Сянката на Бога

— Защо му казват така 51?

Тя пак отиде зад щанда и изключи чайника.

— Ами виж брега. Толкова е накъсан и назъбен, че… А малко по-надолу, срещу Дъчес Айлънд крайбрежието е така гладко, че не можеш да намериш място да акостираш.

Ласитър се загледа разсеяно към стъклените купи с бонбони: „Мари Джейн“, „Тутси Рол…“

— Захар? Сметана? Наполовина и от двете?

— И двете… моля.

— Също като мен: бледо и сладко. — След малко на щанда стояха две фини порцеланови чаши чай, всяка в чинийка.

Следващите петнайсет минути минаха в разговор: първо научи повече за жената („Мод Хътчинсън… но нямам нищо общо с телевизионната Мод, трябва да те предупредя“), после за всичко, което тя харесваше или не одобряваше, след това от колко време живее тук („цяла вечност, миличък“), а накрая се запозна и с местната история. Докато бъбреха, двама мъже влязоха да си купят цигари, а една жена дойде да си провери пощата. Когато реши, че е уместно да спомене името на Мари Сандерс отново, вече пиеха втората чаша чай.

— Значи Мари наистина остава сама на острова през цялата зима?

— Тя и момчето — уточни Мод и разбърка чая си. — Първата година… когато дойде, аз не си спомнях някой да е ходил на острова в продължение на двайсет и пет години. Помнех Мари от детството й, как ще я забравя, но не я познах след толкова време.

— Искаш да кажеш, че си я знаела като дете?

— О, да-а-а… Познавах и родителите й. Семейството често отиваше до острова. Дори брат й, който беше болнав. Увиваха го в одеяла и го качваха на лодката. А старият Джон Джуниър… Истински моряк, казвам ти! Помня, отиваха на острова всеки уикенд. Тя тогава беше… една клечица. Сигурно е била на пет годинки. А сега е там с детето си.

— Родителите й още ли живеят тук?

Мод поклати глава:

— Божичко, не-е-е… Умряха отдавна. Мари не ти ли е казала?

— Не.

— Е, не ме изненадва. Тя не обича да говори за себе си, Господ да я поживи. — Жената рязко въздъхна. — Един ден Джон Джуниър се запи в Портланд и Аманда отиде да си го прибере. Джон Джуниър й казал че може да кара. Вярно било… цели няколко минути. До жп линията. Адвокатите сетне разправяха, че сигнализацията била повредена, но не можаха да го докажат, а истината си беше, че… Джон Джуниър беше нетърпелив човек. Виждам го и сега с очите си… как гони влака, за да го изпревари. — Тя отново тъжно поклати глава: — Тогава сестрата на Аманда взе Мари. Преместиха се в Кънектикът. Повече не я видяхме, докато…

— Не се появи отново — подсказа й Ласитър.

— Точно така! Дойде красива като картинка и смела. Не мина много време и нае работници, които пътуваха ежедневно до острова. Изкопали там септична яма, изолирали стените, направили истинска баня, монтирали печка… какво ли не още. — Тя въздъхна: — Всички тук се занимавахме само с това какво прави и колко е безсмислено. Никога няма да си върне тези пари, ако реши да продава.

— Защо?

— Ами там няма ток и едва ли някога ще има — Мод изпи последната глътка от чая си. — Как се менят времената? Някога хората идваха тук или се отправяха към островите, за да… да се махнат от ежедневието. Да избягат някъде, където няма телефони и тостери, а само свещи и печки, и водата не е чешмяна, а изворна или дъждовна.

Ласитър спомена нещо за бойскаутите и за движението „назад към природата“.

— Някога, когато капитанът купи… — тя се усмихна и наклони глава, за да покаже, че го прави от уважение към паметта му, — СандерсАйлънд, ами тогава островите бяха много модерни. Тогава хората казваха „Колкото по-далеч, толкова по-добре“. А днес никой не иска лишенията, днес само гледат да избягат от тях. Старите места по островите вече не са модерни… защото вече никой не иска да се откъсва от обичайния си живот.

— А да го вземат със себе си?

Тя се закиска:

— Ами да… Боже опази да пропуснат „60 минути“ или мача на „Ред Сокс“.

— Значи тя прекарва цялата зима на острова… без електричество?

— Живя едно лято — от май до ноември. Тази година за пръв път ще зимува. — Жената се намръщи леко: — Е, има някои, които не го одобряват… нищо, че тук сме известни с това, че никой не се бърка на другия.

— Защо не одобряват? Защото е толкова отдалечено?

— „Отдалечено“… Не е това думата, която ги дразни. Някои — предимно мъже — направо се пенят. Защото тя сама си сече дървата, сама хвърля мрежите и изобщо сама се оправя… На мъжете хич не им харесва, когато жените могат без тях. А тукашните жени… се безпокоят за детето.

— А ти?

Тя сви рамене:

— Ами и аз бях като тях… тревожех се за Джеси, само че той е толкова сладък и толкова щастлив. Тя го обожава. И тогава започнах да си мисля: „Я чакай, от какво чак толкова го е лишила? Анимация, видео и магазини?“

— Но ако им се случи нещо…

Тя въздъхна:

— Да, съгласна съм! Говорихме с нея за това. Тя казва: „Имам ракетен пистолет. Ако се появи проблем, ще ви сигнализирам“. И толкова. Само че щеше да ми бъде по-спокойно, ако поне имаше хубава лодка.

— Няма лодка?

— О, има, има… ама не струва. Не е нещо, в което разумен човек ще се качи през зимата. Не и в това море. — Тя помълча малко. — Та, кажи сега ти откъде познаваш Мари?

Гласът й беше толкова подчертано безразличен, че Ласитър наостри уши. Запита се дали жената не го подозира, че е бащата на Джеси.

— Запознахме се на погребението на сестра ми — каза той. — Дойдох в Портланд по бизнес и реших да се отбия, за да се видим. Но тя не ми беше споменавала за остров. — Той се засмя и поклати глава. — Питам се… — каза го между другото, сякаш тази мисъл досега изобщо не му бе хрумвала, — дали не бих могъл да наема тук лодка?

— О, не, миличък. Не познавам никой, който дава под наем моторници по това време на годината.

— Така ли? Заради леда?

— Не-е… Какъв лед? Тук няма много лед. При нас замръзва веднъж на няколко години. И като замръзне, това е морски лед… по-скоро каша.

— Тогава защо не дават под наем моторници?

— Ами заради студа, миличък. Малките лодки не са надеждни. Трябва ти нещо с кабина и отопление. Иначе, за малко да угасне двигателя — дори за дреболия, — ще замръзнеш като висулка. В открита лодка е страшно студено, защото и да няма вятър, там от движението пак духа. А ако паднеш през борда… хм… това е краят. Не вярвам някой да издържи по-дълго от минута-две.

— Значи никой не излиза в морето през зимата?

— Ловците на раци и гмуркачите за таралежи са единствените луди, но и те не биха го правили, ако не беше за пари.

— Какви са тези гмуркачи?

— За морски таралежи. Те обичат студената вода, а японците пък обичат тях. Така са ми казвали. Мен да питаш… не бих ги и докоснала с вилица.

— Значи според теб някой гмуркач или ловец на раци може да се съгласи да ме вземе?

На лицето й се изписа съмнение:

— Ловците на раци?… Не-е, през зимата излизат само големите лодки. Гмурците?… Може. Но ще ти струва скъпо.

— Няма значение. Ще ми кажеш ли къде да ги намеря?

— Ами-и… провери при Ърни — това е магазин за риболовни принадлежности, кооператив на рибарите. Все там се навъртат.

Ласитър й поблагодари и я увери, че му е било приятно да разговаря с нея.

Думите му я притесниха и тя смутено заприбира чашите:

— Дано не излезете днес, миличък — беше последният й съвет. — Времето се разваля.

Ърни — собственик и началник на пристанището — потвърди тревогите й, клатейки масивната си глава. Отвсякъде ги заобикаляха части и аксесоари за лодки, карти, сигнални ракети, спасителни жилетки, макари с корди и какво ли още не. Някакво радио съскаше отзад и някакъв гъгнив глас говореше в паузите.

— Метеорологичният канал предупреждава, че откъм североизток наближава фронт. Според тях щял да ни удари чак сутринта. Но ако питаш мен… Нещо във въздуха не ми харесва. Аз не бих препоръчал никому да излиза. Не, сър!