Сянката на Бога

След като взе душ, Ласитър извади адаптера от пътната си чанта, включи преносимия си компютър и го свърза към телефонната линия. Искаше да потърси в „Нексис“ други случаи с убийства и палежи. Въведе кода за международно избиране на AT&T и се регистрира в мрежата на „Нексис/Лексис“. Можеше да накара някой в офиса да го направи, но според него интерактивното търсене в Интернет си беше интуитивен процес особено когато ровиш за нещо, което няма име.

„Нексис“ беше скъпа база данни, в която имаше безброй много статии от вестници и списания, събрани от стотици издания и информационни бюлетини. Търсенето ставаше бързо и ако критериите са дефинирани прецизно, нямаше никакъв проблем да се намери желаното, независимо дали то бе бюлетин от 1980 на бюрото на Ройтерс в София, или научна статия за серотонина в „Джърнъл ъф ендокринолоджи“.

Заявките за търсене в базата данни ставаха с използване на логически оператори: включващи (от рода на И/ИЛИ) и изключващи (като НЕ). Заедно с ключови думи те образуваха изрази, които определяха резултата от търсенето. Ласитър въведе: палеж И убийство И дете.

Екранът на компютъра остана да свети безстрастно няколко секунди, после се появи съобщение, че са намерени над хиляда записа, така че по-нататъшното търсене е прекратено.

Ласитър помисли и към предния израз добави: И 1995.

Секунди по-късно беше информиран, че са открити 224 записа… повечето от които нямаха нищо общо с онова, което го интересуваше, защото представляваха компилации на справки за престъпността, а палежът нямаше връзка с думите „дете“ и „убийство“, които се явяваха по-нататък в съвсем различен контекст. Ласитър изцяло предефинира критерия за търсене и въведе „Катлийн Ласитър И палеж И 1995“.

Появиха се деветнайсет записа в различни издания на „Вашингтон поуст“, „Вашингтон таймс“, „Феърфакс джърнъл“ и „Асошиейтед прес“. Записите попадаха в две групи: осем статии в първите три дни след убийствата, две за отварянето на гроба и останалите на тема „Джон Доу избягва“ и убийството на полицая. Само толкова. Нищо повече не бе публикувано след това.

Преглеждането на самите репортажи беше мъчително, отчасти защото съживяваше позабравения ужас от смъртта на сестра му, отчасти защото започна да осъзнава безполезността на мрежата, която бе хвърлил с надеждата да улови нещо. Можеше наистина да преконфигурира параметрите на извадката по такъв начин, че да получи всичко, написано за смъртта на сестра му, но това нямаше да му помогне да открие други подобни случаи. Имаше десетки синоними за „дете“, „палеж“ и „убийство“. Ако ги използваше, щеше да се наложи да отсява зърното от плявата на десетки хиляди записи.

Особено потискащо бе, че вниманието на пресата се бе оказало толкова краткотрайно и повърхностно. Несъмнено за нея случаят „Кати и Брендън“ беше незначителна новина, чието място е във вътрешните страници. Никой от отразяващите журналисти не бе имал търпението да проверява дали престъплението е предумишлено, както се бе и оказало. Нито някой се бе заинтересувал от онова, което се криеше зад второто изгаряне на тленните останки на Брендън. Да не говорим, че никой не бе коментирал вероятността Джон Доу да има съучастници. Събитията бяха отразени, но не и анализирани.

Ласитър предполагаше, че нещата стоят по същия начин във всеки мегаполис, където двойното убийство от събота отстъпва на неделното застрелване в кола. Случаят с Кати бе особено ужасяващ, но дори и той се бе оказал неспособен да задържи вниманието на пресата за по-дълго.

Този път въведе: Райнер И палеж И Прага. И не получи нищо. Объркан, се върна към първоначалната заявка и използва възможността за преглед, която го изпращаше направо към ключовите думи във всеки от извлечените записи. Накрая остана само един материал, който можеше да има отношение. Беше кратко съобщение в малък ежедневник, публикуван в Бресингам, Британска Колумбия, на стотина мили северно от Ванкувър. Историята разказваше как Брайън и Марион Кер заедно с тригодишния им син Бари са загинали при пожар, който местната полиция намираше за „съмнителен“.

Макар да не бе само жена и дете както в неговия случай и при Иржи Райнер, Ласитър все пак реши да потърси по-подробно: Кер И Бресингам И (пожар ИЛИ палеж).

И намери цели осем статии за събитието. Два дни след първото съобщение за пожара, полицията бе потвърдила, че става дума за умишлен палеж. Огънят бе избухнал на три различни места едновременно, а в лабораторията по криминалистика бяха установили, че са използвани акселеранти. Свидетели съобщаваха, че са видели човек, бягащ от къщата малко след избухване на пламъците.

Първото, което хрумна на Ласитър, бе, че всички деца са момченца — поне засега. Брендън, сина на Райнерови, детето на семейство Кер.

От друга страна, случаят с Кер беше по-особен. Ласитър щеше да си спомни, ако бе намерил в паспорта на Грималди и канадска виза. Но беше сигурен, че не е видял такава. По-важна бе датата: 14 ноември. На този ден Грималди все още беше в болницата. Това беше само няколко дни след погребението на Кати и Брендън. Джо изпъшка разочаровано, изключи компютъра и се обади на Джуди във Вашингтон.

— Ей! Къде си този път?

— Прага.

— Дай ми номера си! Не помниш ли, че трябва да държим връзка? — Даде й го. — Нещо ново около Бепи?

Ласитър помълча, преди да отговори:

— Не — каза той накрая.

— Значи причината сигурно е в теб…

— В това няма съмнение.

— В такива случаи се казва „омитай се“. Веднага!

— Вече съм в Прага. И освен това… не още.

— Защо?

— Защото имам да свърша някои неща. А от теб искам да се погрижиш за семейството на Бепи. Някакъв постоянен източник на доходи. Достатъчен за детето и човека, който ще се грижи за него. Знаеш за какво говоря — достатъчно, за да могат да се оправят.

— За колко време?

— За колкото потрябва.

— Досещаш се, че това може да означава значителна сума.

— Джуди… аз имам многопари.

— Ясно. Друго.

—  AmEx.

— Какво за тях?

— Ти ми кажи.

— Интересуват се каква роля смяташ да играеш… след продажбата.

— Никаква.

— Не мисля, че искат да чуят това.

— Не ме интересува какво искат.

— В такъв случай, предложението им е за дванайсет и половина с дял от акциите на стойност три милиона. Уловката е, че не можеш да ги кешираш, преди да са изтекли три години. Освен това искат споразумение за въздържане от конкурентна борба.

— Няма проблем. — Хората съвсем естествено не желаеха да го видят да отваря нова фирма със стария предмет на дейност.

— Преговарящият ми каза, че ако останеш изпълнителен директор, са склонни да отидат на значително по-висока цена.

— Те и така ще отидат. Предай им, че акциите им не ме интересуват. Искам парите.

— Ясно.

— Идеята ми е да изляза от бизнеса срещу колкото се може повече.

— Разбрах. Добре, ще действам, както ми каза.

Следващото обаждане на Ласитър бе до Рой Дънуолд, шеф на лондонския офис на компанията. Рой беше представител на работническата класа, израснал в Дери или Лондондери — в зависимост от гледната точка, — но при всички положения закърмен с трудности и лишения. Беше излежал две години за серия кражби на коли и безгрижни разтакавания с тях, на което бе сложен край, когато поршето му се бе забило в катафалката начело на траурна церемония по повод смъртта на член на ИРА.

След три месеца в болницата и доста повече в затвора за малолетни престъпници го бяха пуснали да изкара условно остатъка от присъдата си под опеката на леля си в Лондон. Трезвомислещата жена, която даваше стая под наем, веднага му посочи очевидното: краденето на коли в най-добрия случай може да бъде странично занимание. Но трябваше да има основно.

И Рой се захвана да се сдобие с такова. В началото бе вечерното училище, после дойде ред на политехниката. Понеже се оказа добър студент, можа веднага след завършване да си намери работа като специалист по поддръжка на информационни системи. Работодателят му се оказа Главното управление за комуникации в Челтнъм — британският еквивалент на американската Агенция за национална сигурност. След година обучение в централата Дънуолд бе командирован към наземната станция за сателитни комуникации в планините Тродос, Кипър. След пет години в егейската пустош, просмукан с рицина и отвратен за цял живот от мисълта за нощни дежурства, той се върна в Англия и се захвана с частен бизнес. На приятелите си обясни: „Липсваше ми дъждовното време“. Ласитър успя да го съблазни да напусне „Крол Асошиитс“, като му даде същата заплата, но му предложи да си избере кола.