Ден за изповед

Томас Кайнд притисна още по-силно магнума в главата на синьора Капуто и повтори въпроса.

— Позвъни на жена му, за бога! — извика тя.

Деветдесет секунди по-късно Капуто остави слушалката. Съпругата на Лука Фанари му бе дала адрес и телефонен номер, на който да открие мъжа й, като предупреди да не ги разгласява при каквито и да било обстоятелства.

Според Капуто пациентът на Лука Фанари беше откаран на север. В частен дом. Близо до град Кортона.

Първите отблясъци на зората светлееха из небето, когато Томас Кайнд прескочи стената и наближи къщата изотзад. Носеше ръкавици, стоманеносиви джинси, тъмен пуловер и черни маратонки. Единия валтер държеше в ръка, другият висеше на рамото му. И двата бяха със заглушители. Приличаше на командос и в момента наистина беше такъв.

Пред себе си видя бежовата камионетка, паркирана край страничната врата. Пет минути по-късно бе претърсил цялата къща. Нямаше никого.

52

Рим, 7:00

Преди час Хари бе видял новината по един от англоезичните телевизионни канали — снимка на Байрън Уилис, външни кадри от кантората им в Бевърли Хилс и дома на Байрън в Бел Еър. Неговият приятел, шеф и наставник бе прострелян смъртоносно, пристигайки у дома си в четвъртък вечерта. Заради връзката му с Хари и събитията в Италия полицията не бе разгласила факта веднага. Сега по случая работеше ФБР, а по-късно през деня се очакваше в Лос Анджелис да пристигнат и следователи от Групо Кардинале.

Зашеметен и обзет от ужас, Хари позвъни в службата на Адриана и й остави съобщение да се свърже незабавно с Елмър Васко. Един час по-късно тя се обади от Атина. Току-що бе пристигнала от Кипър, където отразяваше сериозен сблъсък между гръцки и турски политици. Каза, че вече знаела за случая с Уилис и се опитвала да разбере нещо повече, преди да му позвъни.

— Има ли нещо общо с мен и тая гадост тук, в Италия? — попита Хари. Беше готов да се разплаче от яд и огорчение.

— Още никой не знае. Но доколкото разбрах, изглежда работа на професионалист.

— Боже мой, защо? — прошепна Хари. — Та той не знаеше нищо.

С усилие се овладя и попита докъде е стигнало издирването на брат му. Адриана отговори, че нямало промяна, полицията продължавала да тъпче на едно място.

Целият свят на Хари се сгромолясваше. Искаше му се да позвъни на Барбара Уилис, вдовицата на Байрън. Да поговори с нея, да я утеши и да сподели ужасната болка. Искаше да позвъни на старшите партньори Бил Розенфелд и Пен Бари, за да узнае какво точно е станало. Но не можеше. Нито по телефона, нито по факса, нито дори по компютърната мрежа, без риск да го засекат. Но и не можеше да седи със скръстени ръце; ако Дани бе жив, рано или късно го чакаше съдбата на Байрън Уилис. Мигновено си спомни как кардинал Маршано настоятелно му препоръча да погребе обгорелия труп под името на брат си, а после го предупреди да не рови из тази история. Очевидно кардиналът знаеше много повече, отколкото споделяше. Ако изобщо някой имаше идея къде се намира Дани, това бе той.

— Адриана — бавно изрече Хари, — искам домашния телефонен номер на кардинал Маршано. Не официалния, а частния, на който отговаря единствено той.

— Не знам дали ще мога да го открия.

— Постарай се.

53

Все още 12 юли, неделя

Виа Карисими бе улица с изискани жилищни блокове и градски къщи. В едната посока стигаше до просторния парк на Вила Боргезе, а в другата до красивата сенчеста Виа Пинчана.

От девет и половина насам Хари наблюдаваше обвитата в бръшлян четириетажна сграда на номер 46; Два пъти бе набирал телефона на кардинал Маршано. И двата пъти му отговори телефонният секретар. Не остави съобщение. Маршано или отсъстваше, или проверяваше кой му звъни. И двата варианта не устройваха Хари. Не можеше нито да предаде посланието си, нито да позволи на Маршано да го задържа на телефона, докато някой друг проверява откъде се обажда. Най-доброто бе да потърпи, поне засега. Да опита по-късно с надеждата, че най-сетне кардиналът ще отговори.

Около пладне позвъни пак със същия резултат. Отчаян, той отиде да се разходи из Вила Боргезе. Час по-късно седна на една скамейка в покрайнините на парка, откъдето ясно се виждаше резиденцията на кардинала.

Най-сетне в два и петнайсет пред сградата спря тъмносив мерцедес. Шофьорът излезе и отвори задната врата. След миг се появи Маршано, следван от отец Бардони. Двамата духовници се изкачиха по стъпалата и влязоха в къщата. Шофьорът веднага седна зад волана и потегли.

Хари погледна часовника, извади от джоба си клетъчния телефон, изчака да отмине една млада двойка, после натисна бутона за повторно набиране и зачака.

— Pronto — раздаде се гласът на кардинала.

— Кардинал Маршано, името ми е отец Роу. Преподавам в Джорджтаунския университет и…

— Откъде взехте този номер?

— Бих желал да поговорим по един медицински въпрос…

— Какво?

— За допълнителната гръд. Лекарите я наричат „трето зърно“.

Мигновено настана тишина, после прозвуча нов глас.

— Говори отец Бардони. Аз съм сътрудник на кардинала. Какво мога да направя за вас?

— Монсиньор Грейсън от Юридическия факултет любезно ми предостави телефонния номер на кардинала, преди да потегля за Рим. Каза, че ако се нуждая от помощ, негово преосвещенство охотно ще стори каквото му е по силите.

Хари изчака на пейката, докато видя как отец Бардони слезе по стъпалата и се зададе към него. Стана и бавно тръгна към големия фонтан, около който се бяха скупчили хора с надеждата да избягат от непоносимата жега на неделния юлски следобед. Хари бе просто един от тях — брадат млад свещеник, търсещ мъничко прохлада.

Озърна се и видя високия млад свещеник с къдрава черна коса да навлиза в парка. Вървеше небрежно, сякаш бе излязъл да се поразтъпче. Но Хари забеляза, че се опитва да го открие сред тълпата около фонтана. Държеше се като човек, който не иска да привлича вниманието. Ала все пак идваше, а това недвусмислено подсказваше, че Хари е бил прав. Дани бе жив. И Маршано знаеше къде се намира.

54

Хари стоеше и гледаше, полуприкрит зад децата, които се плискаха из фонтана пред него. Най-сетне отец Бардони го позна. Приближи се и застана наблизо, гледайки настрани, към децата, които газеха с крясъци из водата.

— Изглеждате променен…

Хари наистина бе отслабнал, а още повече го променяха брадата, черните дрехи и баретата, килната върху челото.

— Искам да се срещна с негово преосвещенство.

Разговаряха тихо, гледаха децата и се усмихваха снизходително на техните лудории.

— За съжаление това е невъзможно.

— Защо?

— Просто не може… Времето му е разпределено до минута.

Хари се завъртя и го погледна в очите.

— Глупости.

Отец Бардони плъзна поглед край него.

— Мистър Адисън, на могилката зад вас има няколко конни карабинери. Вдясно, малко по-близо, са спрели двама полицаи с мотоциклети. — Той отново погледна Хари. — Вие сте един от двамата най-търсени мъже в Италия… Стига само да тръгна към полицаите и да размахам ръце… Разбирате ли?

— Брат ми е жив, отче. И негово преосвещенство знае къде се намира. Или ще ме отведе при него, или ще повикаме полицаите, които биха желали същото…

Отец Бардони се взря изпитателно в него, после зърна, че от другата страна на фонтана ги наблюдава някакъв мъж със синя риза.

— Мисля, че ще е по-добре да се поразходим…

Докато се отдалечаваха, Хари видя как човекът излезе от тълпата и ги последва на разстояние през тревата и по покритата с плочки алея.

— Кой е този? Човекът със синята риза.

Отец Бардони свали очилата, изтри ги в ръкава си и пак ги сложи. Без тях изглеждаше по-силен и енергичен. Хари неволно си помисли, че очилата всъщност не са му необходими, че ги носи само за да прикрие истинския си вид. Че може би е не толкова секретар, колкото телохранител. Или във всеки случай е замесен твърде дълбоко в опасните събития.