Денят след утре

— Антибиотик. Сигурно ще ти трябва и тетанусна ваксина. Един Господ знае какво е имало в оная река освен Анри Канарак.

През главата му изведнъж прелетяха спомените за отминалата нощ.

— Откъде знаеш?

Вера се пресегна и внимателно го зави с одеяло. Чак до раменете, за да бъде на топло. После отиде да седне на коженото кресло отсреща.

— Беше припаднал в някакъв голф-клуб на четирийсет километра от Париж. Свестил си се за момент, колкото да им дадеш моя номер. Взех назаем кола от една приятелка. Хората в клуба се държаха много любезно. Помогнаха ми да те кача. Не носех нищо, освен успокоителни и те натъпках с тях.

— Много ли бяха?

Вера се усмихна.

— Под упойка говориш непрекъснато. Главно за мъже. Анри Канарак. Жан Пакар. Баща ти.

В далечината се раздаде сирената на линейка и усмивката й помръкна.

— Бях в полицията — каза тя.

— В полицията ли?

— Снощи. Ужасно се изплаших. Претърсиха стаята ти и откриха сукцинилхолина. Не знаят какво представлява и защо ти е трябвал.

— Но ти знаеш.

— Да, сега знам.

— Нямаше как да ти кажа, нали?

Клепачите на Озбърн натежаваха. Започваше да се унася.

— Ами полицията? — немощно избъбри той.

Вера стана, прекоси стаята, щракна нощната лампа в ъгъла и изключи централното осветление.

— Не знаят, че си тук. Поне така мисля. Когато открият трупа на Канарак и колата му с твоите отпечатъци, ще дойдат да питат дали си се обаждал.

— Какво ще им кажеш?

Вера го усети как се мъчи да сглоби фактите, да реши дали е допуснал грешка като я потърси, дали може да й се довери. Но беше прекалено изтощен. Клепачите му се склопиха и той бавно отпусна глава върху възглавницата.

Тя се наведе, докосна с устни челото му и прошепна:

— Никой няма да узнае. Обещавам ти.

Озбърн не я чу. Вихрено падаше надолу. Не беше цял. Никога не бе осъзнавал тази истина тъй ясно, с цялата й сила и грозота. Бе станал лекар, за да прогонва болката и страданието, знаейки през цялото време, че не е способен да стори същото за себе си. Хората виждаха в него само образа на лекаря. Грижлив и сърдечен към тях. Не забелязваха останалата част от личността му, защото тя не съществуваше. Просто нямаше нищо друго и нямаше да има, докато не убиеше демоните в себе си. Онова, което знаеше Анри Канарак, можеше да ги унищожи, ала не бе успяло. Откриването на убиеца се оказваше само ирония на съдбата, от която всичко ставаше още по-лошо. Изведнъж падането спря и Озбърн отвори очи. Двамата с баща му стояха сред есенните гори на Ню Хампшър. Смееха се и хвърляха плоски камъчета по водата на езерото. Небето беше синьо, въздухът свеж и листата пламтяха в ярки багри.

Озбърн беше на осем години.

42.

— Ой, Маквей! — възкликна Бени Гросман, после веднага го помоли да изчака и затвори телефона.

В Ню Йорк беше събота сутрин, в Лондон отдавна минаваше пладне. Седнал в миниатюрната хотелска стаичка, която Интерпол тъй щедро му осигуряваше, Маквей си наля два пръста „Феймъс граус“ без лед — защото стаята не разполагаше с хладилник — и зачака Бени да се обади.

Беше прекарал сутринта в компанията на Йън Нобъл, младия полицейски патолог доктор Майкълс и доктор Стивън Ричман — специалистът по микропатология, който бе открил, че отрязаната глава е била подложена на извънредно ниски температури.

След грижлива проверка по молба на Скотланд Ярд двете официално регистрирани крионични дружества във Великобритания — „Крионично погребение“ в Единбург и „Крио-мастаба“ в Лондон — бяха съобщили, че не е установено да липсва глава или цял замразен труп на „наемател“ в техните инсталации. Следователно трябваше да отхвърлят вероятността за доброволно замразяване, освен ако допуснеха съществуването на нелегално крионично дружество, или ако някой притежаваше преносима крионична капсула, с която да размъква из Лондон парчета от трупове, замразени почти до триста градуса под нулата по Целзий.

След като закусиха заедно, Маквей, Нобъл и доктор Майкълс пристигнаха в лабораторията на Ричман, който вече бе прегледал обезглавеното тяло на Джон Кордъл, открито преди време в малък апартамент недалече от катедралата в Солсбъри. Рентгеновите снимки показваха два метални винта, крепящи тънка пукнатина в долната част на таза. Ако Кордъл бе доживял до пълното зарастване, тези винтове вероятно щяха да бъдат свалени.

Металургичните тестове на Ричман бяха установили, че винтовете изцяло са покрити с микроскопична паяжина от пукнатини — категорично доказателство, че Кордъл е бил замразен при температури, близки до абсолютната нула, също като главата на неизвестния покойник.

— Защо? — запита Маквей.

— Обаче не е там въпросът, нали? — отвърна доктор Ричман, отваряйки вратата на задръстената лаборатория, където се бяха сврели, за да видят сравнителните фотографии на разрушения метал от винтовете на Кордъл и плочата в черепа на неизвестния.

Отправиха се към кабинета на Ричман по тесен коридор с жълтозелени стени.

Стивън Ричман бе на възраст малко над шейсетте, с набита, но стегната фигура, каквато имат хората, които на младини са се занимавали с тежък физически труд.

— Извинявайте за безпорядъка — каза той, докато ги въвеждаше. — Не чаках да ми дойде каре за покер.

Работният му кабинет беше два пъти по-малък от хотелската стая на Маквей и по-скоро приличаше на килер. Сред купищата книги, списания, писма, картонени кутии и видеокасети бяха натъпкани десетки стъкленици с консервирани органи от Бог знае колко животински видове, понякога по три-четири в една стъкленица. Нейде сред безпорядъка се мержелееха прозорец, бюро и стол. Други два стола бяха затрупани с папки и книги, но Ричман веднага ги разчисти за гостите. Макар че Маквей доброволно предложи да стои прав, стопанинът не го остави да довърши и хукна да дири четвърти стол. След петнайсетминутна експедиция той се завърна победоносно, влачейки секретарски стол с едно липсващо колело, който бе открил в мазето.

Когато най-сетне всички се настаниха, Ричман спокойно подхвана разговора оттам, където бяха прекъснали преди половин час.

— Истинският въпрос, мистър Маквей, не е „защо“, а „как“.

— Какво искате да кажете? — запита Маквей.

— Иска да каже, че става дума за човешки тъкани — намеси се Майкълс. — Първоначално експериментите при температури, близки до абсолютната нула, са били правени със соли и някои метали, например мед. — Изведнъж той осъзна, че постъпва нелюбезно и побърза да се извини. — Простете, доктор Ричман. Не исках да…

— О, няма нищо, докторе — усмихна се Ричман, после огледа Маквей и Нобъл. — Трябва да ви предупредя, че на научен жаргон всичко става ужасна каша. Но основният въпрос е в Третия закон на термодинамиката, който най-общо казано гласи, че науката никога не ще достигне абсолютната нула по ред причини, между другото и защото това би означавало създаване на абсолютен порядък. Порядък на атомно ниво.

Нобъл гледаше безизразно. Маквей също.

— Всеки атом се състои от електрони, обикалящи около централно ядро, съставено от протони и неутрони. Когато охлаждаме веществото, нормалното движение на тия атоми и техните частици намалява, или ако предпочитате, се забавя. Колкото по-ниска е температурата, толкова по-бавно става движението. Е, ако създадем мощно магнитно поле и го фокусираме върху тия забавени атоми, бихме могли да управляваме техните частици едва ли не както си искаме. Теоретично погледнато, ако можехме да достигнем абсолютната нула, бихме постигнали още повече — бихме ги управлявали точно както си искаме, тъй като тяхната активност ще бъде напълно прекратена.

— Това само ни връща към въпроса на Маквей — каза Нобъл. — Защо някой ще вземе да замразява глави и обезглавени тела при подобна температура, ако абсолютната нула изобщо е достижима?

— За да ги съедини — отвърна Ричман без ни най-малък признак на вълнение.

— Да ги съедини? — смаяно повтори Нобъл.