Пророчеството Венеция

На другата стена с монитори, свързани с главната система за наблюдение, той вижда как Антонио и Фернандо си пожелават лека нощ, поздравяват се, като докосват кокалчетата на юмруците си, и тръгват в различни посоки. Колко е хубаво, когато колегите се разбират. Той поглежда друг таен монитор, получаващ картина от камери, скрити в грозните бели куполи на стените, които повечето хора погрешно вземат за обикновени лампи. Нощният пазач се връща в стаичката на охраната и отваря шкафчето си, за да извади застоялите сандвичи и клисавото парче торта, които жена му е завила преди половин денонощие. Шпионинът слиза на понтонния кей и отвързва една стара моторна лодка.

Много стара лодка, както изглежда. Убиецът вижда регистрационния ѝ номер отстрани и бързо си го записва. Името ѝ, Spirito di Vita – „Духът на живота“ – е заличено, но буквите са стояли толкова дълго, че очертанията им още личат върху борда.

На един лаптоп върху стоманената маса до системата за охрана, убиецът отваря файл, озаглавен: „Персонал“. След няколко щраквания с мишката изважда цялата информация за Антонио Матераци – несъмнено фалшиво име – заедно с адреса, където би трябвало да живее, и професионалната му история.

Препоръките и данните от проверките изглеждат добре. Той обаче все още има лошо предчувствие за младия охранител. Много лошо предчувствие.

В рамките на един час подозренията му се потвърждават. Номерът на лодката и името Spirito di Vita не съвпадат. Регистрацията наистина е на човек с името Матераци, но лодката има съвсем друга история и друг номер. Започнала е съществуването си като играчка на бизнесмен на име Франческо ди Еспозито от Неапол. После била купена от бившия болничен работник Анджело Павароти и сега очевидно принадлежи на сина му, Антонио. Антонио Матераци почти със сигурност е Антонио Павароти. Най-вероятно агент под прикритие на местната полиция или на карабинерите. Ченгетата често се представят с истинското си малко име, в случай че някой познат ги извика на улицата; така, дори някой да ги познае, няма да събудят подозрения.

Убиецът на Моника затваря лаптопа и се връща в безопасния район на комуната. На лицето му се изписва усмивка. Колко иронично, че бащата на Антонио, Анджело – име, което означава „ангел, Божествен вестоносец“, му даде информацията, която ще му позволи да убие сина му.

Capitolo XVIII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ТЕВКЪР И ТЕТИЯ В АТМАНТА

Слънцето изгрява над Адриатическо море. Обагрено в ягодово и ванилово, небето отразява гладката като огледало морска шир. Лек бриз лъхва Тетия и развява назад дългата ѝ черна коса.

Плочката е опечена и готова.

Тетия се замисля за произведението и измамата, свързана със завършването му. Снощи докараха Тевкър, за да се възстановява вкъщи. Тетия предано се грижи за него, докато той заспа. После се върна при глинената плочка, внимателно я изпече в новата пещ, която сама изкопа в земята и напълни с изсушени фъшкии, дърва, морска сол и сухи листа. Когато огънят се засили, тя го покри с греди и глинени чирепи, за да запази високата температура, като прецени времето така, че да може да извади изпечената творба при първите лъчи на зората.

Изпита голямо облекчение, че не се е напукала. Въпреки че при внимателно вглеждане се виждат стотици миниатюрни цепнатини, сякаш змиите, които издяла, тайно са пълзели по повърхността.

Глината не беше чиста. В нея има отровни отложения и нежелани минерали. В един момент Тетия беше убедена, че наслагванията ще разцепят плочката по време на печенето. Не се случи. И като го поглежда сега, скулпторката се убеждава, че произведението ѝ е станало точно такова, каквото очакваше магистратът Песна.

Прекрасно е.

Най-красивата от всичките ѝ творби. Става ѝ жал, че трябва да я даде.

Тетия бавно почиства плочката. Слага я в задната част на колибата и усеща странно чувство в корема. Къркорене. Като глад. Само че по-различно.

Слага ръка върху корема си. Ако не греши, дори детето изглежда доволно, че е завършила релефа.

Тя покрива плочката с плат и започва да реже плодове за закуска. Замисля се за обичая, когато в селото някой се разболее, съседите да идват с малки подаръци като израз на подкрепа и пожелание за бързо оздравяване. Носят плодове, сокове, дори малки талисмани. Никой обаче не донесе нищо за Тевкър. Никой не мина да го види.

Ярки снопове слънчеви лъчи проникват в колибата и огряват лицето на Тевкър.

Топлината го събужда.

Той сяда в леглото и протяга ръце в търсене на жена си.

– Тетия!

В гласа му има нотка на паника.

– Тук съм. – Тя се приближава и погалва сплъстената му коса. – По-добре ли си? Тази нощ спа дълго и дълбоко. Ако не издаваше звуци като мечешко ръмжене, щях да те помисля за мъртъв.

Той се усмихва и вдига ръце към главата си, близо до мястото, където тя го докосва.

– Чувствам се укрепнал. – Превръзките му са се разхлабили и компресът е паднал. – Но очите ми щипят, сякаш са пълни с пясък.

Тетия вижда, че превръзката се е разместила и зениците му са открити. Той гледа право към нея.

Но не вижда нищо!

Тя се приближава. Търси знак, че я е познал. Нищо.

Тевкър усеща нещо. Може би мълчанието ѝ. Може би някак прочита мислите ѝ.

– Какво правиш?

– Нищо, мили – отговаря тя, като преглъща гузно. – Превръзката се е разместила. Легни да я наглася.

Тевкър се подпира на лакът и ляга.

Тетия сипва вода в една купа и с парче вълна внимателно избърсва коричките от клепачите и очите му. Възсяда бедрото му и за момент и двамата си спомнят последния път, когато правиха любов. Той се усмихва и Тетия усеща как членът му се втвърдява под нея. Той протяга ръка и докосва висящата като завеси коса.

– Благодаря ти, мила моя. Благодаря, че си до мен и не ме изостави. Онзи ден си помислих, че си решила, че щом боговете са ме зарязали, и ти трябва да го направиш.

– Шшшт! – Тя поставя пръст пред устата си. – Не говори така.

Тевкър замлъква. Пръстите му замръзват като ледени висулки във водопада на косата ѝ.

Тя се навежда и целува пресъхналите му устни. Навлажнява ги с езика си и той тихо изстенва.

Тетия бавно съблича дрехите си и започва да целува гърдите и пениса му. Сега ще се люби с него. Бавно. Нежно. А после ще му каже. Ще му каже, че трябва да отиде при Песна.

23

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Лейтенант Валентина Мораси взема Том от хотела му малко след 8 часа. Миналата вечер му остави съобщение там, а също и в „Луна Балиони“.

Времето е хладно и тя носи черни дънки „Армани“, късо яке от мека червена италианска кожа, сив кашмирен пуловер и бяла блуза с висока яка. Дрехите са ѝ слабост. Харчи за тях повече, отколкото за храна, което вероятно е хубаво, защото ако беше обратното, нямаше да може да се набута в никое от нещата, които обича да носи. Затова, когато вижда Том, веднага забелязва, че е със същите дънки, сива фланелка и сив суичър с качулка, както при първата им среща.

– Buongiorno! – бодро поздравява той и неохотно се качва в моторницата на карабинерите. – Опасявам се, че не съм голям мореплавател. Краката ми предпочитат да са стъпили на тера фирма.

– И сте от Лос Анджелис? – подкача го Валентина, като му помага да отиде към кърмата на лодката, където прохладният бриз ветрее италианското знаме. – Представях си ви като калифорниец, който е прекарал юношеските си години в океана.

– Грешите, лейтенант. Истината е, че почти не мога да плувам. Дори имам нещо като фобия от водата.

Тя го поглежда изпитателно, сякаш подозира, че я будалка.

– Елате вътре, направила съм кафе.

Том е принуден да се сгъне почти на две, за да влезе след нея през вратичката на дългата тясна кабина.

– Когато бях малък, най-добрият ми приятел беше премазан от джет в Малибу. Бях във водата с него.