Сянката на Бога

— Та — започна Ласитър, — докато си описвал случая с моята сестра, изведнъж…

— Всъщност — уточни Риордан — не съм разказвал за него. Защото това престъпление е разкрито. Остава само да заловим извършителя. — Риордан отпусна долната си челюст и леко се оригна. — Отново…

— И какво правя аз тук тогава? — поинтересува се Ласитър.

Риордан започваше да го дразни.

— Опитвах се да стигна до това, но… Добре де, случи се така, че… по време на сесията някой зададе въпрос за серийните убийци.

— Добър въпрос — намеси се Яначек, — защото при тях често имаме тяло, а нямаме очевиден мотив.

— Точно така. Убиецът прави, каквото прави… просто защото му се прави — обясни Риордан.

— Той гледа на себе си като на „чист учен“ — допълни Яначек. — Мисля, че много от неразкритите случаи попадат в тази категория.

— Та, онзи участник, дето зададе въпроса, поиска да му дадем пример. И Яначек… Хайде, разкажи сам!

Чехът се наведе напред.

— Примерът, който използвах, е от истински случай отпреди три-четири месеца. Август. Семейството живее недалеч от парка „Стромовка“. Хубав квартал. Престъплението е палеж и убийство. Жертвите са две.

— Сега искам внимателно да слушаш — възбудено се намеси Риордан, — защото жертвите са малко момченце, на две, две и половина годинки, и майка му. Станало е през нощта. Те са спели. Къщата е изгоряла до основи.

— Използван е акселерант, така че наистина нищо не е останало — потвърди Яначек. — Само малко кости. И зъби. Заподозряхме съпруга, но не се оказа той.

— Няма друга жена, друг мъж или застраховка — допълни Риордан.

Яначек кимна:

— Няма дългове. Няма нищо…

— Щастливо семейство — въздъхна Риордан.

— Къде е бил съпругът? — попита Ласитър.

Яначек махна с ръка, сякаш избърсваше петно във въздуха.

— На мач на „Спарта“ — извън града.

— Да ти звучи познато? — погледна го Риордан.

— Да — съгласи се Ласитър, — звучи ми. И кога по-точно се е случило това?

— На първи септември.

Ласитър се намръщи. Опитваше се да си спомни подробности от паспорта на Грималди.

— Проверих — прочете мислите му Риордан. — Влязъл е в Чехия няколко дни преди това.

Тримата мълчаха и отпиваха от бирите си. Накрая Ласитър вдигна поглед:

— Може да е съвпадение.

Риордан се обади:

— Абсолютно.

— Може да е едно от онези неща…

— Мислите ли? — с неутрален глас го попита Яначек.

— Не — въздъхна Ласитър.

Яначек кимна, колкото на себе си, толкова и на събеседниците си.

Отново замълчаха и отново Ласитър наруши мълчанието:

— Мога ли да говоря със съпруга? Възможно ли е да се уреди?

Яначек се намръщи:

— Иржи Райнер? Той не говори английски.

— С ваша помощ, естествено.

Чехът се замисли.

— И как ще ни помогне това?

— Ами… бих искал да узная дали неговата жена е имала нещо общо със сестра ми. Или децата? Някаква точка, в която двата живота се пресичат.

— Например?

— Не знам.

Яначек сви рамене:

— Иржи… Той е още… много депресиран. Дават му лекарства. Успокоителни. Безпокоят се да не посегне на себе си. И защо не? — Светлите му очи се насочиха към Ласитър. — Всеки би могъл да се замисли. Само за една нощ е загубил всичко.Жена… син… дом. — Мрачно се загледа в тавана.

— Е — каза Ласитър, — беше само идея.

Яначек въздъхна дълбоко. После поклати глава:

— Освен това Иржи е малко… — безпомощно разпери и прибра ръце няколко пъти, затруднен да намери точната дума, — … не е много контактен, разбирате ли? През повечето време изобщо не проговаря. — Ласитър кимна и Яначек продължи: — И все пак… понеже двата случая са толкова сходни… можем да опитаме да си помогнем взаимно. Мислите ли, че би било възможно да получа копие от паспорта на италианеца?

Ласитър и Риордан се спогледаха.

— Сигурен съм, че детективът ще измисли начин — каза Ласитър.

— А снимка?

Риордан кимна:

— Да, няма проблем.

Яначек доизпи бирата си и стана:

— Окей. Ще направим така… Ще поставя въпроса на Иржи и на лекуващия го доктор. — Сви рамене. — Може и да се получи… — Подаде ръка първо на Ласитър, после на Риордан. — Ще говорим утре сутринта.

— Благодаря — каза Ласитър.

Чехът кимна, тръгна да излиза, но се обърна:

— Знаете ли, случай като този, който преминава от една страна в друга, е крайно необичаен. Дори повече — от един континент на друг… Аз не се сещам за аналог, като изключим тероризма. А ние знаем, че не става дума за тероризъм.

— Знаем ли? — усъмни се Риордан.

— Разбира се.

— И откъде го знаем?

— Защото всичко е много дискретно — обясни Ласитър. — Освен това не се намесва политика.

Яначек кимна и погледна този път към Риордан:

— Трябва да вървя — каза той и почука с пръст главата си. — Като се върнеш в Щатите, защо не се обърнеш към вашето ФБР? Може те да разполагат с информация, която би свързала двата случая.

— Абсолютно — веднага се съгласи Риордан. — Ще се обадя на моето ФБР. Ще видя какво могат да направят.

На следващия ден беше заключителната сесия на конференцията, така че Яначек и Риордан бяха заети до късно следобед. След дискусиите, заседанията, работните срещи и така нататък се предвиждаше закуска, после идваше ред на пленарната сесия. Вечерта щеше да има банкет.

Яначек позвъни, за да информира Ласитър, че се е опитал да организира среща с Райнер. Обеща да я вмъкнат някак в напрегнатия дневен ред. Каза, че пак щял да му се обади.

Това остави на Джо един ден свободно време. Имаше някои неща, които искаше да свърши, но най-важното сред тях бе да потича край реката и по улиците из Стария град. Макар все още да не можеше да докосне ребрата си, тичането не беше проблем — стига да поддържа бавно темпо и да не се напряга. Трябваше само да внимава да не се блъсне по невнимание в някого.

Излезе пред „Интерконтинентал“. Затича бавно и веднага усети мръсния въздух. Беше студен, с мирис на дим и с метален привкус, от който зъбите му заскърцаха. Наследството на Прага от ерата на комунизма — любовта към тежката промишленост в градските зони — в комбинация с разположението на града в речната долина бе създало сериозен проблем.

Въпреки всичко сърцето на града бе древно и красиво. Неизвестно как бе останало незасегнато от бомбардировките през войната и се бе спасило от благоустройствените програми, поразили повечето европейски столици. Тъкмо пресичаше един от световно известните мостове, когато заваля сняг. Ласитър се залута сред почернелите от времето статуи, цяла фаланга от корозирали светци, разположени през десетина-петнайсет метра и вперили незрящите си очи надолу към забързаните пешеходци. Улични търговци на пощенски картички, фотографии, коледни украшения и миниатюри се гушеха пред мангали с дървени въглища. Откъм реката лъхаха ледените пориви на вятъра. По ъглите стояха загърнати в шалове жени, вдигнали съблазнително пластмасови торбички с живи шарани. Риордан го бе предупредил за този коледен обичай, споделяйки непредпазливостта си да застане опасно близко до една от тези търговки, която извадила избраната от него риба, завряла пръсти под хрилете й, за да я просне на дъската, после с ловко движение й отсякла главата, при което изпръскала най-хубавия му панталон.

Когато навъртя три километра и тръгна да се прибира в хотела обратно по моста, търговците вече се бяха прибрали. Вятърът бе стихнал, а по раменете, босите нозе и протегнатите напред ръце на светиите се бе натрупал мокър сняг. Скоро тротоарите плувнаха в киша. От страх да не падне (дори не смееше да си го представи) Ласитър извървя последните две преки до хотела. Не си позволяваше дълбоки вдишвания, но въпреки това го болеше.

На рецепцията го чакаше вест от Яначек — срещата с Иржи Райнер бе насрочена за осем вечерта.