Ченге втора употреба

За хората от нашия занаят е азбучна истина, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат. И нищо чудно, ако зад невинната видимост се крие сериозна заплаха. Такова поне беше мнението на Борислав относно субекта, зяпащ от насрещния прозорец, сякаш си няма работа и умира от скука.

А понеже Борислав не бе човек на абстрактните разсъждения, той бързо предложи и съответните действия. Тези действия и мотивите за тях се свеждаха накъсо до следното:

Наблюдателят едва ли е изпратен да разбере как живеем, а да види какво ще се случи. Ако нещо наистина се случи, то трябва да се случи на мене, и най-вероятно, когато съм сам. Щом някой се занимава с нас, той знае, че заран и следобед съм винаги сам, понеже Борислав отива на работа. От утре обаче нито той ще ходи на работа, нито аз ще си бъда в къщи, а ще се изнизвам през задния вход на двора и оттам към кооперацията на съседната улица.

— Ясно и просто — признавам.

— Големите находки винаги са прости — отвръща скромно Борислав.

— Имай все пак предвид, че ако нещо предстои да се случи на мен, то ще се случи на тебе.

— За това не бери грижа. Не забравяй само като се прибираш да купиш някой вестник.

Донасям му следната вечер вестника и научавам, че не се е случило нищо, освен дето онзи от насрещния прозорец е бил сменен от свой колега.

— Тогава утре какво ще правим?

— Пак същото. Ще повторим номера.

Упорит човек. И с основание. На следния ден към обяд на вратата наистина се позвънява.

— Кого търсите? — запитва строго Борислав, като отваря рязко, за да се озове пред двама яки младежи.

— Носим нещо на Боев.

— Дайте квото носите. Боев го няма.

Единият вече е извадил ножчето, а другият замахва с юмрук. Което дава основание на приятеля ми да се развърти. А развърти ли се Борислав, стой по-далече.

Тъкмо в този момент долетяват двама полицаи и някакъв цивилен с видеокамера, колкото да установят как действа Борислав.

— Той ни налетя — обясняват младоците.

— Аз съм си у дома. Питайте тях какво търсят тук — заявява приятеля ми.

Много шум за нищо. Нито един от двамата не е Валентин. Все пак шумът не е съвсем за нищо. След като щракват белезниците, следва бързо пребарване на нападателите и от пазвата на единия изпада прозрачен найлонов плик, доста едър и пълен с кафеникав прах. Вероятно хероин. И навярно от онзи, евтиния, дето го бива само за компромат.

— Сигурно е имало договорка с Валето да изиграе ролята, за да заслужи свободата — коментира вечерта Борислав. — Само че нашият се е усъмнил и е възложил своята роля на двете наркоманчета.

— А каква, смяташ, е връзката на полицията с Вальо?

— Ясно, че не е пряка. Важното е, че има връзка.

— Може би някоя интифа ще се промъкне в пресата. Не в твоята „Демокрация“ разбира се, ами в някой от вестниците, дето дрънкат каквото им падне.

— Не се надявай да прочетеш в пресата нещо за Вальо. Случаят е вече изразходван.

Изразходван е наистина, но не съвсем. Три дни по-късно се появява съобщение, че избягалият затворник Валентин Зарков бил намерен убит в гората над Княжево.

Пролетта е вече настъпила.

От прозореца на стаята ми това не личи, но достатъчно е да направя няколко крачки към края на улицата, за да се уверя, че сезоните следват своя ход. Навремето оттук почваше Зоологическата градина, обаче някогашната стена е отдавна съборена, далеч по-отдавна от Берлинската, а градината вече не е зоологическа, макар да съществуват и други мнения по въпроса.

— Разкараха антилопите и зебрите, за да дадат простор на говедата — коментира Алата.

Под говеда той разбира гамените, които тъпчат тревата и кършат клоните на дърветата, като се упражняват в гимнастика. Ние с Алата също сме тук почти всеки ден, ала не при говедата, а в един по-тих ъгъл на градината, където с помощта на малко шперплат и повече търговски ентусиазъм бе изграден павилион за газирани напитки и кафе. Сядаме край някоя масичка пред лавката и прекарваме част от сутринта сред природата.

— Май че слагат и малко ръж — забелязва Алата, като отпива от еспресото в пластмасова чашка.

— Няма ръж, кафето е чисто.

— Може да е чисто, но май че има и малко ръж.

— Ти така си се умирисал на твоята ръж, че и шампанско да ти поднесат, пак на ръж ще ти замирише.

— Е, не съм се култивирал като тебе и Борислав, да пия кафе на Шанзелизе.

Колкото до Борислав, той рядко ни прави компания. Нали ходи да оправя телевизори в оня сервиз.

— Какво се завирате с Алата под дърветата в градинката? — запитва една заран Борислав. — Там така вони на бензинови пари от булеварда, та не се трае, а вие двамата стърчите край бюфета и си въобразявате, че сте на чист въздух.

— Нямаме като теб лимузина, че да тръгнем на шир и длъж из страната.

— Взе ми думите от устата. Оправил съм катафалката, постегнах я оттук — оттам, та те каня на неделна разходка.

Своята лада той галено я нарича катафалка.

— Къде ще ме водиш?

— Където кажеш.

— Да речем там, де зората те е огряла първи път. Нали не е далече.

— Абе не е далече, но ти знаеш ли какво е селска мизерия?

— Не съм живял на село.

— Никога не си казвал откъде си.

— От никъде.

— Как така „от никъде“?

— От едно сиропиталище.

Замълчава. После:

— Не съм бил в сиропиталище, обаче знам какво е.

— Откъде можеш да знаеш.

— Ами в моето село, дето искаш да те водя, също има сиропиталище. Викат му Дом за сираци. Открихме го навремето, но сега така е закъсало, та не е за приказване.

И макар да не е за приказване, описва ми как живеят децата — окъсаните дрешки, студуването през зимата и вечната гладория.

— Дотам са я докарали, че най-често ги хранят с по две филийки хляб на ден — една за обед, една за вечеря.

— Само сух хляб ли?

— Е, не винаги е съвсем сух. Общината пбнякога отпуска шише олио и пакет червен пипер. Капват четири — пет капки олио на филия и поръсват малко червен пипер, та да не е съвсем без хич.

Поглежда ме бегло:

— Май че интересътти към родното село се изпари.

— Напротив. Стига да не се срамуваш да ме заведеш.

Катафалката е паркирана чак на „Стефан Караджа“.

— Заврял си я до самото министерство — установявам. — Надяваш се, че ако се навърташ насам, току виж пак те взели на работа.

— Надявам се, че тук няма да я откраднат.

— Вярваш ли, че някой ще се навие да краде някаква лада.

— Зависи. Ако се готви да инсталира взривно устройство на дадено място, точно такава невзрачна кола ще използва.

Разговорът продължава в катафалката, лъсната до неузнаваемост и дори почистена от фасове, пепел и всевъзможни непотребности. Колата поема край фасадата на министерството и това ми дава повода да запитам:

— Интересно, защо този свиреп лъв, инсталиран пред входа, гледа точно към „Граф Игнатиев“.

— Подозира, че точно оттам ще дойде противникът.

— Какво пречи да дойде откъм „Шести септември“ или „Гурко“.

— Изключено. Всички апартаменти наоколо са заети от хора на службите.

— По цял свят е така.

— Не съм сигурен, че е по цял свят. Даже наши хора бяха почнали да подхвърлят, че настъпиш ли някого в тълпата, вероятно ще е цивилно ченге.

— Теб това какво те засяга?

— Нищо. Говоря си просто. Като Алата. Разговорът замира без причина. Също както е почнал без причина. По-точно, говорим си като Алата. Сиреч наум. Мълчанието продължава чак додето излизаме на полето, а разстоянието до там е доста дълго, понеже около София отдавна вече почти няма поле.

— Някога — казвам — беше ни писнало да четем за оранта. Вестниците все с това ни занимаваха — почнала ли е оранта, приключила ли е, закъсняла ли е, като че в България други проблеми нямаше. А сега, доколкото виждам, оранта не интересува никого, даже и онези, дето би трябвало да орат.

— Не им остава време за оран — обяснява Борислав. — Цялото им време отива в кавги за това, коя земя чия е.