Сянката на Бога

Ласитър прочете материала с бясно туптящо сърце. После го прочете още веднъж. Накрая си наля уиски и загледан в снимката на духовника, го изпи на една глътка.

На сутринта Ласитър отиде в Управлението с полузатворени очи заради светлината, която се отразяваше от снега. Небето бе скрито под плътна облачна пелена. Температурата наистина леко се бе повишила, но същото се отнасяше и до влажността. Резултатът бе студ, който проникваше под дрехите и те караше да мечтаеш за Флорида.

Служителката на „Информационно обслужване“ му подаде плътен жълт плик. Той го отнесе до близката маса, където русо момиче с нездрав тен попълваше някакъв формуляр, използвайки химикалка, вързана с къса верижка за масата.

Разпечатката бе около десет страници и изброяваше всеки „Фолксваген Бус“ от периода 1965–1975, регистриран в Мейн. Самата информация бе сортирана по азбучен ред и включваше името на собственика, адреса и рождената му дата, регистрационния номер на возилото и годината на производство. Датата на раждане бе особено важна, защото Ласитър можеше да я използва, за да стесни допълнително кръга на интересуващите го жени.

Калиста беше родена през 1962-ра.

Очакваше работата да е бавна и досадна. Първо следваше да елиминира мъжете, после щеше да избере само жените в определена възрастова група и… накрая щеше да ги посети по домовете им лично, една по една. Движейки се по списъка, Ласитър вече бе сложил „чавки“ на седемнайсет имена, когато видя следното:

Първото нещо, което привлече вниманието му, бе „–62“ и едва след това „Мари“. Загледа се в записа. 8 март… Беше ли наистина 8 март? Със сигурност.

Боже Господи, намерих я, каза си той.

Стовари юмрук върху масата, при което момичето с лошата кожа се обърна и го изгледа с такава неприязън, че той чак се изненада. Напъха списъка в джоба на якето си, изтича навън при колата и едва не се подхлъзна по леда.

Трябваше да е тя! Каква бе вероятността да има две жени на име Мари в щат Мейн, които са родени на 8 март 1962-ра и притежават стар „Фолксваген Бус“?

Отвори жабката, извади оттам картата и прегледа индекса. Къндис Харбър, квадрат К–2. Плъзна показалец върху празните пространства на Квебек, прекара го през границата в Мейн, спусна го надолу през плетеница от езера и градове, за да го спре върху малка точица на самия бряг, югоизточно от Брънсуик.

Час по-късно вече пресичаше горите на Боудойн Колидж… (Благодаря ти, Дик Бидъл!) После зави надясно при знака:

ОРС АЙЛЪНД

Дори под надвисналото небе пейзажът беше красив с пастелно сивите канари и тъмнозелените борове, подпрели като пилони небето. Имаше нещо особено и в светлината, чиято сивота подсказваше близостта на море. Ласитър подмина затворения заради зимата крайбрежен ресторант, закусвалнята с реклама за банички с пълнеж от раци, сувенирния магазин. Стигна до някакво разклонение и пое наляво. Пътят ставаше все по-тесен и се извиваше в дълга плавна дъга, за да свърши при село Къндис Харбър. Ласитър мярна американското знаме, насочи се към него и отби в малкия паркинг пред пощата, където беше и магазинът.

И тогава го видя. Нямаше нужда да гледа регистрационната табела, за да се увери, че е нейният бус.

И сега? Стоеше недалеч от малката сграда, на не повече от трийсетина метра от морето. Налагаше се изводът, че Калиста… Мари е в магазина. Тя бе достатъчно измъчена и вечно преследвана, затова не искаше да я плаши допълнително.

От друга страна, макар да не изключваше, че може да си го спомни от погребението на Кати, реакцията й не бе задължително да бъде позитивна: асоциацията можеше да не й е приятна. Ласитър отиде на самия бряг, колебаейки се как да постъпи. Толкова много нерви и енергия бе фокусирал върху това да я намери, че така и не бе помислил как ще подходи към нея. Спря до водата и измъчван от нерешителност, се загледа в морето.

Къндис Харбър бе като свален от пощенска картичка. Истинско старо рибарско селище, където мъжете продължаваха да излизат в морето. Имаше покрити с черупки дървени пристани, нагиздени с всякакво рибарско оборудване, а малкото заливче бе приютило най-разнообразни морски съдове: един ръждясал траулер, няколко странно изглеждащи стари лодки за лов на раци и дори една-две чисто нови яхти с кабини.

В момента беше отлив и се бе показало отрупаното с камъни и пожълтели водорасли дъно. Водата се плискаше върху ледената коричка, образувала се по самата граница със сушата. Небето ставаше все по-застрашително тъмно и при всеки следващ порив на вятъра Ласитър неволно потреперваше. Налагаше се да си купи някаква връхна дреха. Или да влезе на топло.

Разположеният до пощата магазин предлагаше консерви и зеленчуци. В стария хладилен шкаф в дъното имаше мляко, яйца и бира. Когато влезе, възрастна жена с посребрена коса вдигна поглед от вестника, който четеше. „Здрасти“, поздрави го тя, произнасяйки думата с нюанс на предупреждение. Ласитър се усмихна, отиде при печката и протегна ръце, за да ги стопли. Огледа се. Магазинът беше задръстен с навигационни справочници, географски карти, рибарски такъми, джобни ножове, фенерчета, бонбонки на кило, електрически уреди, вестници и пакети със сухар. Отсреща бе самата поща с процеп за пликовете, гише и редица от петдесетина бронзови пощенски кутии.

Нямаше обаче и следа от Калиста Бейтс или Мари Сандерс.

Накрая възрастната жена не издържа и проговори с плътен местен акцент:

— Мога ли да ти помогна, миличък? Какво, по дяволите…

— Надявам се. Търся Мари Сандерс.

Жената съжалително цъкна с език.

— О, боже… — каза тя с толкова съкрушено изражение, че сърцето на Ласитър замря в тревожно очакване.

— Това отвън не е ли нейната кола? — попита той.

— А, да-а… Тя е, тя е. Но нея я няма. Ти приятел ли си й?

Ласитър кимна.

— Кога очаквате да се върне?

— След месец… Или шест седмици…

Ласитър поклати глава, объркан и разочарован.

— Мислех, че живее тук.

— Ама, разбира се, че живее тук — отговори жената. — Наблизо.

— Значи е… заминала някъде или…?

Жената разтвори широко бледосините си очи и после се изкиска — изненадващ звук, който спокойно можеше да излезе и от гърлото на тийнейджър.

— Боже, боже… — каза тя. — Сигурно си мислиш, че ти говоря с гатанки. Нека ти покажа… — Облече огромна синя жилетка, повика го с пръст да я последва навън, изчака го да излезе и с кръшна чупка затвори вратата.

Вятърът духаше достатъчно силно, за да ги накара да наведат глави. Отидоха на пристаните.

— Ето там — каза тя и му посочи към морето, където на хоризонта се виждаше верига от островчета. — Те са на последния.

Върнаха се в магазина.

— Сигурно има радио или нещо подобно — с надежда попита Ласитър.

— Клетъчен телефон.

— Аха…

— Който не работи.

— Шегувате се!

Жената поклати глава и мина зад щанда, за да включи електрическия чайник.

— Не… Джонатан се опита да се свърже с нея преди последната буря. Не се чу нищо, само пращене… Може да е изтощена батерията — случвало се е и преди. Ела да видиш… — каза тя и излезе иззад щанда, за да отиде до голямата карта на стената. Беше морска карта — сушата бе безлична маса, само очертана и забравена, докато водата бе изпъстрена с данни и подробности за течения, дълбочини и особености в профила на дъното. Жената сложи пръст върху извит като ятаган залив. — Ние сме тук — каза тя и премести пръста си върху един от трите острова навътре в морето. — А твоята приятелка е чак там.

— Сандерс Айлънд — прочете той. — Остров Сандерс?Значи това е истинската й фамилия!

— Това е името на картата, миличък, защото, когато преди време — било много отдавна — капитан Сандерс купил острова, той сам пожелал да го назове така и му разрешили. Само че… тук всички му викат Рег Айлънд, което е старото име от… и аз не знам откога.