Сянката на Бога

— Наричат го „мускулест католицизъм“ — обади се Бепи.

— Това е съществено — продължи Масина, чукайки с пръст по брошурата, — защото Ватикана–2 декларира, че всички вероизповедания „са осветлени от Бог“. Вие не сте католик и не можете да го разберете, но… Преди Ватикана–2 да стъпиш в православна черква или храм вместо в катедрала, беше смъртен грях. Изобщо мисълта, че… мюсюлмани, протестанти, всякакви…могат да бъдат осветлени от Бог…и да черпят еднакво от неговата благодат… е-е, това е невероятна промяна в една религия, която не чак толкова отдавна е изгаряла еретиците на клади.

Ласитър кимна, за да покаже, че е разбрал.

— С какво друго се занимават?

— Издателска дейност: книги, брошури, касети. За контрола над раждаемостта, за масонството, за абортите, за хомосексуализма — те заявяват, че хомосексуалистите трябва да бъдат жигосвани.

Ласитър се замисли.

— За колко хора става дума? — попита след малко той.

Масина сви рамене.

— Мисля, че вече са към петдесет хиляди. Може и повече. Най-много са в Италия, Испания, Аржентина… Но има и в Щатите. Дори в Япония. Сини и бели. — Като видя, че Ласитър недоумява, Масина обясни: — В „Умбра Домини“ съществуват две групи. „Белите“ са крайно стриктни: денят започва в църквата, жените скриват косите и телата си. Няма дискусии и увъртания. „Сините“…! Те са по-различни. Те „напускат света“.

— Какво означава това?

— Като монасите са. Само мъжете могат да бъдат „сини“. Полагат обет за бедност и безбрачие…

— Аз лично не съм религиозен — вметна Бепи.

— … и се измъчват.

— Искате да кажете, бичуват се?

Масина пак сви рамене.

— Това е стара традиция, а тези хора са традиционалисти.

— Кажи му за ходенето — намеси се Бепи.

— Какво „ходене“?

— Друга форма на покаяние. В неделя „сините“ получават причастие на колене. Трябва да извървят определено разстояние по този начин — така както е ходил Христос, носейки кръста си към Лобното място. Сигурно… сигурно е болезнено. Заради камъните по площада, гранитните стъпала…

Ласитър отмести поглед и чу гласа на Риордан.

—  Фаянсаджия?

— Какво? — стресна се Бепи.

— Един от полицаите беше решил, че Грималди си изкарва хляба като слага плочки… защото не можа да измисли друго обяснение за мазолите по коленете му.

— Ами… ако е бил „син“…

— Кой ръководи всичко това, все пак? Някакъв епископ или…?

Масина се наклони заговорнически към Ласитър и се усмихна.

— Не сте религиозен, нали?

— Не.

— Така си и мислех. Главата на организацията винаги е бил наричан — отвори въображаеми кавички във въздуха — „прост свещеник“. Това е човек на име Делла Торе — завърши Масина.

— „Прост свещеник“… на куково лято — изсмя се Бепи. — Все едно да наречеш…

— Готвех се да уточня, че има невероятно излъчване.

— … Бийтълс „гаражна група“.

— Казах, че има магнетизъм — спокойно продължи Масина. — И е още млад. Няма четиридесет. Доминиканец, естествено. Като основателя.

— Защо „естествено“?

— Доминиканците винаги са били за ортодоксалността. „Черните монаси“. Инквизицията е била тяхна. Както и да е, този Делла Торе обича да говори. Църквата му винаги е претъпкана. Тълпата прелива чак на улицата. Когато минава сред хората, те целуват крайчеца на расото му. Гледката си заслужава…

— Къде става това?

— В Неапол. Черквата на Сан Еуфемио. Малка е. От седми век. Там всичко е постановка. Похарчено е цяло състояние за специално осветление. Чух, че били извикали професионалист от Лондон — човек, който е правил същото за представления на открито и рокконцерти. Резултатът е… готически. Когато Делла Торе застане на амвона, той сякаш изплува от мрака и благодарение на някакъв специален ефект изглежда осветен отвътре. А когато заговори — тихо и страстно, — нещо те притегля напред, към него. И ти се приисква душата ти да бъде спасена.

— Усещам, че сте били там? — погледна го Ласитър.

— Веднъж — призна Масина. — Изплаших се. Бях на косъм — показа с палец и показалец — от това да му целуна десницата.

— Мислите ли, че ще се съгласи да ме приеме?

Масина се поколеба.

— Ако бяхте журналист… да. Нали все пак мисията му е да разпространява Словото.

— Значи, ако работех над статия…

Бепи вдигна ръка, за да вземе думата, и изрече с патос:

— „Нови насоки в католицизма“.

Масина сви рамене:

— Не знам. Може и да се съгласи.

— Говори ли английски?

— Говори всичко. Следвал е в Хайделберг, Токио и Бостън.

Бепи се наведе напред:

— Ще бъде ли това опасно за Джо?

Масина се засмя:

— Не, не мисля. Все пак е духовник. Аз обаче бих внимавал — обърна се той към Ласитър. — Защото като нищо може да ви покръсти.

Неапол.

Ласитър взе такси, слезе на няколко преки от централата на „Умбра Домини“ и извървя остатъка от пътя. Бавно.

Сега, когато вече беше тук, претекстът не му се виждаше убедителен. Макар че се бе снабдил с визитки, представящи го за Джон С. Дилейни, продуцент на CNN във Вашингтон, съществуваше определена вероятност Делла Торе вече да очаква идването му. Та нали беше удрял по вратата на Грималди в Рим, беше се срещал със сестра му, беше проникнал в тайните на банковата му сметка и бе разговарял с Гюнтер Еглоф. Не беше изключено той да е забравил срещата им още след хлопването на вратата, но Ласитър се съмняваше. Колкото и небрежно да бе задавал въпросите си Еглоф, той все пак бе поискал (и бе получил) визитната му картичка, името на хотела и плановете му относно пътуването. Пък и нали го бе наблюдавал през шпионката.

И не без основание. Защото нещата бяха свързани. Грималди с „Умбра Домини“, „Умбра Домини“ със „Салве Каело“, „Салве Каело“ с Еглоф, Еглоф с Грималди.

Ситуацията може да стане конфузна, мислеше Ласитър, а някакво ъгълче в мозъка му го предупреждаваше: „Или още по-лошо“.

Стигна до неокласическа вила с помпозни дървени врати и малък двор. В центъра му бълбукаше фонтан, а водните струи излитаха от статуи на митични същества.

Колкото вилата бе семпла отвън, толкова бе модерна отвътре. Въздухът буквално пулсираше под неоновото осветление. Чуваше се лекото бръмчеше на факсове, приглушеният мелодичен звън на клетъчни телефони и шумолене от вентилаторите на работещи компютри. Секретарка в рокля с дълги ръкави, говореща два езика, погледна визитката му, без да я взема, и го изпрати в офиса за връзки с обществеността, където се обработваха всички заявки от медиите.

Там Ласитър изчака десетина минути, заобиколен от книги и брошури с логото на „Умбра Домини“: златен медальон, в който на пурпурен фон се виеше линия, наподобяваща склон на хълм, кръст и дълга сянка от кръста, в която светли букви със златен кант изписваха „Умбра Домини“. Брошурите бяха на няколко езика, включително и на английски, но преди Ласитър да успее да ги разгледа по-подробно, влезе делови млад човек с модна прическа.

— Данте Вила — представи се той и протегна ръка.

— Джек Дилейни. Работя за CNN.

— Имате ли визитка?

— Естествено! — Ласитър я извади от джоба си и му я подаде.

— С какво мога да ви помогна, мистър Дилейни?

— Планираме да направим серия предавания върху новите насоки в християнството.

Младият мъж повдигна вежди и отметна назад лъскавата си коса.

— Нима?

— Абсолютно. От онова, което ни бе казано, разбрахме, че „Умбра Домини“ е един от най-бързо разрастващите се светски ордени в католицизма. Ако е така, можем да разкажем за него като част от по-голям материал… Зависи.

— Зависи ли? От какво?

— Е, знаете как е в телевизията. Много замисли се променят в зависимост от това кой стои пред камерата. Което, честно казано, е причината да съм тук. Научих, че отец Делла Торе може да бъде… неотразим. Ако е така, надявам се да взема предварително интервю от него… Просто за да добия лична представа как би звучал. Няма да отнеме много време. А и аз, от друга страна, ще мога да му разкажа какво се надяваме да постигнем. — Младежът се понамръщи и Ласитър реши да демонстрира повече ентусиазъм: — Казаха ми, че бил направо забележителен!