Мрежата

— Осем и двайсет и две, сър.

Този път полковникът само кимна. Нямаше смисъл да прави забележка на Фернандес. Двамата се познаваха достатъчно добре. Провери отново, вече за кой ли път, пълнителите на автомата.

Имаше чувството, че е попаднал в задръстване в час пик…

Нямаше ли да има край това тягостно очакване? Да става най-после каквото има да става…

13

Понеделник, 20.09.2010, по обяд

Грозни

Владимир Плеханов седеше под сянката на едно дърво, опрял гръб на обрасла с мъх скала, вдъхваше дълбоко свежия мирис на горска растителност и се наслаждаваше на спокойствието си. Отпи глътка вода от туристическата манерка и с любопитство се загледа в мравките, които щъкаха нагоре-надолу по ствола, като заобикаляха капчиците смола. Една от забързаните работнички не беше достатъчно предпазлива и крачетата й попаднаха в една от капчиците. Дребосъчето се бореше отчаяно, но нямаше особени изгледи за успех.

Така че след няколко милиона години някой щеше да намери късче кехлибар с малката мравчица вътре и да се замисли за миг над преходността на живота и земните усилия.

Плеханов се поусмихна, протегна ръка и освободи с връхчето на нокътя си малкото, безпомощно създание. Мравката спря, поозърна се и пак хукна нанякъде. Какви ли мисли бяха минали през главицата й? Дали изобщо се питаше откъде се беше взел тоя гигантски пръст, който я измъкна от клопката? Щеше ли да сподели преживяното изпитание с някоя от дружките си, които се суетяха наоколо? И как щеше да им представи фактите? Как щеше да обясни случилото се? С божествената намеса? С пръста на съдбата?

Размишленията му бяха прекъснати от появата на украинеца — стегнат здравеняк, обут в къси туристически панталони, с тениска, изопната върху мускулестите плещи. Имаше спортен вид и пристъпваше безшумно, но си личеше, че се чувства малко неловко. Той кимна на Плеханов и двамата размениха поздрави на руски.

— Интересен пейзаж сте си избрал… — огледа се украинецът.

— Виртуалната реалност ми дава тази възможност. Действителността присъства достатъчно в ежедневието ни, защо да не я пренасяме и тук? Обичам промени в обстановката…

— Струва ми се малко… прекалено тихо — подхвърли украинецът. — Но… Всеки си има предпочитания.

— Защо не поседнете?

Украинецът поклати глава.

— Благодаря, но трябва да се връщам…

— Е, както искате. Какви са новините?

— Американците са разкрили базата на терористите, които планираха нападение срещу посолството им. Смятат да действат незабавно.

— Крайно време беше… Май сме ги позатруднили повече, отколкото е било необходимо.

— Не разбирам… Защо просто не ги оставихме да проведат атаката?

— Щеше да се съсипе сградата, а няма смисъл — страната ви не е чак толкова богата… А можеха да пострадат и ваши невинни сънародници…

— Заговорниците също са мои сънародници.

— Но са банда терористи — сви рамене Плеханов. — Такива групировки са като бомба със закъснител — рано или късно всички покрай тях ще пострадат. По-добре да бъдат елиминирани своевременно — американците ще се погрижат за това. Което пък ще струва на самите американци доста време и усилия. Та както се казва, с един удар — два заека. Какво по-хубаво от това? Играеш ли билярд?

— Аха.

— Тогава си наясно, че да вкараш една-единствена топка все още не значи нищо особено в началото на играта. Важното е да си в добра позиция.

— Така е…

— Следователно, ако искаме да контролираме положението, трябва внимателно да подберем позициите си.

Украинецът само кимна — стегнато, по военен маниер.

— Както винаги съм впечатлен от разсъжденията ви, Владимир, но вече трябва да тръгвам.

— Е, драго ми беше, че се видяхме.

— Пак ще ви се обадя.

Плеханов изпрати с поглед отдалечаващия се мъж и извади от джоба часовника си. Той самият имаше още доста време — дали да не се поразходи малко? Замисли се над току-що чутото и потри ръце — нещата се нареждаха… Надигна се и пое по пътечката.

Понеделник, 20.09.2010, 07:00

Куонтико

Седнал зад кормилото на лодката, Александър Майкълс наблюдаваше пеликана, който упорито се гмуркаше в търсене на някоя риба. Доколкото му беше известно, в сладководните басейни не се срещаха пеликани, но това всъщност нямаше никакво значение — птиците му харесваха и ги беше включил в сценария си. Носиш се по течението на една река в Южна Луизиана — тук всъщност реката се разливаше и течеше доста спокойно, а кафеникавите й води лениво се плискаха около лодката. Малка, зелена плоскодънна лодчица изскочи от един страничен ръкав, а бръмченето на мотора й веднага подплаши пеликана. Алекс обърна поглед натам и след миг забеляза Джей Гридли, седнал на дъното на лодката, с ръка на контролния лост. Джей рязко завъртя лоста и лодката се насочи наляво с оглушителен шум. Когато двете лодки се изравниха, Джей изключи мотора, а Алекс хвърли едно въже, което по-младият мъж сръчно привърза към лодчицата си. След малко Джей изтрополи по металната стълбичка и се прехвърли на лодката на Алекс.

— Привет, капитане! Човек по-скоро би си помислил, че ще те види зад кормилото на праулера…

— О, не… не искам да смесвам нещата. После нямаше да ми доставя същото удоволствие да го карам наяве. Виртуалната реалност премахва всички дребни недостатъци, а действителността…

— … си е действителност. Всъщност може би си прав. А сценарият ти не е никак лош… От търговската мрежа ли е?

— Ами да… — отвърна Майкълс. Въпреки че спокойно би могъл да създаде своя собствена програма, истината беше, че не му се занимаваше с това. Не беше чак до такава степен запален от предизвикателствата на виртуалната реалност и предпочиташе да използва готов продукт. Често си служеше с компютъра в ежедневието си — работата му го изискваше, но може би точно поради това отношението му към него беше по-скоро като към инструмент, не и като средство за забавление. Съзнаваше, че беше несравнимо по-приятно да се носиш по течението на реката, покрай брегове, обрасли с кипариси, отколкото да тракаш команди по клавиатурата, но предпочиташе да се концентрира върху пряката си работа и много рядко сядаше зад компютъра просто за да се поразсее.

— Сядай. — Той посочи на Джей един от шезлонгите.

— Благодаря.

Джей изглеждаше угрижен и започна делово:

— Засега сме в задънена улица. Най-интересното е, че пораженията са регистрирани повсеместно и ни отвеждат в най-различни посоки… В смисъл, че онези приятелчета не са един или двама, а работят в синхрон, но засега е невъзможно да бъдат засечени, нито да разберем каква точно е целта им.

— Искаш да кажеш, че в случая не се касае за солови изпълнения, а за добре организирана акция.

— Точно така. — Джей се беше загледал в огромна червеникавокафява змия, изтегнала се върху един от надвисналите край брега клони.

— Все пак… някакви догадки? Нещо познато в стила?

— Абсолютно нищо. Служат си със стандартни експлозиви — всеки би могъл да си набави от тях… А колкото до следите… виж, тук има нещо… Инцидентите са различни, но са подчинени на някаква обща логика… Има някакъв ритъм… Като че един диригент дирижира целия този оркестър… И бас държа, че е точно така.

— Това не ме изненадва — сви рамене Майкълс. — Можеше да се предположи.

От двете страни на реката изникнаха къщите на малък град, свързан с подвижен мост. Малко по-надолу бръмчаха няколко поочукани рибарски лодки, които идваха право към моста. Прозвуча предупредителна сирена, движението от двете страни на моста спря, бариерите се спуснаха и мостът се раздели на две. Майкълс успя да премине заедно с останалите лодки.

— Хм… малко са им нисички мостовете в този сценарий — отбеляза Джей.

Майкълс само сви рамене.

Това, което ставаше в действителност, беше презапис на огромна по обем информация от един сървър върху друг — доста продължително прехвърляне, което трябваше да се извърши без прекъсване — така че подвижният мост изпълняваше предназначението си не по-зле от който и да било друг виртуален образ.