Музей на страха

Пендъргаст замълчи. Един шлеп по реката изрева тъжно отдалеч.

— И какво й се е случило тогава?

— Документацията свършва с прекрачването й на входа на приюта — отвърна Пендъргаст.

Обърна се към нея, бледото му лице почти светеше в мрака.

— Енок Ленг — доктор Енок Ленг предложил медицинските си услуги на Девическото общежитие, както и на Дома на петте кьошета — приют за сираци, който се е намирал там, където днес е площад „Чатъм“. Предложил услугите си безплатно. Както ни е известно, доктор Ленг е държал през седемдесетте години стаи на най-горния етаж в Музея на Шотъм. Няма съмнение, че е държал къща и някъде другаде в града. Свързал се е с двата приюта около година преди Музеят на Шотъм да изгори.

— Вече ни е известно от писмото на Шотъм, че Ленг е извършил тези убийства.

— Без съмнение.

— Тогава защо ви е нужна моята помощ?

— Никъде другаде за Ленг не съществуват някакви данни. Опитах в Историческото дружество, в Нюйоркската градска библиотека, в Градския съвет. Сякаш е изчезнал от историческите архиви. Имам достатъчно основания да смятам, че той сам е ликвидирал тези архиви. Изглежда Ленг е бил един от първите спомоществователи на музея и ентусиазиран таксономист. Убеден съм, че в музея може да има други документи за Ленг, най-малкото непряко свързани с него. Архивите са толкова огромни и толкова неорганизирани, че ще е било буквално невъзможно да бъдат прочистени.

— Но защо аз? Защо ФБР не издаде официално искане за документите или нещо подобно?

— Документите имат обичая да изчезват веднага, щом бъдат потърсени. Дори ако човек знае кои документи да търси. Освен това ви видях как действате. Подобна компетентност е голяма рядкост.

Нора едва поклати глава.

— Господин Пък беше — и несъмнено ще бъде — от голяма полза. А има и нещо друго. Дъщерята на Тинбъри Макфадън е още жива. Живее в стара къща в Пийкскил. На деветдесет и пет години е, но доколкото разбрах, е в отлично състояние на ума. Може да има много неща за разказване за баща си. Възможно е дори да е познавала Ленг. Имам чувството, че ще бъде повече склонна да разговаря с млада жена като вас, отколкото с агент на Федералното бюро за разследване.

— Вие все още не сте обяснили всъщност защо се интересувате от това дело?

— Причините за моя интерес нямат никакво значение. Онова, което е важно, е, че едно човешко същество не бива да остане ненаказано за подобно престъпление. Дори това същество да е отдавна мъртво. Ние не забравяме и не прощаваме на Хитлер. Миналото е част от настоящето. А в момента, то на практика е прекалено голяма част от настоящето.

— Навярно имате предвид двете нови убийства.

Целият град жужеше около новините. И едни и същи думи бяха на устата на всички — убиец папагал.

Пендъргаст кимна безмълвно.

— Но наистина ли смятате, че убийствата са свързани? Че има някакъв смахнат, който е прочел статията на Смитбак, и сега се опитва да повтори експериментите на Ленг?

— Да, мисля, че убийствата са свързани.

Вече се беше стъмнило. Улица „Уотър“ и кейовете отвъд нея бяха пусти. Нора отново потрепери.

— Вижте, господин Пендъргаст, бих искала да помогна. Но както вече казах, не смятам, че бих могла да сторя още нещо за вас. По мое лично мнение по-добре ще е да разследвате новите, а не старите убийства.

— Точно това и правя. Ключът към разкриването на новите убийства е в старите.

Тя го изгледа озадачена.

— Как така?

— Не му е дошло още времето, Нора. Не разполагам с достатъчно информация, за да ви отговоря. Всъщност вече казах прекалено много.

Нора въздъхна раздразнена.

— Тогава съжалявам, но изводът е, че аз просто не мога да си позволя да излагам повторно на риск службата си. Особено пък с още информация. Разбирате, нали?

Последва кратко мълчание.

— Разбира се. Уважавам решението ви.

Пендъргаст леко кимна. Успя някак си да придаде и на този малък жест елегантен щрих.

Пендъргаст помоли шофьора си да го остави на една пряка от сградата на апартамента му. Докато Ролс-ройсът тихо се отдалечаваше, Пендъргаст крачеше замислен по тротоара. След няколко минути спря и се вторачи в резиденцията си: жилищният комплекс „Дакота“ 7, грамадата с чудати чупки и улуци на ъгъла на Сентръл парк. Но не тази гледка занимаваше мислите му, а малката жилищна сграда с изронена мазилка на улица „Уотър“ 16, където някога живяла Мери Грийн.

В къщата не можеше да се намери някаква специфична информация; не си струваше да се претърсва. И все пак тя притежаваше нещо по-трудно уловимо. Там нямаше да намери факти и данни, които трябваше да узнае, но трябваше да я усета, да я почувства. Мери Грийн бе израсла тук. Баща й е бил част от онова голямо преселение от селото към града в годините слез Гражданската война. Детството й е било трудно, но може и да е била щастливо. Стифадорите са изкарвали достатъчно пари за преживяване. Едно време тя е играела върху този паваж. Детските й викове са отеквали от същите тези тухлени стени. А след това холерата е отнесла родителите й и е променила живота й завинаги. Поне трийсет и пет истории като нейната бяха завършили по такъв жесток начин в костницата в избата.

Пендъргаст мерна някакво движение в дъното и се обърна. Старец, облечен в черно, с бомбе на главата и с лека пътна чанта „Гладстон“ крачеше с мъка по тротоара. Беше прегърбен, използваше бастун. Все едно мислите на Пендъргаст бяха извикали някакъв призрак от миналото. Мъжът бавно крачеше към него й бастунът му леко потракваше по тротоара.

Пендъргаст го изгледа за миг. След това се обърна и пое към „Дакота“, забави се за малко, за да проветри мозъка си. Но не намери яснота — вместо това в съзнанието му се бе вселила Мери Грийн, момиченцето, което със смях подскачаше по паважа.

Седма глава

Много дни бяха минали, откакто Нора за последен път бе влизала в лабораторията си. Отвори старата метална врата, запали осветлението и спря на прага. Всичко си беше така, както го бе оставила. Покрай стената в дъното бе разположена бяла маса: двуокулярен микроскоп, флотационен комплект, компютър. Встрани имаше черни метални шкафове, в които бяха образците й — дървени въглища, камъни, кости и други органични материали. Застоялият въздух миришеше на прах, долавяше се и лек мирис на дим, на хвойна. Веднага й домъчня за Ню Мексико. И какво в крайна сметка търсеше в Ню Йорк? Нали беше археоложка от Югозапада? Брат й Скип едва ли не всяка седмица настояваше да се връща в Санта Фе. Беше казала на Пендъргаст, че не може да си позволи да изгуби работата си в музея. Но кое беше най-лошото, което можеше да се случи? Можеше да си намери място в университета в Ню Мексико, или в щатския университет в Аризона. И в двата имаше превъзходни археологически департаменти, в които нямаше да се налага да защитава стойността на труда си пред кретени като Бризбейн.

Мисълта за Бризбейн я стресна. Кретени или не, но това беше Нюйоркският природонаучен музей! Никога не би могла да получи отново такава възможност — никога!

Бързо влезе в кабинета си, затвори и заключи вратата подире си. Сега, след като вече разполагаше с парите за датировките с въглерод–14, можеше отново да се заеме с истинска работа. Това поне бе единственото нещо, което цялото онова фиаско й донесе — парите за изследванията. Сега можеше да подготви въглените и органичния материал за изпращане в радиовъглеродната лаборатория в Мичигънския университет. А след като получи датировките, щеше да започне сериозна работа по връзката „анасази-ацтеки“.

Отвори първия шкаф и внимателно извади тавичка, върху която бяха положени десетки запушени епруветки. Всяка бе с етикет и всяка съдържаше различни образци: парченце въглен, вкаменено зърно, част от царевичен кочан, късчета от дърво или кости. Извади три такива тавички и ги постави върху бялата маса. След това включи компютъра и зареди каталожните матрици. Започна проверката за да се убеди, че всеки образец имаше правилен етикет и точно определено местоположение. При цена от 275 долара на една датировка беше много важно да бъде точна.