Ден за изповед

Униформената жена зад гишето на паспортния контрол го помоли да изчака и вдигна телефона. Докато чакаше, Хари зърна в стъклото отражението си. Все още беше с бялата риза и тъмносиния костюм на „Армани“, както го описваха във „Варайъти“. В куфара имаше още един костюм и риза, лек пуловер и всекидневни дрехи — спортна риза, джинси и маратонки. Същият багаж, с който бе тръгнал за Ню Йорк.

Жената остави слушалката и го погледна. След миг към нея се приближиха двама полицаи с картечни пистолети „Узи“ през рамо. Единият влезе в кабинката, погледна паспорта, после вдигна очи към Хари и кимна.

— Бихте ли ни последвали, моля?

— Разбира се.

Докато се отдалечаваха, Хари зърна как първият полицай намести узито и леко плъзна ръка към дръжката. След миг още двама униформени служители тръгнаха заедно с тях през терминала. Пътниците припряно се отдръпваха настрани и едва когато групата ги отминаваше, хвърляха погледи през рамо.

В края на терминала спряха пред служебен изход. Единият полицай набра кодов номер върху малко хромирано табло. Раздаде се бръмчене и той отвори вратата. Изкачиха някакво стълбище и завиха по коридора. След малко спряха пред нова врата. Първият полицай почука и всички влязоха в стая без прозорци, където чакаха двама цивилни мъже. Единият взе паспорта на Хари, сетне униформените напуснаха и затвориха вратата зад себе си.

— Вие сте Хари Адисън…

— Да.

— Брат на ватиканския свещеник отец Даниъл Адисън.

Хари кимна.

— Благодаря, че ме посрещнахте…

Мъжът, който държеше паспорта му, беше на около четирийсет и пет, висок, мургав и невероятно мускулест. Носеше син костюм, светлосиня риза и кафява вратовръзка с безупречен, възел. Говореше английски с акцент, но съвсем сносно. Другият имаше прошарена червеникава коса. Беше малко по-възрастен и почти също тъй висок, но по-слаб. Карирана риза, светлокафяв костюм и вратовръзка в същия цвят.

— Аз съм старши инспектор Отело Роскани от държавната полиция. Това е старши инспектор Пио.

— Приятно ми е…

— Защо дойдохте в Италия, мистър Адисън?

Хари се озадачи. Те знаеха защо е тук, иначе нямаше да го посрещнат така.

— За да отнеса у дома тялото на брат си… И да поговоря с вас.

— Откога планирате пристигането си в Рим?

— Изобщо не съм планирал да идвам…

— Отговорете на въпроса, моля.

— В събота вечерта.

— Не е ли било по-рано?

— По-рано ли? Не, разбира се.

— Лично ли направихте резервацията? — обади се Пио за пръв път. Говореше английски почти без акцент, като че беше американец или бе живял дълго в Щатите.

— Да.

— В събота?

— В събота вечер. Нали ви казах. — Хари гледаше ту единия, ту другия. — Не разбирам защо питате. Знаели сте, че идвам. Помолих американското посолство да ми уреди среща с вас.

Роскани пъхна паспорта в джоба си.

— Ще ви помолим да ни придружите в Рим, мистър Адисън.

— Защо?… Можем да поговорим и тук. Няма кой знае какво за казване.

Изведнъж Хари усети, че дланите му са влажни. Двамата премълчаваха нещо. Какво?

— Може би ще е по-добре да оставите решението на нас, мистър Адисън.

Хари отново ги огледа.

— Какво става? Какво криете от мен?

— Просто желаем да поговорим подробно, мистър Адисън.

— За какво?

— За убийството на римския кардинал.

4

Сложиха чантата на Хари в багажника и четирийсет и пет минути пътуваха мълчаливо, без дори да го погледнат. Пио караше сивата алфа ромео, Роскани седеше отзад до Хари. От летището поеха по магистралата към стария град, минаха през предградията Малияна и Портуензе, после продължиха покрай Тибър, прехвърлиха се на другия бряг, отминаха Колизеума и навлязоха в центъра на Рим.

Централното полицейско управление, наричано на италиански „куестура“, се намираше в старинна пететажна сграда от червен пясъчник и гранит на Виа ди Сан Витале — тясна калдъръмена пресечка на Виа Генова, която пък се отделяше от Виа Национале в централната част на града. Главният вход представляваше сводест портал, охраняван от въоръжени полицаи и телевизионни камери. Докато колата минаваше под свода към вътрешния двор, часовите козируваха на Пио.

Пио излезе пръв и ги въведе в сградата. Минаха покрай голяма остъклена кабина, в която двама униформени служители наблюдаваха не само вратата, но и цяла редица монитори. Продължиха по ярко осветен коридор и спряха да изчакат асансьора.

Докато кабината пълзеше нагоре, Хари погледна двамата си спътници, после сведе очи към пода. От аерогарата бе пътувал насам като в мъгла, а мълчанието на полицаите правеше положението още по-неприятно. Но поне бе имал време да пообмисли нещата, да се запита защо вършат всичко това.

Знаеше, че преди осем дни наемен убиец е прострелял от някакъв прозорец папския наместник в Рим — в Щатите това би се равнявало на стрелба по президента или друга извънредно известна личност, — но сведенията му се изчерпваха с видяното по телевизията и прочетеното във вестниците. С други думи, знаеше не повече от милиони хора по света. Очевидно, дори съвсем логично възникваше връзка с гибелта на Дани във взривения автобус. Особено ако се вземеше предвид тонът на последното му обаждане. Той беше ватикански свещеник, а убитият кардинал — видна фигура в църквата. И полицаите се опитваха да разберат дали има връзка между неизвестния убиец на кардинала и виновниците за бомбата в автобуса. Може и да имаше. Но какво очакваха да узнаят от Хари?

Очевидно моментът не беше добър. Полицаите беснееха, че едно тъй жестоко и възмутително престъпление е извършено в техния град, пред очите им и пред телевизионните камери. Това означаваше, че всяка подробност от тяхното разследване ще е под зоркия поглед на медиите, тоест ще нажежава още повече градуса на напрежението. Хари сметна за най-разумно да забрави засега личните си чувства и просто да отговаря на въпросите им, доколкото може. Скоро щяха да разберат, че не знае нищо повече от онова, което и бездруго искаше да им каже.

5

— Откога членувате в комунистическата партия, мистър Адисън? — попита Роскани и се приведе напред, подпрял ръка върху бележника си.

— В комунистическата партия ли?

— Да.

— Изобщо не съм член на комунистическата партия.

— А откога членува брат ви?

— Не съм чувал подобно нещо.

— Значи отричате, че е комунист.

— Нищо не отричам. Но като свещеник биха го отлъчили от църквата…

Хари не можеше да повярва на ушите си. Откъде бе изникнала тази история? Искаше му се да стане, да ги попита откъде им хрумват подобни фантазии и за какво изобщо говорят, по дяволите. Но не го стори. Просто продължи да седи на стола сред широкия кабинет, като се мъчеше да запази спокойствие и да не влиза в пререкания.

Двете бюра пред него бяха разположени под прав ъгъл едно към друго. Върху това на Роскани имаше компютър с множество пъстри знаци по екрана и рамка с фотография на съпругата му и трите му деца. Зад съседното привлекателна червенокоса жена въвеждаше като съдебен стенограф всичко изречено в друг компютър. Отсеченото потракване на клавишите тънеше сред шумотевицата на стария климатик под единствения прозорец, до който Пио се подпираше на стената със скръстени ръце и безизразна физиономия.

Роскани запали цигара.

— Разкажете ми за Мигел Валера.

— Не познавам такъв човек.

— Бил е близък приятел на брат ви.

— Не познавам приятелите на брат си.

Роскани отметна нещо в бележника си.

— Значи никога не е споменавал за Мигел Валера.

— Поне на мен.

— Сигурен ли сте?

— Чуйте, ние с брат ми не бяхме особено близки… Отдавна не сме разговаряли…

Роскани го огледа за миг, после се завъртя към компютъра и натрака нещо. Изчака информацията да се появи на екрана и вдигна глава.

— Телефонният ви номер е 310 — 555 — 1719.

— Да…

Изведнъж Хари наостри уши. Домашният му номер не фигурираше в указателя. Знаеше, че за тях не е трудно да го получат. Но защо?