Сянката на Бога

Запита се дали Делла Торе също като Моника се е измъчвал при избора между лазурния аквамарин и сапфирено синьото. Но независимо дали бе имал душевни терзания, или не, и двамата бяха избрали един и същи нюанс. Вероятно поради една и съща причина — това бе прелъстително син цвят.

Делла Торе се усмихна и поклати глава. Явно беше, че не е доловил превключването в съсредоточеността на Ласитър.

— … Така че, когато науча за атаки срещу „Умбра Домини“, когато чуя слухове и недоизказани съмнения относно намеренията на ордена… Не, това не ме разгневява. Наскърбява ме. Кара ме да изпитвам съжаление. Хората, които говорят по този начин, които измислят тези истории, тези хора са пленници на тъмнината в своите души.

Делла Торе завърши речта си по същия начин, по който я бе започнал — с лакти на масата и брадичка, подпряна на преплетените пръсти.

Ласитър не проговори веднага. Слънцето излезе иззад облака и стаята запулсира в светлина. Той прочисти гърло и без да се замисля над думите си, попита:

— А Франко Грималди?

Делла Торе се облегна на стола и го изгледа с непроницаемия си поглед.

— Грималди?

— Един от твоите хора…

— Да?

— Търсен е за убийство.

Делла Торе замислено кимна.

— Разбирам.

— В Щатите.

— Хмммм — Делла Торе се заклати напред-назад. — Ти си тук, за да ми зададеш именно този въпрос, нали?

— Да — кимна Ласитър.

— Ами… — сви рамене духовникът.

— Искам да разбера защо го е направил — настоя Ласитър.

— И мислиш, че аз знам отговора?

— Мислех, че е възможно да го знаеш.

— Ясно… И все пак защо мислиш така?

Искаш да те подбутна, помисли си Ласитър. Е, добре.

— Защото си му платил доста пари.

— Аз ли? И кога съм го направил?

— През август.

— Аха — Делла Торе се завъртя със стола си и се обърна към прозореца. Веждите му бяха сключени. — Кога казваш съм му платил?

— Платила му е „Умбра Домини“. В него беше намерен чек от вашата банка до неговата — Креди Сюис.

Делла Торе изсумтя неопределено все така с гръб към Ласитър, фиксирал поглед върху прозореца. Накрая се обърна отново с лице към него.

— Ще проверя как стоят нещата. — После тихо попита: — Ти не си репортер, нали… Джек?

— Не съм.

— А онези, които този човек е убил… са твои близки?

— Да, много близки. — Още докато отговаряше, Ласитър се замисли над странния избор на думите. Откъде Делла Торе знаеше, че убитите са повече от един?

Делла Торе помълча, после каза:

— Знаеш ли, Джо… — направи пауза, за да разбере Ласитър, че театърът с Джек Дилейни е приключил, — знаеш ли — повтори той, — че не можеш да направиш нищо, за да ги върнеш?

— Осъзнавам го — призна Ласитър — и все пак…

— Нека не се лъжем повече. Знам за посещението ти в Цуоз… Гюнтер ми позвъни. В течение съм и на делата ти в Рим. Знам каква мъка носиш в сърцето си и повярвай, не те обвинявам в нищо.

Ласитър изведнъж осъзна, че буквално плува в адреналин.

— И? — изграчи той.

— Нека те попитам нещо. — Ласитър кимна. — Вярваш ли в Бог?

Въпросът го накара да се замисли.

— Да, предполагам, че вярвам.

— Вярваш ли тогава, че доброто в този свят идва от Бог?

Ласитър отново се замисли.

— Предполагам…

— А дяволът?

— Какво за него?

— Вярваш ли в дявола?

— Не — отсече Ласитър.

— Добре, нека да е злото. Вярваш ли в злото?

— Абсолютно. Сблъсквал съм се с него.

— Добре… Откъде тогава идва злото, ако не от дявола?

— Не знам — каза Ласитър, който започваше да губи търпение. — Никога не съм се замислял. Но познавам злото, когато го видя. А съм го виждал нееднократно.

— Всички сме го виждали. Но това не е достатъчно. Трябва да мислиш за него.

— Защо?

— Защото това е причината да бъдат убити сестра ти и сина й.

В стаята се възцари тишина и Ласитър се опита да вникне в смисъла на последните думи. Накрая попита:

— Какво означава всичко това?

— Само онова, което ти казах. Че трябва да мислиш за първопричината на злото.

Ласитър разтърси глава, за да я прочисти.

— Искаш да кажеш, че… Грималди е зло… Знам го. Видях с очите си какво направи той.

— Не, не исках да кажа това.

— А какво? Че Кати е олицетворение на злото? Или Брендън?

Делла Торе го погледна мълчаливо. Паузата се проточи и едва след няколко минути той смени темата:

— Нека ти покажа църквата.

Ласитър го последва по тесния коридор в тъмното помещение. Делла Торе поспря, за да включи осветлението, и стаята, в която се намираха, изведнъж се разшири, макар точните й размери все още да оставаха неясни. През редицата тесни прозорци високо горе до тавана проникваше странна синкава светлина и обгръщаше Делла Торе в ефирен облак. За миг той му се стори привидение, игра на въображението, замръзнал дим.

— Помоли се с мен, Джо. — Проповедникът застана до амвона — античен подиум от дърво, осветен отдолу, — и сякаш увисна във въздуха. Ласитър седна. Чувстваше се неловко. Не се бе молил от много време и не му се искаше да го прави точно сега, а най-малкото пред Делла Торе. Струваше му се опасно да падне на колене пред този човек.

И въпреки това… Чувстваше се толкова самотен, а присъствието му в тази църква му напомняше за по-добрите дни в миналото, когато двамата с Кати седяха един до друг в Националната катедрала… „седмата по големина в света“. Колко пъти им бяха повтаряли това. Стотици, ако не и повече. Обичаха да ходят там, харесваха им стъклописите, затрогващата музика, страшните подземия на криптата, чезнещия високо горе таван, готическата атмосфера, страховитите, макар и глупави статуи по стените. Отдавна загубеното минало.

Никога повече нямаше да стъпи там.

Делла Торе се извисяваше високо пред него на амвона, озарен и все пак материален… като статуя, застинала със събрани за молитва ръце и смирено наведена глава. Светлината рикошираше от скулите му и трептеше в ореол около гъстата му къдрава коса. Беше перфектен.

— Край на болката… — шепнеше Делла Торе с умоляващ глас, със зов, който резонираше така, че Ласитър имаше усещането, че се говори в главата му. — Край на болката… — той притисна ръце до гърдите си и вдигна глава. Ласитър беше като хипнотизиран. — Дойдохме пред теб в твоя дом, за да видиш, Господи, че едно от чедата ти страда. Изличи отмъстителността от сърцето му, Господи, вземи го отново в стадото си, защото само ти имаш право да мъстиш. Прибери го в сърцето си, Господи. Освободи го от омразата!Спаси го от злото! — Думите отекваха отвсякъде. — Дойдохме пред теб в твоя дом…

—  Scussi!

Делла Торе замръзна с отворена уста като риба на сухо.

—  Scussi, Papa… — Някакъв олюляващ се пияница бе застанал на пътеката между редиците седалки. За момент изглеждаше, че ще падне, но запази равновесие. С простодушна усмивка човекът се отпусна на колене, погледна нагоре към амвона и… заби лице в каменния под.

Делла Торе беше като парализиран. После… побесня! Размаха ръце и закрещя към просналия се човек:

—  Vafancullo! Vafancullo! — и макар Ласитър да не говореше италиански, по тона разбра какво искаше да каже духовникът. Звучеше му като „Напусни“ или по-скоро „Пръждосвай се!“. Лицето на Делла Торе се бе преобразило, красивата и състрадателна маска се бе отлепила, за да разкрие яростта. После, все така внезапно, както бе изчезнала, маската отново се появи. И когато слезе от амвона, за да помогне на мъжа да се изправи, Делла Торе отново изглеждаше олицетворение на състраданието.

Ласитър отиде при тях на пътеката.

— Нека опитаме да го отнесем в кабинета — каза Делла Торе. — Познавам го. Мога да се обадя на жена му.

Прихванаха пияния и го повлякоха по коридора. Но човекът отново размаха ръце:

—  Papa! — извика той и неволно удари духовника. Делла Торе залитна и нещо изпадна от джоба му.

Малка бутилка. Ласитър я видя да подскача по плочките… По някакво чудо не се счупи. Наведе се и я взе. И се вгледа в нея.