Денят след утре

— В момента не изглеждало необходимо, освен това почнал да настоява за връзка с посланика. — Лебрюн помълча и Маквей го чу как издишва цигарен дим. — Искате ли да го приберем за допълнителен разпит?

Внезапно Маквей откри онова, което търсеше. 29 септември, събота, 23:11. Двама пътници взети от Лейсистър скуеър. Откарани до хотел „Коноут“ 23:33. Името на шофьора беше Майк Фишър. Лейсистър Скуеър се намираше в самия център на театралния квартал, само на две пресечки от мястото, където бе намерена главата.

— Искате да кажете, че в момента е на свобода?

Маквей смъкна крака от бюрото. Възможно ли бе Лебрюн по случайност да е открил убиеца и след това да го е пуснал?

— Маквей, мъча се да ви направя услуга, тъй че не ми говорете с такъв тон. Нямахме повод да го задържим, след като пострадалият не беше подал оплакване. Но паспортът му е у нас и знаем кога ще напусне Париж. Тук е до края на седмицата, после заминава за Лос Анджелис.

Всъщност Лебрюн беше свестен човек и си гледаше работата. Едва ли му бе по вкуса да работи като свръзка между Парижката префектура и Интерпол, под строгото ръководство на капитан Каду. Едва ли му се нравеше и да говори английски с някакво шантаво холивудско ченге, но както отлично знаеше Маквей, държавният служител трябва да си трае и да върши каквото му наредят.

— Лебрюн — изрече той с грижливо отмерен тон, — изпратете ми снимките му по факса и после изчакайте. Моля ви…

Час и десет минути по-късно лондонската полиция бе открила Майк Фишър и достави слисания шофьор при Маквей. Без да губи време, Маквей го помоли да си припомни дали в събота вечер е взимал пътници от Лейсистър скуеър до хотел „Коноут“.

— Точно така, сър. Мъж и жена. Щури-пощурели; мислеха, че не забелязвам какви ги вършат на задната седалка. Обаче всичко видях.

— Това ли е мъжът? — запита Маквей и му показа получената от Франция снимка на Озбърн.

— Да, сър. Той е, без съмнение.

Три минути по-късно телефонът върху бюрото на Лебрюн иззвъня.

— Искате ли да го приберем? — запита Лебрюн.

— Не, не предприемайте нищо — отвърна Маквей. — Пристигам.

14.

Когато след три часа кацна на летище Шарл де Гол, Маквей вече знаеше къде живее и работи Пол Озбърн, каква професионална квалификация има, номера на шофьорската му книжка и дори това, че на два пъти се е развеждал в Калифорния. Знаеше още, че преди време е бил задържан за побой на момче от паркинга на някакъв ресторант, което смачкало предната броня на новото му БМВ. Очевидно Пол Озбърн бе избухлив човек. А Маквей отлично разбираше, че онзи, когото търси, едва ли реже главите в изблик на гняв. И все пак даже най-лудите глави не са обладани от страсти по двайсет и четири часа в денонощието. Човек може да извърши убийство в пристъп на ярост, а после хладнокръвно да отдели главата и да изостави трупа в някоя уличка, край магистралата, в океана или върху кушетка в студен едностаен апартамент. При това Пол Озбърн беше професионален хирург, тъй че за него отрязването на главата не представляваше никаква трудност.

Но положението имаше и обратна страна — според печатите от паспорта Пол Озбърн не бе припарвал до Великобритания или Стария континент по време на другите убийства. Това можеше да означава много неща: че е невинен, че се представя под чуждо име, че има няколко паспорта, или дори че е подхвърлил главата в театралния квартал, но няма нищо общо с останалите убийства, което би опровергало теорията на Маквей за връзка между престъпленията.

Тъй че засега Озбърн беше само случайна съмнителна фигура, заподозряна във връзка с последното престъпление единствено поради съвпаденията на време, място и професия.

И все пак в момента имаха нещо повече, отколкото в началото. Досега не разполагаха с нищо.

За миг Пол Озбърн извърна глава, сетне пак стрелна поглед към Жан Пакар. Двамата седяха на предната тераса на „Ла купол“ — оживено и шумно заведение на булевард Монпарнас край Сена. Говореше се, че било любимо място на Хемингуей и мнозина други писатели. Озбърн поръча на минаващия келнер две чаши бяло бордо. Пакар поклати глава и помоли за чаша доматен сок. Той не пиеше алкохол.

След като келнерът се отдалечи, Озбърн отново погледна книжната салфетка, която му бе подал Жан Пакар. Върху нея беше изписано име и адрес: г-н Анри Канарак, квартал Монруж, авеню Вердие 175, апартамент 6.

Келнерът донесе виното и сока. Озбърн пак прочете адреса, после грижливо сгъна салфетката и я прибра в джоба на сакото си.

— Сигурен ли сте? — запита той, гледайки втренчено французина.

— Да.

Жан Пакар се облегна назад, преметна крак върху крак и също се втренчи в Озбърн. Изглеждаше силен, педантичен и много опитен. Озбърн се запита какво ли би отговорил на въпроса, който го мъчеше в момента. Той беше само лекар и първият му опит да убие Канарак в пристъп на ярост бе завършил с провал. Но Жан Пакар беше професионалист. Сам го бе казал при първата им среща. Имаше ли разлика между професионален наемник в Третия свят и наемен убиец в голяма европейска столица? Може би в самочувствието, но иначе — едва ли. В крайна сметка и двамата вършат едно и също, нали? За пари. Убиват и получават възнаграждение. По какво могат да се различават тогава?

— Питам се — предпазливо изрече Озбърн — дали понякога не работите на своя глава.

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, не работите ли понякога самостоятелно? Не приемате ли поръчки извън компанията?

— Зависи от поръчката.

— Но можете да приемете.

— Защо питате?

— Значи се досещате за какво става дума…

Озбърн усети, че дланите му са влажни. Внимателно остави чашата, взе салфетка и избърса потта.

— Доктор Озбърн, смятам, че изпълних обещаното. Сметката ще получите чрез компанията. Беше ми приятно да работя с вас и ви желая всичко най-хубаво.

Жан Пакар остави на масата банкнота от двайсет франка и се изправи.

— Au revoir — каза той, заобиколи младежа на съседната маса и тръгна към изхода.

Озбърн проследи с поглед как детективът минава пред широките прозорци и изчезва във вечерната тълпа по тротоара. После разсеяно прокара пръсти през косата си. Току-що бе помолил един човек да извърши убийство и бе получил отказ. Какво правеше, какво се канеше да направи? За миг му се прииска никога да не бе идвал в Париж, никога да не бе срещал човека на име Анри Канарак.

Той затвори очи и потърси някаква мисъл, с която да се разсее. Но вместо това зърна гробовете на майка си и баща си. После се озова до прозореца на директора в Хартуик, а навън леля Дороти с проскубано енотово манто се качваше в таксито и изчезваше сред снежната виелица. Ужасното чувство за самота беше непоносимо. Такова оставаше и до днес. Парещата болка бе все тъй жестока.

Изтръгна се от видението и отвори очи. Наоколо хората се смееха, пиеха, отърсваха умората от деня и се готвеха за вечеря. Отсреща една симпатична жена с делово кафяво костюмче бе положила ръка върху коляното на събеседника си и говореше бързо, без да го изпуска от поглед нито за секунда. Весел смях откъм друга маса го накара да завърти глава. В този момент някой почука по стъклото. Една млада жена надничаше с усмивка откъм тротоара. За миг Озбърн помисли, че гледа него, после младежът от съседната маса скочи, махна с ръка и изтича да я посрещне.

На десетгодишна възраст един човек бе изтръгнал сърцето му. Сега знаеше кой е този човек и къде живее. Нямаше път назад. Нито днес, нито когато и да било.

Трябваше да го стори — заради майка си, заради баща си, заради самия себе си.

15.

Сукцинилхолин: препарат за отпускане на мускулатурата със свръхкратко действие. Предаването на невромускулни импулси бива потискано докато в организма се поддържа достатъчна концентрация на сукцинилхолин. След мускулна инжекция парализата трае от седемдесет и пет секунди до три минути, като общото отпускане започва в края на първата минута.