Игра на богове

След смъртта на майка си Александър чувстваше дълбока, завладяваща самота. Изпитваше потребност да протегне ръка към някого — който и да е — за утеха. За него сексът представляваше клапан за емоционално освобождаване; единствената форма на близост, която успяваше да постигне. Анна Константелос се появи в живота му точно в подходящия момент, готова да се погрижи за тази близост.

Александър остана в Атина още седмица и по-голямата част от времето прекара в леглото с Анна. Сексът им бе вълнуващ и непринуден, защото тя му позволяваше да прави каквото иска с нея. За Александър нямаше значение, че помежду им липсва емоционална обвързаност; нещо повече — плащаше, за да прави секс с нея. Не го интересуваше какво представлява тя или какво желае от него. Искаше единствено удоволствието, което му доставяше в леглото; бягството, макар и временно, от самотата му. Докато лежеше в тъмнината и разсъждаваше, осъзна, че не е готов да се откаже от нея. Поне не засега. Не бе склонен да се върне в Ню Йорк сам. Представа нямаше колко време ще мине, преди да престане да изпитва потребност от нея. Искаше да я задържи при себе си, докато трае усещането.

На зазоряване намери разрешение на въпроса. Ярка сутрешна светлина нахлуваше през прозорците на спалнята и очертаваше пътека по синия килим върху набързо захвърлените дрехи на Александър. Копринената роба на Анна бе като купчинка до бялото легло. Александър лежеше по гръб, със събрани на тила ръце, и се взираше напред, без всъщност да вижда каквото и да било. Анна спеше спокойно до него, а бледосините сатенени чаршафи я покриваха до кръста. Тъмната й коса бе разпиляна по възглавницата като ветрило.

Александър се извърна да я погледне — лежеше по гръб, с щръкнали твърди големи гърди, които леко се спускаха и надигаха. Пресегна се и докосна едно от зърната и то се втвърди. Сведе глава и го пое между устните си. Когато започна да го смуче, Анна отвори очи и го погледна.

— Никога ли не се изморяваш? — попита тя.

Той се отдръпна рязко.

— А, значи си будна? — отбеляза с многозначителна усмивка.

— Кой може да спи, когато правиш така? — отвърна тя и притегли чаршафа над гърдите си.

Ръката му се плъзна под чаршафа и я погали.

— Кажи, Анна, завинаги ли възнамеряваш да останеш в Гърция? Мислила ли си да напуснеш страната при възможност?

Тя се повдигна на лакът и го погали по гърдите с пръсти.

— Никога не съм пропускала да се възползвам от някоя възможност, ако ми се удаде. Предложение ли ми правиш?

— Мисля си да те взема в Ню Йорк — отвърна той, като я притегли по-близо. — Представлява ли интерес за теб?

— Може би — отвърна тя. — И какво точно ще спечеля, ако дойда с теб? В края на краищата, ако напусна Гърция, ще се наложи да се разделя с доста неща — апартамента си, многобройните щедри любовници…

— Ще станеш моя метреса — прекъсна я той, а ръцете му отново започнаха да изследват плътта й. — Ще разполагаш с луксозен апартамент в Манхатън, немалко пари за харчене и подаръци от време на време.

— Какви подаръци?

— Кожи, бижута…

— И при теб ли ще живея?

Александър поклати глава.

— Не. Ще бъдем в отделни жилища. Ще идвам всеки ден… Понякога следобед, понякога нощем. Ще се потопим в нощния живот на Ню Йорк. Искам те на мое разположение винаги, но когато отсъствам от града, времето си е твое.

— А други мъже? — поиска да узнае тя. — Привикнала съм на разнообразие.

Той отново поклати глава.

— Изключено. Налага се да се задоволиш единствено с мен, но ти гарантирам, че ще ти стигам.

Тя се усмихна.

— Звучи прекалено хубаво, за да откажа.

— Тогава ти предлагам да приемеш.

Александър отметна чаршафите, претърколи я по гръб и си помисли, че тя е точно онова, което му трябва, за да го откъсне от скръбта по майка му. Макар Анна още да не му бе дала отговор, той ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде.

Ню Йорк, септември 1980 година

В офиса в Олимпик тауър Александър седеше зад бюрото и преглеждаше получените същата сутрин доклади. От хората му в Сингапур относно нефтените проучвания, които корпорацията извършваше там. Цифрите бяха обнадеждаващи, не — направо отлични. Находищата в морето сега даваха по 875 000 барела на ден. Превърнато в долари — той се наведе напред и натисна няколко бутона на големия калкулатор върху бюрото, — това представляваше впечатляваща сума дори по неговите стандарти. Усмихна се. Баща му щеше да е доволен.

— Господин Киракис?

Думите на секретарката прекъснаха мислите му. Вдигна рязко глава. Тя стоеше на прага с бележник и молив в ръка.

— Да? — промълви той.

— Резервацията ви за хотел „Бевърли Уилшър“ за мача по поло следващата седмица е потвърдена, а конете ви са пристигнали в Ел Ей тази сутрин — осведоми го тя. — Необходимо ли е нещо друго?

Той поклати глава.

— Не, Стейси, благодаря.

Тя излезе, а Александър се облегна на стола и несъзнателно забарабани с молив по бюрото. Лос Анджелис… Защо не се обади на Мередит Кортни? В края на краищата нищо не се разбраха за интервюто, докато тя бе в Ню Йорк. Усмихна се. Странно защо тя присъстваше в съзнанието му. Дори сега, с опитна жена като Анна да се грижи за потребностите му в леглото, не успяваше да прогони Мередит от мислите си. Защо?

Обади се на Стейси и й нареди да открие Мередит в телевизията в Лос Анджелис. Десет минути по-късно тя го потърси по интеркома.

— Госпожица Кортни е на втора линия, сър.

— Благодаря, Стейси. — Вдигна слушалката и натисна светещия бутон. — Мередит, как си? — поздрави той весело.

— Заета — отвърна тя. Дочу шумолене на хартия в другия край. — Обаждането ти какво е: светско или делово?

— Светско.

— В такъв случай ще се наложи да си кратък — обяви тя. — Наистина съм заета.

— Всъщност е и двете — призна той, твърдо решил да привлече вниманието й. — Хрумна ми, че ако все още държиш на онова интервю, може да си уговорим среща. Ще играя в мач по поло в Ел Ей следващия уикенд…

— Съжалявам, но не отразявам спортни събития — прекъсна го тя.

— Искаш ли проклетото интервю или не? — попита той раздразнено. — Напоследък не отскачам често до Западния бряг.

В другия край на линията настъпи дълга пауза.

— Дай ми подробностите — обади се тя накрая. — Ще се видим на мача.

— Не разбирам защо се сърдиш — сподели Мередит, сгушена на дивана с няколко листа хартия в скута. — Става въпрос за интервю. Правила съм стотици такива.

— Но не и с Александър Киракис.

Ник стоеше до прозореца и се взираше разсеяно в океана.

— Никой не е правил стотици интервюта с Александър Киракис — обърна му внимание тя. — Той почти винаги отказва. Бяга от журналистите като от чума.

Ник се извърна да я погледне, изражението му бе гневно.

— Очевидно теб не те смята за заразна.

Мередит му се ядоса, че се държи като ревнив съпруг, и на себе си — че търпи тирадата му.

— Правиш голям въпрос от нищо — сряза го тя. Захвърли листата на дивана, изправи се и тръгна към стълбището. Не възнамеряваше да спори с него. — Срещнах се с Александър Киракис миналото лято, когато баща му даде пресконференция тук, в Бевърли Хилс, и…

— И в Ню Йорк — напомни Ник намусено.

Тя застина на място и се извърна да го погледне.

— Ти си знаел за това?

— Знаех още преди да се върнеш в Ел Ей — подхвърли той през стиснати устни. — Двама души от студиото са били в „Залата на дъгите“ вечерта, когато Киракис те е опипвал по дансинга. Когато се върнаха, нямаха търпение да го споделят.

— Я почакай малко! — викна Мередит, вбесена от намека му. — Не ме е опипвал, както ти се изразяваш. Танцувахме…

— И ръцете му са те обхождали цялата — настоя Ник и й наля питие.

Мередит се поколеба за миг.