Дамски кинжал

— Лайли, веднага трябва да занесеш това на Малик! Тук има потенциална опасност да се стигне до смърт. Ако беше минал още един час, щяхме да изгубим и двамата. Трябва да оперирам.

— Да не би да искаш да кажеш… — започна тя, като търсеше подходящата дума, — да не би да искаш да кажеш, че трябва да й направиш цезарово сечение? Случаят такъв ли е? — В света на Лайли за подобни процедури се говореше рядко, и то винаги с ужас.

— Да — отвърна Грейс, — със сигурност е такъв. Но по-важното е, че работата е толкова сериозна, че трябва да имам съгласието на Малик, който трябва да ми каже дали, ако се наложи, ще иска да спася детето или жена му. След още няколко минути ще бъде вече твърде късно да избира.

Лайли взе листа от ръката й, казвайки си, че това вероятно ще бъде изтълкувано като грубо нарушение на протокола, но се втурна с най-голяма бързина по едното стълбище, а след това и по другото, като спусна по пътя воала си. Изскочи навън, огряна от слънчевата светлина, за голяма изненада на пазача при вратата и без да поглежда нито вляво, нито вдясно, се отправи към чакащия главатар, който се обърна към нея, пронизвайки я изпитателно с поглед. В последния миг Лайли се сети да погледне надолу и да скръсти ръце в знак на покорство, след това му подаде бележката. Малик я взе и я прочете. После я прочете отново. Обърна се и погледна към небето. После към прозореца и въздъхна. За момент сложи ръка на очите си, след което се обърна към Лайли и каза, почти извинявайки се:

— Халима.

Лайли хукна обратно, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се върна в стаята, където Грейс работеше и жените чакаха. Грейс я изгледа втренчено.

— Халима. Той каза: „Халима“.

— Хм — промърмори Грейс. — Проклети хора! Никога няма да ги разбера! Сега изчезвай, Лайли! Настъпва моментът, когато тази работа започва да става много кървава, а аз не мога да работя с…

Обаче Лайли вече беше изчезнала.

Глава осемнайсета

Половин час след като беше избягала от стаята обратно при поста си до прозореца, тя настръхна, чувайки звук, подобен на силно крякане. Никога не беше чувала новородено бебе да плаче, но звукът, стар като света, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Скочи на крака и се затича. Страхувайки се да влезе вътре, тя застана пред вратата на стаята на Халима. Минути по-късно се появи най-старшата от афридските жени и Лайли за пръв път я видя да се усмихва. Тя й даде знак да се приближи и да погледне вързопа, който държеше в ръце. Лайли плахо се приближи и се загледа в малката кръгла главица, покрита с кичур черна коса. Жената с гордост отметна завивката и показа останалата част от бебето на Лайли, приканвайки я да сподели радостта и облекчението й, че в племето се беше родило още едно момче. Единственото нещо, което дойде наум на Лайли, беше да целуне кафявото челце.

— Халима? — попита тя.

Усмивки, кимания с глава и поток от думи на пущу предадоха радостната вест, преди жената да се вмъкне обратно в стаята. Обаче измина още един час, докато Грейс Холбрук се появи, пребледняла, изтощена и състарена най-малко с десет години. Бялата й блуза беше изцапана с кръв, както и ръцете й до лактите.

— Халима? — попита отново Лайли.

— Да! Ела, сега можеш да я видиш — рече тя. — Спи. Още е под упойка и, разбира се, е доста изтощена, но мисля, че ще се оправи. Силно момиче и много младо. Много издръжливо. Повечето жени на нейно място не биха издържали, но тя е жилава като камшик, а без съмнение бебето също. Обаче не беше никак лесно. — Тя прекара опакото на ръката си по челото и се огледа, търсейки къде да се подпре, а после се хвана за ръката на Лайли. — Белята е станала при падането — каза, след като внезапно стана словоохотлива. — Изглежда, че още преди това бебето се е обърнало и е променило положението си за нормално раждане с главата напред…— Лайли си даде сметка, че Грейс се старае да избира термини, които тя би могла да разбере. Вероятно беше казала абсолютно същото на пущу и на събралите се жени… — обаче след падането на Халима на земята и тази поза се е променила. Така че вместо да тръгне да се ражда със задницата, нещо, с което без съмнение жените биха се справили, вече имахме случай на странично раждане, с което те не могат да се справят. Лопатката на едното рамо напълно блокираше изхода. Колкото и да се е напъвала, нищо не би могло да стане. Пълна безизходица. Добре, че пристигнахме тъкмо в този момент. Сега ще ми трябват няколко минути да се измия и да пооправя външния си вид, а после лично ще съобщя новината на Рамазад Хан. Това ще бъде наградата ми. Дори и на моята възраст човек може да изпита моменти на върховно удовлетворение. Освен това — добави замислено тя, — Рамазад и аз тепърва трябва да се споразумеем за една работа.

Зад обичайното спокойствие на Грейс се усещаше някаква мрачна решителност, каквато Лайли не беше забелязвала у нея преди, и която изглежда, че не беше в тон с новината, която трябваше да съобщи.

— Време е — каза тя повече на себе си, отколкото на Лайли. — Крайно време е да затворим кръга.

Като държеше бебето до гърдите си, Грейс отиде при площадката, от която започваха стълбите. Без чужда помощ тя слезе внимателно по тях и излезе навън. Площадът беше пуст. Хората бяха държани далеч от харема, но от всяка врата я следяха лица в напрегнато очакване. Само в далечния край на площада се виждаха, седнали с кръстосани крака и в пълно мълчание, тримата скаути. Те се взряха в Грейс, когато тя се появи. Докторката забеляза седналия под дървото Малик. Той се изправи и тръгна бавно към нея, за да я посрещне, забил поглед във вързопа, който тя държеше. Лайли наблюдаваше как Грейс тихо му заговори. С жест, който би използвала някоя афридска жена, тя му показа сина му. Разменени бяха нови реплики и Малик погледна към небето, явно изразявайки благодарността си за сполетялото го щастие. Но Грейс още не беше свършила. Посочи пейката под дървото, заведе главатаря при нея и седна. Той седна до нея, а очите му продължаваха да следят детето. Лайли си помисли, че ако в този момент Грейс му беше предложила да я последва до края на света, той щеше да го направи.

Започна дълъг разговор, през повечето време на който говореше Грейс. Колкото и това да се струваше невероятно на Лайли, изглежда, че Грейс му разказваше една история — дълга, объркана и драматична. Когато тя свърши, извърна глава настрани и зачака отговора му. Той мисли дълго, а после отново я попита нещо. Грейс отговори и главатарят махна ядосан с ръка. Грейс отново заговори спокойно, а той отново я заслуша внимателно. Накрая отново започна да говори, отначало колебливо, но после по-твърдо. Грейс кимна с глава. Двамата дълго мълчаха, а после започнаха да разговарят по-спокойно. Говориха дълго и когато слънцето започна да залязва, сянката на кулата се плъзна по площада. Бебето започна да проплаква и се размърда и Грейс приключи разговора.

Тя остави главатаря и се отправи обратно към харема. Когато приближи, погледна към прозореца на Лайли и тя беше готова да се закълне, че за миг Грейс й намигна.

Тя предаде детето на една от прислужничките на Халима и каза нещо на друга, която бързо изтича навън.

— Нямам време да се преобличам. Искам да тръгна веднага. Я да те погледна… Да, можеш да яздиш с тези панталони. Имаш ли воал? Добре. Сложи го. Главатарят се съгласи да ни даде ескорт, който да изведе нас и скаутите от неговата територия. Всички са на мнение, че тук съм направила чудо. Очевидно в селището се говори, че то се дължи на имама и молитвите му. Няма да ги разубеждавам, че причината е друга.

— Друга е — рече енергично Лайли. — С Рамазад сме съгласни само в едно нещо — че чудото си ти, Грейс.

— Е, до голяма степен трябва да благодарим на момченцето на Халима. То е нашият пропуск за излизане оттук! Но аз нямам намерение да се заседявам повече. Поради вълненията около пристигането ни може да са забравили, че ти не трябва да си тук. За момента може би си в безопасност, но скоро тук ще стане направо лудница! Новината за раждането на наследник вече се е разпространила като горски пожар. Скоро всеки мъж с пушка в ръка и с кон между коленете ще препуска насам. Ето! Чуй! Чуваш ли? Тъпани! Това е само началото и благодаря на бога, че е така. Можем да се измъкнем през задната врата. Обикновено не го правя, но мисля, че обстоятелствата са необикновени. Това ще продължи с дни! Точно това не бих предписала на моята пациентка. Обаче не можем да направим нищо по въпроса — добави тя. Думкането на тъпаните започна да се чува още по-силно, изтрещяха изстрели, една след друга групите влизаха в галоп през портата на крепостта, като лавираха с конете си през тълпата, която почти не се виждаше от все по-сгъстяващия се прах.