да я напълни отново. Щеше да има оставено нещо — плик, стъкленица, където е държала още цианкалий.

Явно не беше станало така.

В пет и половина Ричард угаси лампата. Нави си часовника за седем. Най-накрая сънят дойде. И той сънува Кейти. Тя стоеше зад блока на Една Бърнс и наблюдаваше прозореца на апартамента й, а доктор Едгар Хайли наблюдаваше нея.

46

Както е редно за един добър счетоводител, Една беше водила точен до педантичност архив. Когато следствената група, оглавявана от Фил Кънингам и Чарли Нюджънт, пристигна в апартамента й в петък сутринта, те намериха в старомодния шкаф едно простичко изявление.

„Тъй като моят единствен кръвен родственик нито веднъж не си направи труда да се поинтересува за моите скъпи родители, докато бяха болни, или да им изпрати картичка, аз реших да оставя светските си принадлежности на своите приятелки Гъртруд Фицджералд и Гейна Крупшак. Госпожа Фицджералд да вземе моя диамантен пръстен и онези вещи от дома ми, които би искала да притежава. Госпожа Крупшак да вземе диамантената ми брошка, палтото ми от изкуствена кожа и онези вещи, които госпожа Фицджералд не е пожелала да вземе. Обсъдила съм погребението си със същата фирма, която организира такова хубаво погребение на моите родители. Застрахователната ми полица, възлизаща на 10 000 долара минус разходите по погребението, оставям на дома за социални грижи, в който така добре бяха гледани моите родители и към който аз продължавам да бъда финансово задължена.“

Хората от групата методично провериха навсякъде за отпечатъци от пръсти, внимателно почистиха с прахосмукачка за косми или влакна и прегледаха дали няма белези от насилствено проникване в апартамента. Петно от пръст под саксията на цветето, поставена на перваза на прозореца в спалнята, превърна бръчиците около очите и по челото на Фил в мрачна гримаса. Той заобиколи блока, мина откъм задната част на апартамента, изстърга замислено малко замръзнала кал в един плик и с връхчетата на пръстите си бутна прозореца на спалнята. Той беше достатъчно нисък и един среден на ръст човек можеше спокойно да го прекрачи.

— Възможно е — каза той на Чарли. — Някой може да се е промъкнал от тук и да я е издебнал. Но с тази замръзнала земя отдолу изобщо не можеш да го докажеш.

Като последна стъпка звъннаха на всички съседи в двора с единствен елементарен въпрос: някой беше ли забелязал наоколо непознати във вторник вечерта?

Всъщност те и не очакваха успех. Вечерта във вторник бе мрачна и студена. Неподрязаните храсти помагаха на всеки, който би искал да остане незабелязан, скрит в сянката на сградата.

Но в последния апартамент ги очакваше приятна изненада. Едно единадесетгодишно момче току-що се беше прибрало за обяд от училище. То чу въпроса, отправен към майка му.

— О, аз казах на един мъж в кой апартамент живее госпожица Бърнс — докладва то. — Мамо, помниш ли, когато ме накара да изведа Порги точно преди да си легна, след края на „Щастливи времена“…

— Значи е било към девет и половина — поясни майката на момчето. — Но тогава ти не ми каза, че си разговарял с някого — укори тя сина си. Момчето сви рамене.

— Нищо особено. Един мъж паркира до тротоара точно когато се връщах към блока. Попита ме дали знам в кой апартамент живее госпожица Бърнс. Аз му го посочих и толкова.

— Как изглеждаше? — попита Чарли.