Мрежата

Междувременно Джими Джо хвана ръката на Тайрън и го задърпа.

— Ти докога смяташ да висиш тук? Имаме по-важна работа.

Този път му се размина. Направо не беше за вярване, че Бронтозавъра го остави да се измъкне. Но рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат и тогава…

Сряда, 22.09.2010, 06:00

Сан Диего

Ружьо не гледаше телевизия много-много, въпреки че понякога се заслушваше в международните новини — току-виж чуеше нещо за родината си. Така че и сега, докато си правеше кафето, телевизорът на хотелската стая тихичко бръмчеше.

Беше изкарал поредната безсънна нощ, населена от кошмари. Главата му тежеше, но нямаше смисъл тепърва да се опитва да заспи. Навремето в армията имаше един познат, който можеше да задреме във всяко едно положение — дори над канчето супа. Така си наваксваше донякъде системното недоспиване. Ружьо не притежаваше чак такива способности, затова пък беше свикнал да издържа с много малко сън. Понякога и два часа на денонощие му бяха достатъчни.

Отпи от блудкавата течност, която според хотелската управа минаваше за кафе, и се загледа разсеяно в екрана.

Някакви сектанти в Айдахо се бяха запалили в една ферма, очевидно с надеждата да се избавят от мъките на плътта. Ружьо поклати глава. Не знаеше какво е станало с душите им, но от плътта, поне според кадрите, не беше останало много.

Във Франция полицията беше опитала да разпръсне студентска демонстрация. Имаше сериозно пострадали, включително и двама, починали от раните си.

В Индия наводнение беше разрушило няколко села и отнело живота на повече от двеста души, без да броим свещените крави.

В Япония поредното земетресение беше причинило смъртта на най-малко стотина души, изровени засега изпод срутените сгради. Междувременно и един експресен влак беше излязъл от релсите по време на труса и полетял в пропастта…

За Чечения този път не споменаха нищо.

Но така или иначе след всичко чуто дотук се налагаше един-единствен извод — светът съвсем не беше безопасно място. Из цялото земно кълбо хората страдаха, скърбяха, гинеха в адски мъки или оплакваха своите близки.

В редките случаи, когато беше изпитал някакви угризения във връзка с онова, което вършеше, телевизията винаги му беше помагала отново да се настрои реалистично и философски. Какво толкова? Смъртта и страданията бяха част от ежедневието, следователно си бяха напълно в реда на нещата. И злото, което самият той причиняваше, бледнееше и се губеше на общия фон, беше само капка в морето.

В този миг предавателят му запиука. Поредната мокра поръчка? Крайно време беше. Бездействието определено не му се отразяваше добре.

Сряда, 22.09.2010, 16:45

Вашингтон

Гола, само с една хавлиена лента на главата, Селки седеше в малката си кухничка и оглеждаше бастунчето.

Проверяваше го за пукнатини и драскотини, след което щеше да го излъска до блясък. Вършеше това най-редовно — обичаше да поддържа инструментите си в безупречен вид, в края на краищата те вярно й служеха. Пък и бастунчето беше фина направа — работа на истински майстор. Притежаваше още няколко подобни — поръчани от същата фирма, и се гордееше с тях. Бастунчето беше от светла, жилава дървесина, леко закривено в единия край като човка на фламинго. Долният му край изглеждаше безобиден, със стандартния гумен накрайник — елегантна, напълно благоприлична вещ на възрастна дама.

И все пак това бастунче имаше двойник. Другото, прилично досущ на него, беше едва забележимо по-широко и заоблено в горния край. С него Селки обикаляше по улиците на квартала, а по-заостреното пазеше за специални случаи. Нямаше смисъл да привлича излишно вниманието на някое по-наблюдателно ченге. „Бабо-о, защо ти е толкова остро бастунчето?“

Бастунчето вече светеше отвсякъде и Селки зашляпа към кухнята, където окачваше манекена, върху който се упражняваше. Днес основната й прицелна точка щяха да бъдат коленете — много уязвимо място и затова важен елемент при нападението. Едно счупено коляно свеждаше шансовете на противника до минимум.

Селки пое дълбоко дъх и застана пред манекена в изходна позиция, с бастунчето в ръце. Обичаше да работи гола — това събуждаше някакъв първичен инстинкт у нея. Усмихна се — ако щорите не бяха спуснати, щеше да представлява твърде интересна гледка за някой любопитен съсед.

А сега… да освободи съзнанието си. Съсредоточи се… Така.

Завъртя бастунчето с привично движение, придърпа го към себе си и рязко го заби в мишената.

Действаше с хъс — това беше само една тренировка, но вече я имаше тръпката, инстинктът й на ловец вече се беше събудил, а Селки не познаваше по-вълнуващо усещане от това.

17

Понеделник, 27.09.2010, 15:00

Мейнтенон, Франция

Седнал в старата камбанария, Плеханов разглеждаше маузера, модел 1898 — истинско допотопно оръжие с тегло четири и половина килограма, което обаче стреляше надалеч, и то безупречно точно. Наистина изискваше малко повече време да се презареди, но това не представляваше проблем, щом, така или иначе, държеше противника на разстояние.

Камбанарията на малкото живописно селце беше най-високото място в цялата околност и позволяваше на Плеханов да следи придвижването на настъпващите армии. Американците се бяха включили във войната малко късничко, но вече бяха тук и сега събитията щяха да вземат друг обрат.

Напоследък валеше като из ведро и войските имаха известни затруднения с придвижването, но упорито продължаваха напред, газейки лепкавата кал.

Освен американци имаше и една сборна, интернационална част — руснаци, сърби, чеченци, корейци, японци, тайландци, китайци и индийци накуп.

Плеханов свали каската си — косата му беше залепнала от пот. Беше се вживял в сценария си и пет пари не даваше, че реалните исторически факти до голяма степен се разминаваха с него. Например страните от Изтока не бяха изпращали свои войници насам по време на Първата световна война, независимо от факта, че Япония и Китай са били съюзници на европейските сили, обединени срещу Германия. Да не говорим пък за корейци и тайландци — със сигурност кракът им не беше стъпвал тук. Както и на индийците, ако изключим някои случайно попаднали в британската армия бенгалски войници. Не се беше ровил в официалната документация за тези данни — нямаше смисъл да си губи времето с това. Но беше чел някъде за нахлуването на бенгалския набоб Сурай-ад-Даула в Калкута през 1757 г., по време на което били пленени 146 британци. Те били затворени във Форт Уилям, в тясно и задушно помещение, и когато на следващия ден ги освободили, само двадесет и трима от тях били все още живи. Останалите получили топлинен удар от непоносимата жега. Така че британци и бенгалци със сигурност са имали сметки за уреждане…

Не се разсейвай, старче, остави миналото… Съсредоточи се върху това, което става тук и сега. Положението и без това е достатъчно напечено.

Плеханов сложи каската си и се надигна. Зае удобна позиция зад прозорчето на кулата и опря маузера на перваза. Нямаше търпение да се включи по-активно в развоя на военните събития. Пулсът му се ускори — битката криеше за него очарование, истинска поезия.

Зареди пълнителя и се прицели в един доста пълен американски войник, който приличаше повече на зализан брокер от Уолстрийт и изглеждаше някак не на място тук. Въпреки монтирания телескоп задачата на Плеханов не беше никак лесна — целта му беше поне на двеста метра разстояние. Прицели се в главата — за по-сигурно. Пое дълбоко дъх, съсредоточи се максимално и натисна спусъка.

В това време в Ню Йорк един компютър, свързан с федералния резерв, изпращаше към всички терминали копия от идентификационните кодове на потребителите…