Ден за изповед

— Благодаря — повтори Хари. В момента искаше само да се измъкне от потискащата сянка на полицията и час по-скоро да отпътува с тялото на брат си.

— Мистър Адисън — предупреди го Фарел, — следствието не е приключило. По наша молба в Щатите с вас ще се заеме ФБР. Ще пожелаят да ви разпитат подробно. Да поговорят с мистър Уилис. Ще питат за имената и адресите на роднини, приятели, колеги от армията и всякакви хора, с които е имал работа брат ви.

— Нямаме живи роднини, мистър Фарел. Дани и аз бяхме последните от семейството. Колкото до неговите приятели и колеги, не знам нищо. Просто не познавах живота му… Но ще ви кажа едно. Не по-малко от вас искам да знам какво се е случило. Може би дори повече. И смятам да разбера.

За момент Хари се втренчи във Фарел. После кимна на отец Бардони, хвърли сетен поглед из стаята — един последен, съкровен миг, за да види къде и как е живял Дани — и тръгна към вратата.

— Мистър Адисън.

Гласът на Фарел изплющя зад него като камшик и Хари се завъртя.

— Когато се срещнахме, казах, че ме интересува онова, което премълчавате… Все още ме интересува… Като адвокат би трябвало да знаете, че понякога най-незначителен факт допълва картината… Нещо толкова дребно на вид, че човек отминава, без да го забележи.

— Казах ви всичко, което съобщи брат ми…

— Така твърдите вие, мистър Адисън. — Фарел присви очи и свирепо се втренчи в Хари. — Но аз бях облян с кръвта на кардинал. Не ще позволя да ме окъпе кръвта на папата.

10

Хотел „Хаслер“, все още 7 юли, понеделник, 22:00

— Страхотно! Страхотно! Харесва ми!… Той обади ли се?… Не, не вярвах да позвъни. Къде е?… Крие ли се?

Хари стоеше сред хотелската стая и се смееше гръмогласно. Стиснал здраво телефона, бос, по риза с навити ръкави, той пристъпи да се подпре на старинното писалище до прозореца.

— Какво пък, момчето е само на двайсет и четири, при това знаменитост. Нека върши каквото си иска.

Хари остави слушалката и върна телефона върху писалището сред купчината бележници, факсове, моливи, недоядени сандвичи и смачкани записки. Кога ли се бе смял за последен път? Но ето че днес се разсмя, и то от сърце.

„Лунното куче“ беше невероятен удар. Петдесет и осем милиона долара за трите почивни дни — с шестнайсет милиона над най-смелите очаквания на „Уорнър Брадърс“. Счетоводителите на студиото предвиждаха само в Щатите брутна печалба над двеста и петдесет милиона. А колкото до двайсет и четири годишния сценарист и режисьор Хесус Аройо — беден хлапак от източните предградия на Лос Анджелис, когото Хари откри преди шест години в един общински литературен кръжок за младежи с престъпни наклонности и оттогава го взе под крилото си, — днес кариерата му направо изхвръкваше в космоса. За малко повече от три дни той бе станал новият Спилбърг. Отрупваха го с договори за милиони. Канеха го да гостува в най-популярните телевизионни предавания. А къде беше в този момент невръстният гений? На празненство във Вейл или Аспен? Нейде по крайбрежието да си търси терен за имение? Нищо подобно. Криеше се!

Хари пак се разсмя при мисълта за тази непоквареност. Като филмов творец, Хесус бе умен, зрял и енергичен, но в сърцето си оставаше плахо момче, готово да се укрие през най-успешните дни на своята кариера. Никой не можеше да го намери — нито журналистите, нито приятелите, нито най-новата му приятелка, нито дори неговият агент, с когото Хари току-що бе разговарял. Никой.

Освен Хари.

Хари знаеше къде е. Пълното му име бе Хесус Аройо Мануел Родригес и сега се криеше в къщата на родителите си на Ескуела Стрийт в Източен Лос Анджелис. При майка си и баща си, който работеше като пазач в общинската болница, при братята и сестрите, братовчедите, лелите и чичовците.

Да, Хари знаеше къде е и можеше да му позвъни, но не искаше. Нека Хесус остане при своите. Сигурно знаеше какво става. Ако искаше да се свърже, винаги можеше да го стори. По-добре да празнува както си знае и да остави за после всичко останало, включително и поздравленията на адвоката си. Бизнесът все още не властваше над неговия живот, както бе станало с Хари и почти всички други, извоювали успех в света на забавленията.

Когато вчера се настани в хотела, вече го чакаха осемнайсет обаждания. Но той не отговори на нито едно, просто си легна и спа петнайсет часа. Беше тъй изтощен физически и душевно, че и през ум не му мина да работи както обикновено. Но тази вечер, след срещата с Фарел, работата му носеше облекчение. Всички го поздравяваха за невероятния успех на „Лунното куче“ и блестящото бъдеще на Хесус Аройо, всички изказваха най-искрени съболезнования за личната му трагедия, извиняваха се, че трябва да разговарят за бизнес при тези обстоятелства… и след като кажеха всичко това, започваха да говорят за бизнес.

Отначало му беше забавно, дори приятно, защото така забравяше мрачните мисли. Сетне, след края на последния разговор, той изведнъж осъзна, че нито един от събеседниците му не подозира за срещите му с полицията и факта, че брат му е главен заподозрян в убийството на римския кардинал. Нямаше как да им каже. Макар и приятели, те бяха делови партньори. Това изчерпваше всичко.

За пръв път откри колко странен е всъщност животът му. Освен Байрън Уилис — който бе женен, имаше две малки деца и на своята възраст работеше колкото Хари, а може би дори повече — нямаше нито един истински, близък приятел. Живееше тъй напрегнато, че не му оставаше време да създаде подобни връзки. С жените не бе по-различно. Той използваше тях, те използваха него — всичко бе част от играта. Дискретно проучване, после вечеря, секс и отново на работа; срещи, преговори, телефони, понякога седмици наред без нормално човешко общуване. Най-дългата му връзка с една актриса бе траяла малко повече от шест месеца. Беше прекалено зает, прекалено забързан. И досега това му се струваше съвсем нормално.

Хари обърна гръб на писалището, пристъпи до прозореца и надникна. Последния път, когато погледна навън, над града искреше късно следобедно слънце. Сега бе нощ и Рим се къпеше в светлини. Под него Испанската стълба и площад Испания гъмжаха от народ — хората идваха, отиваха си или просто стояха. Тук-там се мяркаха униформени полицаи, но не много — колкото да поддържат спокойствието.

По-нататък започваше плетеница от тесни улици и пресечки, над които оранжевите и бледосивите керемидени покриви на жилищни сгради, магазини и малки хотели се сливаха в правилни старомодни квадрати чак до черната панделка на Тибър. Отвъд реката се извисяваше осветеният купол на катедралата „Свети Петър“ — онази част от Рим, която бе посетил днес. Под купола се разстилаше владението на Яков Фарел, Ватикана. Резиденция на папата. Център на висшата власт за деветстотин и петдесет милиона римокатолици от цял свят. И място, където бяха преминали последните години от живота на Дани.

Как можеше да узнае какви са били тези години? Донесли ли бяха духовен плод или само абстрактни познания? Защо морският пехотинец Дани бе станал свещеник? Хари просто не го разбираше. И нищо чудно, по онова време почти не си говореха, тъй че как можеше да запита, без това да прозвучи осъдително? Но сега, докато гледаше осветения купол на катедралата, той неволно се зачуди дали нейде в самия Ватикан няма нещо, което е призовало Дани и сетне го е тласнало към гибел.

От кого или от какво се боеше толкова? Откъде бе тръгнало всичко? Засега най-важно изглеждаше взривяването на автобуса. Ако полицията успееше да открие кой и защо го е извършил, щяха да разберат дали е било насочено срещу Дани. И ако се окажеше така, ако полицията намереше извършителите, щяха да направят огромна крачка към онова, което Хари все още вярваше дълбоко в сърцето си — че Дани няма вина и всичко е инсценирано. По някаква неизвестна причина.

Отново чу гласа, изпълнен със страх.

Боя се, Хари… Не знам какво да сторя… или… какво ще се случи. Бог да ми е на помощ.