Престпен експеримент

Освен това тя беше добра икономка. Той обичаше да се прибира сред елегантния ред на този дом, да си приготви питие, да яде, когато реши, часове наред да работи над записките си в библиотеката, без угрозата някой да дойде неочаквано, както обикновено се случваше в лабораторията му в болницата.

Нуждаеше се от свободата на тази къща. Беше се отървал от икономката, наета още от бащата на Уинифред, която си живееше тук. Враждебна кучка, която вечно го гледаше с мрачни, подпухнали от плач очи, пълни с укор. „Госпожица Уинифред никога не беше боледувала, преди да…“

Тогава той я изгледа втренчено и тя млъкна. А онова, което тя щеше да каже, бе „… преди да се омъжи за вас“.

Братовчедът на Уинифред го ненавиждаше и след смъртта й се опитва да му създаде неприятности. Но не можа да докаже нищо. Липсваше каквато и да била материална улика. Бяха престанали да му обръщат внимание, като на недоволен вероятен наследник, който се е почувствал ощетен.

Разбира се, изобщо нямаше толкова много пари. Уинифред беше затънала заради закупуването на болницата. Сега неговите изследвания поглъщаха огромни средства и по-голямата част от тях идваха предимно от практиката. Естествено не можеше да кандидатства за финансова помощ. Но въпреки това успяваше да се справи. Жените бяха готови да платят всичко, само и само да забременеят.

Хилда му беше наредила масата в малката трапезария точно срещу килера — в сутрешната стая, както я наричаха. Не искаше да яде в кухнята, но и трапезарията с големина шест на девет метра беше твърде просторна и абсурдна за една самотна вечеря. Тази стая с кръглата повдигната маса, с шкафа в стил кралица Ан и изгледа към моравата, беше много по-приятна.

Той си избра от хладилника една добре изстудена бутилка „Поли-Фусе“ и седна да се храни.

Довърши вечерята си замислен, разсъждавайки върху точната доза, която трябваше да даде на Кейти де Мейо. След смъртта й кумадинът не можеше да бъде открит в кръвта. Влошеното съсирване щеше да бъде приписано на кръвопреливането. Ако му се наложеше да й сложи хепарин, следи от него и кумадина можеха да се открият само в случай на цялостна аутопсия. Той обаче имаше идея какво да направи, за да я предотврати.

Преди да си легне, отиде до вградения гардероб в коридора. Още сега възнамеряваше да прибере тези мокасини в чантата си, за да не рискува утре сутрин историята от днес да се повтори. Пресегна се към дъното на дрешника, бръкна в джоба на шлифера си и извади една безформена обувка. В очакване свободната му ръка се озова в другия джоб — първо съвсем спокойно, а после вече трескаво. Накрая сграбчи шлифера и го опипа целия. После коленичи и започна да рови сред обувките, акуратно подредени на пода на дрешника.

Накрая се изправи, втренчен в смачканата мокасина, която държеше. Отново си представи как я дърпа от десния крак на Ванджи. Дясната обувка.

Обувката, която държеше в момента. Започна да се смее истерично — резки, натрапчиви звуци, изкривени от мрачната ярост, която го връхлетя. След цялата тази опасност, след позорното пълзене из паркинга като куче, което души, за да долови някаква миризма, той я беше оплескал здравата.

По някакъв начин в тъмнината, може би в мига, в който се беше свил в храстите, когато в паркинга шумно навлезе онази кола, обувката беше изпаднала от джоба му. Обувката, която тогава си мислеше, че е намерил, беше същата, която преди това беше у него.

А някъде смачканата, изтърканата, грозната лява мокасина, която носеше Ванджи Луис, очакваше да бъде намерена, за да насочи следите към него.

15

И Кейти си беше нагласила радио часовника за шест часа, но беше съвсем будна много преди преднамерено бодрият глас на говорителя от CBS да й пожелае добро утро. Спа неспокойно. Няколко пъти почти скачаше, изплашена от неясен, тревожен сън.

Винаги намаляваше термостата през нощта. Като трепереше, сега изтича да го нагласи отново, после бързо си направи кафе и си занесе чашата на горния етаж. Облегната на възглавниците, добре увита в дебелото одеяло, тя нетърпеливо отпи, когато горещата чаша започна да сгрява пръстите й.

— Така е по-добре — измърмори Кейти. — И какво изобщо става с мен?

Старинният гардероб „Уилямсбърг“ с овално огледало в средата се падаше точно срещу леглото. Тя се взря в него. Косата й беше разчорлена, тъмнокафяво петно на фона на калъфките с цвят на слонова кост и лек набор с дупчици по края. Синината под окото й вече бе станала морава с жълтеникав оттенък. Очите й бяха подути от сън. Дълбоки сенки подчертаваха изпитото й лице. Както би казала мама, приличам на нещо, довлечено от котката, помисли си тя.

Но въпросът не беше само в начина, по който изглеждаше. Нито в болките по цялото тяло, последица от катастрофата. Измъчваше я потискащо предчувствие за нещо лошо. Нима снощи отново беше сънувала този странен, ужасен кошмар? Не можеше да каже със сигурност.

Ванджи Луис. Една фраза от погребалната служба за Джон изпъкна в съзнанието й: „Ние, които сме опечалени от безвъзвратната смърт…“ Смъртта беше окончателна, разбира се. Но не по този начин. Достатъчно ужасно беше да си мисли, че Ванджи бе отнела собствения си живот, но й се струваше невъзможно някой да реши да я убие, като й изсипе цианкалий в гърлото. Просто не можеше да повярва, че Крис Луис е способен на подобно насилие.

Помисли си за обаждането на доктор Хайли. Тази проклета операция. О, всяка година се правеха хиляди кюртажи на жени от всички възрасти. Въпросът не беше в самата операция, а в причината за нея. Ами ако кюртажът не преустановеше кървенето? Доктор Хайли бе намекнал, че в краен случай може да се наложи да обсъдят варианта за хистеректомия 2.

Само ако беше забременяла през годината, докато живееха заедно с Джон! Но не беше.

Ами ако някой ден се омъжи отново? Нямаше ли да бъде ужасен, жесток номер, ако вече не може да има деца? Я престани, помисли си тя. Помниш ли онзи цитат от „Фауст“? „Често оплакваме онова, което никога няма да загубим.“

Е, поне с операцията щеше да приключи. Щеше да постъпи в петък вечерта. В събота — операция, в неделя — обратно у дома. В понеделник — на работа. Нищо особено.

Вчера, след като отиде в прокуратурата, й се обади Моли.

— Кейти, видях, че не искаш да говорим пред Ричард, но не смяташ ли, че ще е по-добре да отложиш влизането в болница за следващия месец? Преживя доста голям стрес.

Тя беше категорична.

— Изключено. Искам да приключа с това. А и съвсем не бих се учудила, Моли, ако състоянието ми е допринесло за катастрофата. В понеделник на няколко пъти ми се зави свят.

Моли се натъжи.

— Защо не ми каза?

— О, хайде, стига! — възкликна Кейти. — И двете мразим хленченето. Ако действително има нещо сериозно, кълна се, че ще се разкрещя за теб.

— Надявам се — отвърна Моли. — Дано наистина да приключиш с това. — После попита: — Смяташ ли да кажеш на Ричард?

Кейти се помъчи да потисне раздразнението си.

— Не. Освен това няма да кажа нито на асансьорния оператор, нито на регулировчика, нито възнамерявам да се обадя на телефона на доверието. Ще знаете само вие двамата с Бил. Толкова. Ясно ли е?

— Добре. И не се прави на много умна — каза Моли и затвори решително, а тонът й беше смесица от любов и властност — предупредителният сигнал, който тя използваше, когато някое от децата почнеше да прекалява.

Аз не съм ти дете, Моли, помисли си Кейти. Обичам те, но не съм ти дете. Докато си пиеше кафето обаче, тя се запита дали не разчита прекалено много на Моли и Бил, дали не търси у тях емоционална подкрепа. Не се ли носеше устремно надолу, вкопчена в тях, встрани от буйния поток на живота?

О, Джон! Тя инстинктивно хвърли поглед към снимката му. Тази сутрин беше наистина това — просто една снимка. Красив, сериозен мъж с нежни, проницателни очи. Веднъж, през първата година след неговата смърт, тя грабна тази фотография, изгледа я втренчено и после я блъсна в масата, ридаейки: „Как можа да ме изоставиш?“