Ченге втора употреба

— Искаш да кажеш „нощен пазач“ — опитвам се да му помогна.

— Ами горе — долу това е. Знам че за един полковник, който е охранявал Родината, може да изглежда унизително да охранява някакво предприятие, но какво да правя братко, като нищо друго не мога да ти предложа.

— Разбирам притеснението ти. И съжалявам, че трябва да ти откажа, но преди да го сторя, бих искал поне да го чуя, какво възнаграждение предлагаш за такава рискована работа.

— Ако стигнем до възнаграждението, смятам че ще се разберем. При всички случаи ще бъде поне пет — шест пъти по-високо от твоята пенсия.

— В такъв случай постарай се да бъде още по-високо — съветвам го.

И за да не бъда обвинен в коравосърдечие, добавям:

— Приемам, Петко. Нали сме земляци.

— Нахалник! — отсича Алата, когато половин час по-късно му разказвам за срещата с Петко. — Как може тази шушумига да те наема за слуга.

— Е, не е точно слуга — възразявам — макар че разликата между пазач и чистач не е голяма.

— Банда мародери! — продължава да негодува Алата. — Кой от кой по-алчни и ненаситни.

— Земляка къде го слагаш?

— Слагай го ти. Нали и двамата имахте еднакъв чин. Как стана така, че той върти бизнес за милиони, а ти си на една пенсия? Или нищо не си чул за Големия грабеж?

— Чувал съм нещичко, но не знам твоята версия.

— В такъв случай нищо не знаеш. Защото ако аз проговоря, ще научиш не някаква версия, а цялата истина.

И за да покаже, че не мисли да се шегува, нарежда:

— Донес по един швепс.

А малко по-късно, след като вече съм му сервирал швепса:

— Ще знаеш, че в основата на всичко е Лукавия.

— Недей използва това прозвище — съветвам го. — Много е църковно.

— Тогава как да го наричам?

— Ние му викаме Бебо. Нали е такъв беличък, бузест, та му викаме Бебо.

— Остава да му викате и Добродушко.

— Ами прав си, защо пък не.

Алата махва с ръка в смисъл „стига глупости“ и минава към епопеята за Големия грабеж.

— По времето, когато е министър председател твоя Бебо свиква някои свои авери на тайно съвещание…

— Какви авери?

— Абе свои хора от разни среди — стопански деятели, шефове от външната търговия, от банките и от службите, въобще всякакви там висши и полувисши чиновници, нали всички тогава бяхме чиновници. Събира ги той и направо им заявява: Досега, вика, било каквото било. Оттук насетне обаче, ще правим пазарна икономика. А те викат…

— Кои „те“?

— Абе някои там… Не ме прекъсвай. Пазарната икономика, викат, се прави с пари. Ами затуй, вика шефът, съм ви събрал: за да раздавам пари. След което минават всички подред през някаква стая, а там — на всеки връчват по куфарче, от ония дипломатическите с надиплени вътре пачки долари. Куфарчета, куфарчета… А хългъзниците влизат като чиновници и излизат като милионери.

Млъква, поглежда ме и запитва:

— Представяш ли си?

Очевидно е сигурен, че ще ахна пред тези разкрития, но аз се въздържам от възклицания. Чувал съм ги вече тия неща от Борислав, макар и в по-друг вариант.

— Ясно — казвам. — Но КОЛКО долара, мислиш може да побере едно куфарче?

— Откъде мога да знам. На мене куфарче никой не ми е дал.

— На мене — също. Но по груба сметка не повече от двеста или триста хиляди.

— Не ме занимавай сега с такива тънки сметки.

— А съм чувал да приказват, че Бебо бил раздал не по-малко от цял милиард.

— Може и повече.

— Щом е така, значи Бебо е трябвало да използва не куфарчета, ами цели влакови композиции, за да стане разграбването. Не е ли очевидно.

— Аз пък ще ти кажа нещо още по-очевидно. Колко милионера имаше у нас преди 1990? Изброй ги де!

— Прав си: нямаше милионери.

— А сега се нароиха не десетки, ами стотици. Пръкнаха се за месец — два, изведнъж. Как така бе? Откъде? Че съдът само този въпрос да им постави „Откъде?“ и всички отиват в пандиза.

— Ясно, че е имало някакво преразпределение на благата.

— Какво преразпределение, бе! — кипва Алата. — Ако извадя парите от джоба ти и ги сложа в моя джоб, това разпределение ли ще е?

— Ами извади ги. Все ще стигнат за още един швепс.

— По-рано — продължава Алата, без да ме слуша — по-рано ни учеха, че съдбоносния проблем на епохата бил „кой — кого“. А сега така извъртяха нещата, че проблемът стана „кой — колко“.

— Има нещо такова.

— И нахални. Пердашат с мерцедесите си през тълпите на простолюдието, правят публични оргии с фльорци и чер хайвер, па се и снимат колективно, навирили глави, та цял свят да разбере кои са истинските господари на държавата.

— Синедриона ли имаш предвид?

— Всичките ги имам предвид. Как няма да се намери някой да развърти една тояга по тиквите им, та да видят тия синковци…

— Ти не можеш ли да я свършиш тази работа?

— Колкото и ти. Пък се и подиграваш.

— Не бе, Ала, не се подигравам. Но това, дето го разправяш, си е чиста утопия. Останал си още в епохата на утопичния социализъм, братко.

— Не съм в утопичния социализъм. На боклука съм. Също като тебе. И също като целия този гладен народ, дето я е строил тази държава.

Предприятието „Кобра“, въпреки зловещото си название, бе малък и тих магазин на една също тиха уличка, разположена недалеч от данданиите на Женския пазар и шумното движение по „Мария Луиза“. Специалитет на фирмата бе охранителната техника, а стопанин — Петко Земляка, макар той от скромност да поддържаше, че бил само управител. Ако последното бе вярно, би могло да се каже, че в магазина едва ли имаше много неща за управляване.

Предното помещение бе под опеката на двама млади хора: Една върлинеста слаба мома, у която всички жизнени сили избуяваха в дългите изрусени коси, разрошени по посока на всички градски ветрове. И един двайсетгодишен симпатяга, много пълен и много луничав. По всичко личеше, че двамата не могат да се траят, което бе странно, тъй като добре се допълваха, доколкото тя не можеше да си намери място от нерви, а той едва си отваряше очите от мързел.

Обстановката в магазина бе скромна, но достатъчно строга, за да вдъхва респект. На витрината бяха изложени известен брой брави и алармени устройства, отдавна прашасали. А вътре бяха инсталирани две блиндирани врати и дузина мостри за предпазни решетки. В помещението зад магазина се намираше кантора с две работни бюра, два шкафа и огромна метална каса, твърде паянтова, за да повярва някой, че съдържа нещо повече от кафеварката и сандвича, който касиер-счетоводителят си носеше за закуска. По-голямото и по-лъскаво бюро естествено принадлежеше на Петко и рядко бе заето. Като команден пункт на предприятието служеше другото бюро, отредено за току-що споменатия счетоводител, чието лице бе тъй анемично и тъй прикрито зад огромните очила в рогови рамки, че трудно се поддава на описание. По мое мнение този именно субект с вид на пустинник единствен вършеше нещо в предприятието, защото самият управител рядко се заседяваше тук, а двете млади същества в магазина нямаше какво друго да правят, освен да се ненавиждат.

Всъщност не бих могъл да твърдя, че наблюденията ми са съвсем точни, защото пристигах в предприятието привечер, когато персоналът вече си тръгваше, и го напусках заран, когато той току-що пристигаше. Личното ми трудово задължение се състоеше в това да не върша нищо, освен да будувам. В случай на опит за взлом трябваше да звъня на COT, a ако взломът все пак успееше — да използвам предоставения ми газов пистолет, за който не бях сигурен, че работи.

Заранта, когато касиерът ми брои първата заплата, срещнах на излизане Петко.

— Къде се измъкваш — рече. — Няма ли по случая да изпием по една бира?

Влязохме в най-близкото гаражно кафене и додето се черпехме, позволих си да кажа:

— Благодаря ти за щедрото възнаграждение, братко. Жив да си и по възможност здрав, но не бива да злоупотребявам с великодушието ти.

— Защо бе? Какви ги приказваш?

— Ами тази тъй наречена моя служба си е чиста синекура. Подозирам, че си я измислил само за да ми правиш услуга.