Дяволският квадрат

Мъжете поклатиха глави.

— Приятел ли ви беше този Джон Кравиц? — попита тя. — Точно към него ме бяха насочили…

Оказа се, че Кравиц не е бил близък с никого от тях, но те с изумление научили, че е бил замесен в бомбения атентат в столицата.

— Много неприятно — поклати глава Анабел.

След което един от латиноамериканците изрази мнение, че Кравиц е невинен.

— Но нали в дома му са открили материали за направа на бомба? — престорено се учуди тя. — Това е сериозно!

Не стана ясно дали мъжът беше чувал за материалите, но той продължи да твърди, че Кравиц е невинен.

— А вие бяхте ли на работа, когато избиха онези хора?

Всички кимнаха.

— Сигурно е било ужасно! Извадили сте късмет, че не са ликвидирали и вас!

Обясниха й, че са били на полето, далеч от административната сграда. И до последния момент не са подозирали за трагедията.

— Предполагам, че вече сте били разпитани от полицията — подхвърли Анабел.

Мрачните изражения на работниците потвърдиха предположението й.

— Май виновниците ще се измъкнат, а? — изгледа ги поред тя. — Лошо. Много лошо… — Замълча за момент, просто за да види реакцията им.

Един от мъжете се наведе и прошепна нещо в ухото на нейния човек. Той се обърна към нея и каза:

— От полицията не попитаха за баскетболния кош.

— Какъв кош? — небрежно попита Анабел, въпреки че знаеше от Стоун за изчезналия кош.

— Имаше един отвън, зад администрацията. Играехме на него през обедните почивки. Джон също се включваше. Беше доста добър.

— Какво е станало с коша?

Нейният човек се обърна към приятеля си, който отново му прошепна нещо.

— Хей, какво ви става? — все така небрежно подхвърли Анабел.

— Онази вечер Мигел е забелязал нещо.

— Коя вечер?

— Преди убийствата.

— Какво е забелязал?

— Как някой демонтира коша.

— Демонтира коша? Разпознал ли го е?

— Не, но не е бил Джон. Бил е по-дребен от него. И по-стар. После се появил още един, също непознат. Двамата разговаряли.

— Чу ли какво си говорят, Мигел?

— Говореха на някакъв странен език — отвърна Мигел. — Нищо не им се разбираше.

— Опита ли се да поговориш с тях?

— Не. Беше ме страх.

— Разказа ли това на полицията?

— Не, защото не ме попитаха.

— Добре, ясно — кимна Анабел. — Май ще трябва да потърсим нашите кипариси другаде. Благодаря ви.

Върна се на масата при Рубън и накратко му предаде разговора.

— Свалили са баскетболния кош, така ли? — учуди се той. — И са говорили на странен език?

— Който явно не е бил испански.

После те напуснаха бара. Един от клиентите, който седеше до джубокса пред чаша бира, също стана и излезе. Изчака ги да потеглят, скочи в колата си и пое след тях. Включи джиесема си в движение, набра един номер и каза няколко думи в мембраната. На осемстотин метра от бара потегли друг автомобил, който пое в посоката на Анабел и Рубън.

43

Стоун седеше зад бюрото и слушаше шуртенето на душа в съседното помещение. Намираше се в една от стаите на британското посолство, в която бе настанена Чапман. След минута се появи и тя, боса и облечена в бяла хавлия.

— Човек трудно може да се наспи, когато работи с теб, да не говорим за редовно къпане — промърмори тя.

— Сигурен съм, че още не можеш да свикнеш с часовата разлика — отговори той. Пред него имаше включен лаптоп и разпръснати документи. Стоун бързо огледа стаята. — Но трябва да призная, че МИ6 се грижи доста добре за своите агенти.

— Британското посолство е известно с първокласните условия, които предлага — каза тя, докато сядаше на канапето. — А и не върви да носиш в хотел секретни документи и лаптопи с поверителна информация. — Изправи се и добави: — Дай ми една секунда да се облека, а после ще пием чай…

Стоун остана на мястото си. От съседната стая се разнесе шум от отваряне на чекмеджета. Няколко минути по-късно Чапман се появи в пола и блуза, но още боса.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той, отмествайки поглед от все още незакопчаната й блуза.

— О, далеч по-добре — кимна тя, оправяйки се с копчетата. Пристъпи към бюрото, поръча по телефона да им донесат чай и се настани до него. — Някакви новини от приятелите ти?

— Кейлъб се обади по време на обедната почивка. Изпратил ни е факс със списъка на предстоящите събития в парка. Ето го. — Стоун вдигна два листа хартия от бюрото. — За съжаление е пълен с имена на потенциални мишени.

— Разбирам какво имаш предвид. — Чапман хвърли бърз поглед на списъка. — Кое е най-важното събитие?

— Няколко са. На две от тях ще присъства лично президентът. Плюс чуждестранни държавни глави, конгресмени и други известни личности. Ще ни бъде доста трудно да съкратим списъка.

— Моят министър-председател не е сред тях — замислено промълви тя, докато оставяше списъка на бюрото. — А това означава, че има вероятност да бъда изтеглена от нашето малко приключение.

— Защото липсва пряка заплаха срещу него?

— Именно. МИ6 не разполага с неограничени ресурси.

— Но последиците от това, което се планира тук, биха могли да се усетят в целия свят, включително и в Обединеното кралство.

— Ще го отбележа в следващия си доклад — каза тя. — Много ми се иска да видя как ще приключи цялата история, но няма да се учудя, ако останеш сам.

Стоун помълча известно време, после въздъхна.

— Надявам се да не стане.

— Това комплимент ли беше? — погледна го с лека изненада тя.

— Дано е прозвучало така.

Донесоха чая и обилна закуска. Докато ядяха, двамата продължиха да обсъждат събраните доказателства.

— Нещо ново от Гарчик и тайнствените му отломки? — попита тя и захапа една топла кифличка.

Уийвър от НРЦ ме отряза, ФБР — също. Нищо чудно да ги последва и БАТОЕ… Нали знаеш как става? Виновен по презумпция. Опасявам се, че и твоята популярност рязко ще намалее.

— Имала съм и по-тежки случаи. Веднъж дори изпаднах в немилост пред самата кралица.

— Как така? — любопитно я погледна Стоун.

— Недоразумение, по нейна вина. Но тя все пак е кралица, нали? В крайна сметка успях да оправя нещата… — Тя пак отхапа от кифличката и добави: — Но доколкото ми е известно, ти си от хората, които обичат да клатят лодката.

— Никога не съм го правил нарочно — тихо отвърна Стоун.

— Нима очакваш да ти повярвам? — облегна се назад тя.

— Вършил съм си работата дори когато не одобрявах методите. В това отношение проявявах слабост.

— Защото си бил обучаван да изпълняваш заповеди. Като всички нас.

— Никога не е толкова просто.

— Ако не е толкова просто, светът отива по дяволите.

— Понякога имам чувството, че трябва да отиде по дяволите.

— Защото е бил жесток с теб?

— Била ли си някога омъжена?

— Не.

— А искало ли ти се е?

Чапман отмести поглед.

— На всички жени им се иска — отвърна тя.

— Също и на мъжете — добави той. — Самият аз бях женен. Обичах съпругата си и бях готов на всичко за нашето момиченце.

Настъпи продължително мълчание.

— Изгубил си ги, така ли? — най-после попита Чапман.

— Изцяло по моя вина — глухо отвърна той.

— Не ти си дръпнал спусъка, Оливър!

— Все едно, че съм го направил. В моята работа никой не може да напусне по свое желание. Не биваше да създавам семейство, да имам дете.

— Никой не може да контролира любовта.

Стоун вдигна глава и срещна открития й поглед.

— Никой — меко промълви тя. — Дори хора като нас.

— Поне трябваше да се опитам — въздъхна той. — Защото виждах накъде отиват нещата.

— Значи ще се самообвиняваш до края на живота си?

— Разбира се — изненадано я погледна той. — Защо питаш?

— Просто така — отвърна тя, пусна остатъка от кифличката в чинията и придърпа някаква папка.

Стоун взе дистанционното и включи телевизора. Излъчваха новините. Някаква репортерка тъкмо предаваше на живо от „Лафайет“: