Пророчеството Венеция

– Моите съболезнования.

– Благодаря. Много ли ще пътуваме?

– Пет минути. Или десет. Зависи от трафика.

Валентина отваря един термос и сипва кафе в две чаши.

Идеята за улично задръстване във водата развеселява Том. Но когато започват да си проправят път между водните таксита, гондолите и работните лодки, разбира какво е имала предвид полицайката.

– Майор Карвальо и патологът, професор Монтезано, ще ни чакат там. – Тя се изкушава да коментира дрехите му, особено липсата на чисти, но се спира. – Били ли сте друг път в морга?

Том кимва:

– За съжаление, няколко пъти. Не във връзка с криминални разследвания, а за компания на роднини на починали. Няколко пъти за разпознаване на мъртви бандити или клошари, които никой не е потърсил.

– Съжалявам. Моргата не е най-доброто място за започване на деня.

Том свива рамене:

– Предпочитам да не я посещавам, но ако се налага, по-добре да е в началото на деня, а не в края.

Двайсет минути по-късно му се иска да не беше казвал тези думи. С болнична престилка, застанал до бледото тяло на петнайсетгодишната Моника Видич, той се чувства почти толкова потиснат, колкото в нощта, когато уби двамата улични бандити в Лос Анджелис.

Чу много добре всичко, което каза майор Карвальо преди малко. Разбра го ясно. Но пак изпитва нужда да повтори:

– Някой е извадил черния ѝ дроб?

Валентина го поглежда гузно:

– Да. Съжалявам, че не ви казах преди. Стори ми се по-уместно да изчакам, докато дойдете тук.

– Добре ли сте, синьоре? – загрижва се патологът, когато вижда страданието на лицето му. – Ако искате, да направим почивка.

Том поклаща глава:

– Не. Не. Добре съм. Хайде да свършваме.

Поглежда Валентина, която свежда виновно поглед, сякаш се досеща, че той си спомня думите ѝ, че след тази среща карабинерите повече няма да го търсят – за нищо. Сега не му изглежда така. Изобщо не изглежда така. Том има чувството, че тепърва започват.

24

„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Един облак закрива утринното слънце, когато Антонио Павароти запалва мотора на старата семейна лодка, вързана близо до „Сан Биаджо“, и потегля към Изола Марио. Поглежда часовника си и преценява, че ще пристигне двайсетина минути по-рано – достатъчно, за да се отклони малко и да огледа хангара откъм водата. Дава малко повече газ, когато навлиза в един от добре очертаните плавателни канали на лагуната.

Баща му Анджело беше купил старата деветметрова лодка преди двайсет години и я подари на сина си за двайсет и първия му рожден ден. Беше поддържана добре през всичките тези десетилетия, а в последните години Антонио ѝ направи почти основен ремонт. Последното, което направи с много любов, бе да смени прозорците и да поправи надеждния стар дизелов мотор. Следващата точка в списъка е да пребоядиса вечно нуждаещия се от освежаване син нос, който сега започва да се клати твърде силно нагоре-надолу между неравните вълни. Антонио скоро вижда причината. Точно пред него се движи воден автобус номер 41, от гарата за Мурано. Да попаднеш в следата на някое от тези корабчета, е почти толкова неприятно, колкото да те влачат гол за краката през прясноизорана нива.

Антонио отваря манерката с чай, която носи, и я поставя на една поставка в предната част на контролната кабина. Всичко тук е изящно реставрирано, с гладко лакирани дъски и безупречно лъснати месингови части. Той отваря вратата към голямата бордова кухня, обзаведена със своенравна газова фурна и два котлона, които са участвали в приготвянето на много от вкусните гозби на майка му. Отзад има пътнически отсек, където могат да спят един-двама души.

През водните пръски и изтъняващата мъгла пред него се показва Изола ди Сан Микеле – но сега Антонио е далеч от мислите за дядовците, бабите и другите души, почиващи в гробището на острова. Спомня си щастливите моменти, които е преживял на тази лодка. Първото плаване с майка си и баща си. Риболовните екскурзии с приятели. Прекрасните вечери насаме с гаджетата, преди да се изнесе от апартамента на родителите си и да заживее самостоятелно.

Последният спомен го кара да се засмее, докато натиска копчето на котлона, за да запали първата си цигара за деня. Скоро ще ги откаже. Може би след като свърши тази мисия под прикритие. Майка му ще бъде много доволна, когато спре цигарите.

За частица от секундата усеща, че нещо не е наред.

Изведнъж въздухът в кабината сякаш изчезва. Като изсмукан през гигантска невидима сламка.

Болка пронизва тъпанчетата му и тялото му се разтриса. Метални отломки от печката се забиват като шрапнели в лицето му.

Той вижда всичко на забавен каданс – миг на осъзнаване, в който разбира какво се случва и че не може да направи нищо.

Антонио е заслепен и замаян. Оглушителният гръм на газовата експлозия отеква в откритото море.

Той усеща плискането на вълните върху лицето си, но не вижда нищо.

Туристите в задната част на водния автобус гледат със зяпнали усти, все още неосъзнали целия ужас на случващото се.

Ярко оранжево кълбо пронизва сивата мъгла, последвано от гъст облак дим.

Дъски и пластмасови отломки хвръкват във въздуха и се посипват във водата.

Минаващите плавателни съдове изключват двигателите. В зловещата тишина свидетелите на взрива гледат ужасено и се питат дали е безопасно да продължат.

Пламъците стихват.

Сред лъщящите мазни петна и отломките от разбитата лодка тялото на Антонио Павароти бавно се поклаща във вълните.

Capitolo XIX

666 Г. ПР. ХР.

ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА

Тетия се чувства виновно, че излъга Тевкър.

Каза му, че отива при Песна, защото магистратът искал да ѝ даде поръчка за своята гробница. Тевкър беше толкова уморен и изнемощял, след като се любиха, че не възрази.

Тази лъжа е последната от поредицата, започнала, когато Тетия увери съпруга си, че е унищожила глинената рисунка, издълбана от него в свещената горичка – поредица, която я довежда в пищните покои на Песна, за да подари на магистрата керамичната гравюра, която е сътворила от насечената глина.

Херха влиза в стаята, където чака Тетия. Поглежда подигравателно бледата дребногърда жена и отбелязва:

– Не си негов тип. Бременна, ниска и мръсна. Със сигурност не.

Скулпторката не ѝ обръща внимание. Тя се възхищава на безбройните прекрасни керамични съдове. Гръцки вази със закривени дръжки, криволинейни шарки и причудливи образи на горгони, грифони, сфинксове и сирени. Широки гърнета с фигури в червено и златисто на лъскав черен фон.

– Чу ли? – Херха се приближава. – Песна предпочита изтънчени жени с пищни форми. Не дрипли.

Тетия накланя глава и се навежда ниско, за да огледа две елегантни бутилки от алабастър, с високи гърла и без дръжки, украсени с екзотични пъстри птици на матов фон. Очите ѝ се разширяват от почуда, когато вижда няколко по-стари произведения: гръцки канички за зехтин с кръгли дръжки и дълги цилиндрични тела, изящно прищипнати в основата. Приказно украсените кратери⁴ с къси като свински ушички дръжки, изработени от лъскав метал, за който е сигурна, че е сребро, са истински празник за очите. Херха се измъква от стаята, мърморейки:

– Не стига, че е дебела и глупава, ами сигурно е глуха и няма. Определено не приляга на един аристократ.

Тетия дори не забелязва, че е излязла. Свежда очи към покрития с парче плат релеф в ръцете си. В присъствието на всички тези прекрасни шедьоври той вече не ѝ изглежда одухотворено произведение на изкуството, а груба буца пръст, одялана от непохватните ръце на аматьор.

Песна влиза.

Той е бос и носи туника, изработена от същия кремав плат като тази на Херха. Мирише на секс и яде печена пилешка кълка от очукан сребърен поднос.

– Хареса ли си нещо?

– Всичко! – възкликва смаяно Тетия. – Тук няма нищо, което да не е празник за очите.

– И мен ли включваш в това число?