Мрежата

Лицето на помощничката му изчезна от екрана.

Докато се обличаше, имаше чувството, че това е само част от някакъв кошмарен сън.

Стив Дей беше мъртъв. По дяволите.

По дяволите.

2

Сряда, 08.09.2010, 00:47

Вашингтон

От алените и сините светлини на полицейските патрулни коли уличката изглеждаше осветена като за карнавал. И също толкова оживена. Беше един през нощта, но отвсякъде се тълпяха любопитни и полицаите, обградили района на тройното убийство, едва успяваха да ги удържат. От прозорците на околните сгради също надничаха хора.

Какво гадно място да се умре, помисли си Тони Фиорела. Но не толкова мястото, самата смърт беше нелепа, ужасна… Тя тръсна глава.

— Агент Фиорела?

Тони се вгледа уморено в полицая, който също имаше измъчен и недоспал вид.

Убийството на федерален агент не беше шега работа.

— Да, капитане?

— Моите хора разпитаха из квартала…

— И какво? Никой нищо не е чул и не е видял, нали?

— Имате забележителен нюх… Да не сте от разузнаването? — мрачно се пошегува полицаят.

— Знам само, че някой здравата е загазил… И ще си плати. — Около устата на Тони се образуваха две сурови гънки.

Полицаят кимна. Знаеше, че няма да оставят и камък необърнат, но рано или късно убиецът щеше да бъде хванат. При разследване убийството на някой наркотрафикант може и да не си даваха много зор, но убийството на полицай беше нещо различно. То никога не се разминаваше безнаказано.

Новият крайслер на Алекс Майкълс рязко удари спирачки встрани от редицата патрулни коли. Шофьорът и бодигардът излязоха първи, огледаха насъбралата се тълпа и кимнаха на останалия вътре в колата Алекс.

Той бързо се измъкна навън, откри в тълпата Тони и се насочи към нея. Полицаите, видели значката му, се отдръпваха и му правеха път, без да задават въпроси.

Тони гледаше приближаващия Алекс и отново усети в гърдите си познатото вълнение — смесица от радост, възхищение и още нещо, което не смееше да назове…

Изражението на Алекс не беше мрачно, а по-скоро непроницаемо, както винаги. Но Тони го познаваше достатъчно добре и знаеше, че смъртта на неговия наставник и приятел Стив го е разтърсила до дъното на душата му. Алекс просто не даваше израз на мъката си пред никого — дори и пред нея.

Може би най-вече пред нея.

— Тони…

— Алекс!

Заведе го до мястото на убийството. Алекс се наведе и огледа тялото на Стив, без да каже и дума. Само лицето му още повече се стегна.

След малко огледа и другите две тела, както и изгорялата лимузина. Федералните агенти и местните полицаи все още се суетяха, отцепваха района, щракаха с видеокамери. Съдебни експерти очертаваха точното местоположение на телата и на всеки един от падналите снаряди. Празните гилзи бяха грижливо опаковани. В лабораторията щяха да бъдат подложени на обработка с цианоакрилен етер, след което да минат през биоактивен скенер. По такъв начин можеха да се различат дори и най-микроскопичните отпечатъци. Но Тони се съмняваше, че ще открият остатъци от ДНК или изобщо нещо, което да им свърши работа. Убийството беше планирано професионално — някой със сигурност се беше погрижил и за уликите.

След като беше огледал всичко, Алекс се върна при нея.

— Докладвай, Тони.

— Очевидно е било добре планиран атентат, а командирът Дей — набелязаната жертва. Поставили са бомба, шофьорът е изгубил контрол над лимузината и са се блъснали в уличен стълб. Задната врата е била разбита по някакъв начин — с военноморска мина или нещо подобно… — и тримата са били простреляни. Нападателите са били няколко — най-малко трима. Портър ще се заеме с балистичния анализ, но е почти сигурен, че са използвали един деветмилиметров пистолет, два автомата и пушка.

Тони докладва всичко това, без да позволява на гласа си да трепне. Беше родена в Бронкс, в семейство на темпераментни италианци, които крещяха с пълен глас, заливаха се от смях и не се срамуваха от сълзите си. Беше й неимоверно трудно да докладва с равен служебен тон за убийството на Стив Дей, когото обичаше като баща, но се справи:

— Бойл и Дей са отвърнали на огъня. Бойл е успял да даде дванайсет изстрела, Дей — три. Портър събра гилзите, повечето от които са деформирани, което означава, че са се ударили в необичайно твърди бронежилетки, все още не е ясно от каква материя… След експертизата ще може да се каже с по-голяма точност.

— Военна керамична сплав или „паяжина“ — прекъсна я Алекс. — Има ли нещо друго?

— Ела за малко.

Поведе го към мястото, където полицаите вече вдигаха тялото на Дей.

— Куршумите на Дей са били намерени тук, тук и ето тук…

Стиснал зъби, Алекс слушаше напрегнато.

Тони продължи, като сочеше малките тебеширени очертания:

— А ето тук и ето тук има малко съсирена кръв и… мозъчна тъкан.

Тя помълча, убедена, че Алекс ще направи връзката.

— В такъв случай е бил убит и един от нападателите — погледна я Алекс. — Бронежилетката не му е помогнала, защото Дей е съобразил и се е прицелил в главата. Но убийците са отнесли тялото…

— Пътищата вече са блокирани.

Алекс махна с ръка.

— Имаме работа с истински професионалисти, Тони. Те знаят как да се измъкнат…

— Е, това май е всичко засега. И ще трябва да изчакаме лабораторната експертиза. Свидетели няма…

— Благодаря ти, Тони. Стив… командирът Дей… оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност от доста време. Искам да се поразровиш… Да разбереш какви са били контактите му в последно време, дали някой му е имал зъб… Изобщо всяка следа… Покушението е в стила на Новата мафия, но още нищо не се знае.

— Вече се работи по въпроса — кимна Тони. — Джей Гридли е натоварен със задачата.

— Това е добре.

Алекс я погледна някак разсеяно, сякаш беше на километри далеч оттук.

Така й се искаше в този миг да протегне ръка, да го докосне, да поеме част от болката му. Но знаеше, че не бива. Моментът не беше подходящ и Алекс можеше да отблъсне протегнатата ръка. Това я възпря. Алекс беше един от най-добрите хора, които познаваше, но се затваряше в себе си, поемаше всичко навътре и не се разкриваше пред никого. Ако искаше да проникне отвъд защитната му броня, това трябваше да стане с много такт и търпение. Смъртта на приятеля му го беше разтърсила дълбоко, но нямаше да е честно да се възползва от ситуацията. Затова само каза:

— Алекс, отивам с Портър в лабораторията.

Той кимна разсеяно. Друг отговор не последва.

Майкълс стоеше насред уличката и вдъхваше нощния въздух, все още напоен с мирис на барут и смърт. Около него щракаха камери, бръмчаха полицейските радиостанции, а тълпата зяпачи отрупваше с въпроси уморените квартални ченгета. Някъде недалеч оттук прозвуча писъкът на нощния пътнически влак за Балтимор и тътенът му глухо отекна в главата на Алекс.

Стив Дей беше мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Тази мисъл като че ли отказваше да проникне в съзнанието му. Беше видял мъртвото тяло на приятеля си, угасналия му поглед… Беше виждал и други мъртъвци, свои близки… Но осъзнаваше истински загубата едва по-късно — цялата зловеща празнота от липсата на човека, когото си обичал, от невъзможността да бъдете заедно, да се посмеете, да побъбрите на чаша шампанско… И болката му не намаляваше, а се усилваше с течение на времето.

Дявол да го вземе, някой беше угасил светлината в очите на приятеля му в един-единствен миг и вече нищо не можеше да се направи. Кръвта нахлу в главата на Алекс. Щеше да открие убиеца на Стив и да го накара да си плати — дори това да беше последното нещо, което му бе писано да свърши на тоя свят.

Алекс въздъхна. Нямаше повече работа тук. Убийците със сигурност бяха далече, а наплашените обитатели на съседните сгради щяха да си държат езика зад зъбите, каквото и да бяха видели или чули. По всяка вероятност убийците не бяха от квартала, нито пък бяха използвали за укритие някоя от съседните порутени постройки. Бяха високоплатени професионалисти, а те не се остават лесно да бъдат хванати. Освен ако не бъдат издадени от оня, който ги е наел, като при това самият той остава неизвестен. Нещо като подхвърлен на полицаите кокал: търсите убиеца — ето ви го. И следствието приключваше. Но при операция от такъв мащаб нещата със сигурност нямаше да спрат дотук, така че този вариант отпадаше. Полицията не би се задоволила с непосредствения извършител. А ако това наистина беше дело на мафията и босовете в един момент започнеха да нервничат, щяха да затворят завинаги устата на убийците и да ги заровят в някоя пустош. А след това за по-сигурно да ликвидират и техните убийци.