Мрежата

Безжизненото тяло на шофьора се килна настрани.

Мъртви бяха. И двамата — Бойл и шофьорът.

Помощта скоро щеше да дойде, но междувременно трябваше да направи нещо. В противен случай и него го очакваше същата съдба!

Дей се изправи, насочи се надясно и изведнъж рязко смени посоката — изпитан похват от играта на футбол в гимназията преди повече от трийсет и пет години.

Успя да избегне откосите на автомата. Само един куршум мина под мишницата му и проби ръкава на якето му. В гърдите му се надигна пареща ярост. Гордееше се с това яке — хонконгска изработка, от чиста коприна, то му беше струвало шестстотин долара!

Следващият откос го улучи в гърдите, точно над сърцето. Беше без титановия предпазен нагръдник, само със защитна пластина във вътрешния джоб, и му се зави свят от болка, сякаш го бяха фраснали с чук в гърдите. Дявол да го вземе!

И все пак още можеше да им избяга. Не всичко беше загубено!

Една от черните фигури с автомати изведнъж се изпречи пред него. Въпреки полумрака и замайването от болката, опитното око на Дей различи защитната бронежилетка под издутото черно яке. Нямаше смисъл да се прицелва в центъра на тялото, съобрази той, докато тичаше. Вдигна револвера и го насочи към лицето на непознатия — нищо друго не съществуваше за него в този миг, освен неясните очертания на това лице. Три последователни изстрела изсвистяха един след друг и мъжът в черно се просна като повален от гръм.

Добре! Това се искаше! Един от среднощните нападатели вече беше изваден от строй.

Беше си осигурил вратичка и трябваше да побърза, преди да е станало късно.

С периферното си зрение долови приближаването на още един нападател в черно. Зърна зейналото дуло на пистолета и стомахът му изведнъж се присви. Една-единствена мисъл прониза съзнанието му — край! Спукана ми е работата! Имаше насреща си не някаква улична банда, а истински хладнокръвни професионалисти. Всички беше премислено. Той беше жертвата, набелязаната мишена…

Нямаше да позволят да им се изплъзне.

Куршумът го улучи точно между очите.

Седналият на задната седалка на волвото Михаил Ружьо хвърли поглед към безжизненото тяло на Николас Папироса в багажника на комбито. Тялото лежеше на една страна, покрито с одеяло, а въздухът беше пропит от миризмата на смърт. Ружьо поклати глава с въздишка. Бедният Николас. Всичко беше перфектно подготвено и се очакваше да няма жертви, но старият дебелак ги изненада — оказа се доста добър… Бяха го подценили — грешка, която щеше да им служи за урок. Всъщност точно Николас беше натоварен със задачата да събере сведения за американеца, тъй че вината си беше негова, може да се каже… И все пак щеше да му липсва. Бяха работили заедно петнайсет години — цяла вечност в тези среди.

Утре Николас щеше да навърши четиридесет и две години. Щеше…

Отпред във волвото седяха другите двама — Уинтърс, американецът, шофираше, а седналият до него Григори Змея си мърмореше нещо на руски.

Бяха заменили фамилните си имена с други, избрани от самите тях. „Ружьо“ — пушката. „Змея“ — змията. И презимето на горкия Николас — „Папироса“ — цигара…

Ружьо въздъхна отново. Е, няма как, станалото — станало. Поне не беше си отишъл напразно — задачата беше изпълнена.

— Как е, братче? — попита го американецът.

— Бива…

— Само не се вкисвай.

Американецът твърдеше, че е от Тексас, и в акцента му имаше нещо дразнещо.

Ружьо погледна пистолета, оставен на седалката — същия, с който беше прострелял американеца. Деветмилиметрова италианска „Берета“ — първокласно оръжие, но технично и твърде шумно, не съвсем по вкуса на Ружьо. Преди време, когато се беше специализирал в „мокри поръчки“, му бяха поверили 5,45-милиметров PSM — по-малък и не толкова мощен, но си го биваше. Ако трябваше да избира, винаги би го предпочел, но този път замисълът беше друг — трябваше да изглежда, че убийството е дело на американски граждани. Пистолетът на руски килър би бил улика, която щеше да разбуни духовете — американските спецслужби не бяха вчерашни.

Все още гледаше беретата намръщено. Американците с тяхната мания за величие — размерите според тях гарантираха качество. Техните полицаи можеха да изпразнят цял пълнител, стреляйки като луди след някой престъпник, без да ги е грижа дали ще го улучат или само ще му вземат страха. Идеята беше: „колкото повече, толкова по-добре“. Отказваха да проумеят простата истина, че един-единствен изстрел от малокалибрен пистолет (естествено, в ръцете не на кого да е) беше по-ефикасен от цял пълнител патрони, които можеха да убият слон, изстреляни напосоки от някое некадърно американско ченге. Виж, евреите имаха по-сериозно отношение към тези неща. Техните пистолети бяха от възможно най-малокалибрените, но всеки знаеше, че с тях шега не бива.

И все пак оня американец наистина беше добър. Ликвидира Николас, без да му мигне окото. Три изстрела в главата един след друг. И трите безпогрешни — не можеше да е случайност. Беше се досетил за бронежилетката и беше съобразил бързо. Ако беше и малко по-пъргав, можеше и да им избяга…

От предната седалка Змията промърмори нещо. Ружьо стисна устни. Двамата не се обичаха много. През 1995 г. руснакът беше взел участие във военната офанзива в Чечения, родината на Ружьо. Тогава руснаците съсипаха страната му — убиваха и опожаряваха наред. Вярно, че Григори е бил само войник, изпълняващ чужди заповеди, и все пак… Но както и да е. Ружьо тръсна глава. В момента бяха двама партньори, натоварени с важна мисия, и нямаше място за лични пристрастия. Но ако в един момент Змията пак започнеше да се перчи с военните си подвизи и с медала за храброст, на Ружьо можеше и да му падне пердето… Змията не беше незаменим. Щяха да минат и без него. Подсмихна се, изпълнен с мрачно задоволство.

Но всяко нещо с времето си. Отмъщението можеше да почака. Засега Змията им беше необходим.

Александър Майкълс заспиваше, когато малкият монитор на нощното му шкафче изведнъж светна. Ярката светлина го изтръгна от съня и той примигна.

— Алекс? — прозвуча гласът на компютъра. — Имаш спешно повикване.

Майкълс разтърка очи и потърси с поглед електронния циферблат на часовника. Минаваше полунощ. Кой по…?

— Алекс? — повтори компютърът. — Имаш спешно повикване.

Гласът беше чувствен, дълбок, изкусително женствен. За каквото и да ставаше въпрос, звучеше сякаш отправя съблазнителна, романтична покана. Компютърът беше програмиран от Джей Гридли и гласът му беше специално подбран. Младокът беше технически гений, но голям шегобиец и Майкълс нямаше да му се моли да смени този глас, въпреки че на момента едва го изтрайваше.

Заместник-главнокомандващият Мрежата прокара пръсти през разрошената си коса и окончателно се събуди. Видеокамерата на монитора беше включена и проследяваше всяко негово движение.

— Окей. Вече съм на линия. Свържи ме.

Компютърът незабавно изпълни командата му.

На екрана се появи разстроеното лице на Антонела Фиорела, дясната ръка на Майкълс. Беше имала тежка седмица и видът й беше направо съсипан.

— Съжалявам, че те събудих, Алекс.

— Всичко е наред, Тони. Какво се е случило?

Знаеше, че тя не би позвънила без сериозна причина.

— Току-що са убили шефа.

— Какво?!

— Получихме сигнал „тревога“ от вива му. Някъде от крайните квартали… Четвърт час по-късно, когато нашите хора пристигнали, и тримата — Дей, бодигардът му и шофьорът били вече мъртви, а автомобилът на парчета.

Това, което Майкълс изръмжа като отговор, не беше много подходящо за ушите на една дама, но Тони кимна разбиращо.

— Веднага тръгвам.

— И… Алекс, не забравяй протокола…

Нямаше нужда да му напомня. И двамата знаеха, че убийството на политическа фигура от ранга на Дей би могло да е част от поредица планирани атентати.

— До скоро, Тони. Прекъсвам връзката.