Играта

Телевизионните канали, от друга страна, си падаха повече по международния тероризъм, а комерсиалният [63], който назначи най-скъпоплатения експерт, си позволи дори да обяви нова шведска терористична мрежа, „свързана с Ал Кайда“.

Единственото общо, което всички тия всезнайковци и умници с милионите си университетски кредити имаха помежду си, беше, че всички бъркаха.

Бъркаха адски всъщност!

Нямаше конспирация, нямаше терористична мрежа или политически интереси. Беше само той.

The single shooter. A man with a mission.

Хенрик HP Петершон, мъжът, митът, легендата — и ги беше разбил всичките! От хилядите други проклети deadbeats Играта беше избрала тъкмо него. Бяха осъзнали потенциала му, бяха оценили талантите му и го бяха изкарали на пистата.

И за да се отблагодари, той пристъпи напред и отбеляза шибан, гигантски хоумрън!

Дори само мисълта за всичко това го надървяше като камък!

7. Fair Game

Бележката я чакаше, когато Ребека твори шкафчето си и за миг тя почти се изненада. Но после реалността я настигна. Малко, бяло залепящо се листче с логото на полицията в горния десен ъгъл, точно като предходните, залепено за ръба на малката лавица, която оформяше горната част на шкафа.

Тя докосна бележката, прокара пръсти по повърхността ѝ и повтори текста, написан с червено мастило. Закръглени, почти детски букви, но въпреки това посланието беше всичко друго, но не и невинно. Трябваше да я откъсне, смачка и разкара. Но знаеше, че в такъв случай скоро ще бъде заменена от нова. И всъщност защо не? Бележката имаше право.

Ти, малка курва и убийца, така сестрата на Даг я бе нарекла на погребението. С мъртвешки бледо лице и ръка около плачещата си майка, Нила я бе посочила и изкрещяла думите толкова високо, че никой да не пропусне и сричка.

Всичко е по твоя вина, ти, малка курва и убийца. Ти го уби, ти и проклетият ти брат!

Как, по дяволите, смееш да се появиш тук?!

В църквата бе станало съвсем тихо. Дори свещеникът, изглежда, се взираше в нея, сама на пътеката между скамейките, насред всички седнали, облечени в черно хора.

И тя знаеше, че Нила има право.

Мястото ѝ не беше там, нямаше какво да прави сред тези, които скърбяха за Даг. Сред тези, които не искаха нищо друго повече от това той да е жив, а не в ковчега пред олтара. Защото тя не беше от тях. Тя беше доволна, да, всъщност беше доволна, че Даг е мъртъв, че вече не може да превръща живота ѝ в ад. За миг за малко да им го изкрещи. Че техният обичан син, брат, внук, роднина или приятел до гроб не бил нищо друго освен проклет, скапан завършен психопат. Насилник на жени, побойник и потисник, да, накратко казано, една голяма, шибана свиня и тя беше облекчена, не, направо не беше на себе си от радост, че неговото размазано тяло, а не нейното, лежи там в дървената кутия.

Но, разбира се, не каза нищо от това. Само кимна на Нила, обърна се кръгом и с погледите на всички, вперени в гърба ѝ, напусна църквата и стария си живот.

Два месеца по-късно кандидатства в полицейското училище. Хвана бика за рогата и се изправи срещу страховете си със сменена фамилия като тънка защита за крехката си личност. И с времето новото ѝ аз израстваше все по-силно. Толкова силно, че си бе въобразила, че повече не ѝ трябва защита.

Поне досега.

Но Нила бе сбъркала в едно.

Вината беше на Ребека, не на малкия ѝ брат. Хенке беше невинен, но въпреки това той бе наказаният.

Аз го направих, беше казал той на полицаите и те му бяха повярвали. Тя искаше да възрази, да му извика да замълчи или просто спокойно и безпристрастно да обясни как е станало всичко. Но сякаш бе замръзнала отвътре. Като че последните застинали секунди от живота на Даг се бяха вкопчили в главата ѝ и ѝ пречеха да мисли, да говори и дори да се движи. И продължиха да я парализират по време на разпита и по-късно в съда, докато онзи безполезен адвокат опропастяваше всичко. И тя, която винаги преди го бе защитавала, просто стоеше и гледаше как малкият ѝ брат поема цялата вина. Как този път той я защитава и тя, без да помръдне пръст, го бе оставила да го направи.

Беше го оставила да захвърли живота си, бъдещето си, всичките си възможности — само заради нея.

Малката бележка имаше право. Такава като нея не трябваше да бъде полицай. Затова я остави да стои там.

Нила бе била цивилен служител в полицията в Сьодертеле много отдавна. Може би още работеше там и сигурно познаваше някого, който познава някого… И мълвата тръгваше. Винаги така ставаше. Полицията беше голяма, но не достатъчно голяма, и полицаите, точно като обикновените хора, обичаха да разправят глупости. Трябваше да звънне на Нила, да ѝ обясни що за човек всъщност е бил фантастичният ѝ батко. Да сложи край на всички приказки и погледи през рамо. Да проветри живота си веднъж завинаги и да разкаже какво всъщност се бе случило онази вечер и защо.

И преди си беше играла с тази мисъл, но винаги бе намирала причина да не го прави. Може би вече беше време?

Щеше да обмисли въпроса, наистина да го обмисли, обеща си тя, докато обличаше бронежилетката и закопчаваше ризата си.

Когато след малко затвори шкафчето, бележката още стоеше там.

Окей, трябваше да признае. Беше разочарован. Дяволски разочарован при това! След големия си миг и изкачването до first Runner-up, той беше очаквал нови предизвикателства, подобни на това, с което току-що се бе справил. Още възможности да се окаже в светлината на прожекторите, да събере точки, любов и респект по пътя към върха.

Но вместо това получи две лайняни мисии. Дреболии, с каквито всеки срещнат Никой с две мозъчни клетки и миниатюрни топки можеше да се справи.

Първо трябваше да създаде анонимен интернет профил и да излее няколко кофи жлъч на страницата на една популярна блогърка, нещо, което впоследствие се бе оказало съвсем ненужно, защото вече имаше сигурно към петдесет други трола [64], които правеха същото. Въпросната дама вероятно бе жегнала някого, правеше го ежедневно, но защо да пилеят таланта му за такива дреболии?

Втората мисия беше от същия род, телефонно обаждане до телевизионен канал, за да заплаши един известен водещ. Бебешки игрички, които не бяха донесли повече от четиристотин точки общо и същевременно бяха довели до смъкването му с две места в класирането. Потопът любов, който се бе излял върху него след Кунгсан, бързо бе спаднал до Манекен fucking Пис [65]. Жалка, мъничка скапана струйка, която повече го пареше, отколкото му помагаше. Освен това някой друг го бе заменил като clip of the week — един палячо, който хвърля торта по някакъв, изглежда, световноизвестен бизнесмен, за когото HP никога преди не бе чувал. Нелепо, адски лесно и въобще не се и доближаваше до неговото собствено постижение.

За капак на всичко и кинтите бяха на привършване.

Скоро щеше да се принуди да приеме предложението на Манге да заработва допълнително в компютърния магазин, за да може да си плаща наема.

Нуждаеше се от нова мисия.

Задача, която да е предизвикателство за способностите му, нещо, което да отговаря на неговия капацитет. И се нуждаеше от нея скоро, защото сегашното положение смучеше здраво!

— Окей, внимание, Алфа едно!

Вахтола влезе в стаята и шепотът между шестимата охранители секна моментално.

— Добре дошли на днешния брифинг — поздрави тя лаконично. — Разпределението е следното: Един плюс трима ще подсилят групата на министър-председателя, той каца в 20:45 на Брома [66] и след „Кунгстредгорден“, както знаете, караме с двойна охрана.