Сянката на Бога

— Това е лична услуга — поясни той. — Искам да се свържеш с нашия човек в Рим и да видиш какво може да научи за този тип.

— О, Боже — прошепна тя. — Това ли е…

— Да.

— Веднага ще го направя, но… — На лицето и се изписа безпокойство.

— Знам, уикенда.

— По-лошо. Става дума за Италия. Нашият човек там работи по всяко време, но бюрокрацията… Едва ли някой ще си мръдне пръста!

Ласитър сви рамене.

— Ами… тогава, когато е възможно. — Замисли се и допълни: — И му кажи — на нея или на него — да го направи без много шум.

Дойде неделята и се изниза, а след нея и понеделникът. Проведоха едночасова оперативка в заседателната зала, на която изпълнителните директори на компанията поеха увеличените си задължения с онова специфично за подобни случаи изражение на лицето — „мрачен ентусиазъм“.

Когато оперативката свърши, Ласитър се върна в кабинета си под благовидния предлог, че ще разчисти бюрото си, а всъщност, за да изчака позвъняването на Ник Удбърн.

Но той така и не се обади. Сутринта бавно премина в следобед. В два и половина един престарял куриер с прилепнал по тялото гащеризон и с обувки на колоездач донесе плик от Риордан. Вътре имаше куп уголемени снимки на странната малка бутилка, намерена от полицията в джоба на Франко Грималди. Сега, след разкриване самоличността на убиеца, тя като че ли вече нямаше значение, но Ласитър все пак натисна бутона на интеркома и нареди на секретарката си да му намери Фреди Декстър.

Някои от детективите на щат в компанията бяха особено добри в разпитването на свидетели, а други имаха нюх в анализа на документи, намирайки върховно удоволствие в откриването на бисери сред купища от свидетелски показания и жалби. Фреди — той бе съвсем млад, завършил „Бостън Колидж“ само преди три години — беше еднакво добър и в двете.

Когато той се появи, Ласитър му даде фотографиите и си позволи някои указания:

— Направи им копия и използвай тях. Искам да посветиш цялото си време на това. Трябва да знам кой я е направил и за какво се използва… Изобщо интересува ме всичко, което успееш да изровиш. Сигурен съм, че някъде има Музей на стъклото… В Корнинг, Стойбен, Уотърфорд, не мога да ти кажа къде точно, но все някой ще знае.

— Ще пробвам с Библиотеката на Конгреса — каза Фреди — и „Смитсониън“. Дори да не могат да ми кажат, поне ще ме насочат кой евентуално знае.

— Освен това сигурно си струва да опиташ в къщите, които провеждат търгове. „Содбис“ например. Те със сигурност имат експерт по стъклените антики, или поне познават такъв.

— С какви средства разполагам?

— За отиване до Ню Йорк. Не до Париж.

В пет часа надникна Джуди, размахвайки в ръката си факс.

— Пристигна току-що — каза тя. — От Рим е. — Ласитър й посочи да седне в креслото и подаде ръка за факса. — Няма да се зарадваш — предупреди го тя, подаде му листа и седна.

— Защо?

— Защото ни е изпратил безбожна сметка, а онова, което е…

— По дяволите! — прошепна Ласитър, като погледна факса.

— Именно. Според нашия човек Франко Грималди никога не е бил арестуван. Регистриран гласоподавател е. Гласувал за Motore…

— Какво е това?

— Някаква партия, която се бори да вдигнат разрешената скорост.

— Така ли? — изненадано я погледна Ласитър. — И това е политическаплатформа?

— Бепи казва, че там имало стотина партии. Както и да е… Явно Грималди не е женен… Поправка, никога не е бил женен! Няма неизплатени заеми, не е бил подследствен, нищо…

— Как е с кредита?

— Има триста долара баланс по сметка в „Ринасченте“.

— Това пък какво е?

— Супер.

— Страхотно! — Ласитър погледна отново факса: — Нещо за военната му служба?

— Не е служил. — Което слагаше край на хипотезата на Риордан, че Грималди е бил войник.

— Работа?

— Не работи никъде.

— Значи той няма източник на доходи. Не е на социално подпомагане… Нищо! Как живее тогава?

— Не знам.

— Аз обаче искам да науча. — Ласитър се замисли за момент и продължи: — Тук се казва, че не притежавал кола.

— Така е.

— А гласува за тези… мотористите?

—  Motore.

— Да де, само че това ще го направи първия пешеходец в историята на човечеството, който се бори за повишаване на допустимата скорост.

Джуди се засмя и посегна към факса.

— Пак ще говорим — обеща тя и тръгна към вратата.

— Чакай малко — спря я Ласитър. — Имам още един въпрос.

— Отговорът — тя се обърна с лице към него — е „деветстотин долара“. Казва, че работил шестнайсет часа.

— И ти му вярваш?

— Да, той е отличен детектив и знаеше, че става дума лично за теб. При това е достатъчно умен, за да се досети, че ще бъдеш разочарован. Допускам дори че е вложил повече часове от фактурираните.

Ласитър вдигна листа.

— И какво мислиш?

Джуди присви замислено устни.

— Мисля, че твоят човек е таен агент.

Ласитър кимна.

— Да — въздъхна той, — и аз започвам да мисля така.

Беше вторник следобед. Ласитър седеше зад бюрото си и се чувстваше пълен глупак. Беше прехвърлил всичко на Джуди, Лио и Бил и компанията вървеше на автопилот… или поне му се искаше да мисли, че е така. Единствената непроверена нишка бе възложил на Фреди Декстър, затова сега просто седеше и плетеше пръсти.

Отиде до прозореца и погледна навън. После запали огън и го остави бавно да угасне. Изчете „Уолстрийт джърнъл“ от край до край, замисли се дали да не излезе да потича, но намери маса причини да си го спести. Сети се, че трябваше да се обади на Клеър и да й предложи да вечерят заедно. В този момент телефонът иззвъня и в слушалката се разнесе безизразен и тих глас.

— Джо?

— Уди!

— Пуснах твоя човек в машината.

Джо очакваше да чуе точно тези думи, но нещо в тона на Уди не беше наред.

— Благодаря. Признателен съм ти.

— Не бързай да ми благодариш. Виж какво ще ти кажа, Джо… — Пауза. — Този тип… Този тип ме плаши до смърт!

Ласитър се сепна от начина, по който бе изречена фразата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ме плаши до степен да съжалявам, че съм си сложил името тук-там. — Ласитър не знаеше какво да каже. — Нека те попитам нещо — обади се Уди след късо мълчание.

— Какво?

— Правил ли си други справки за него?

— Да, имаме сътрудник в Рим. Това проблем ли е?

— Не за мен. Но ако държите на него, пратете го надалеч.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам!

Ласитър не можеше да повярва на ушите си.

— Ама той нищо не е научил.

— Естествено, че не е. Не си ли разбрал досега, че този човек е сериозна работа. Много! Предполагам, научили сте, че е гласувал или нещо подобно? — Мълчанието на Ласитър бе красноречиво. Двамата безмълвно стояха със слушалки до ушите — така както могат да го направят само близки приятели. Накрая Уди проговори: — Да те питам още нещо, а?

— Питай.

— В какво се е забъркала твоята сестра?

—  Забъркала?В нищо не се е забърквала, Уди! Тя имаше малко дете. Имаше си и работа. Гледаше по телевизията „Приятели“. Обичаше сладолед. Та ти я познаваше,за Бога!

Уди се замисли и въздъхна:

— Е, тогава може да е попаднал на грешен адрес.

— Може. Само че на този адрес бяха двама. Защото, ако вярвам на очите си, той почти беше отрязал главата на племенника ми. — Отново дълго мълчание, нарушено този път от Ласитър: — И какво за него? Какво научи?

— Франко Грималди е онова, на което му казват „тежка артилерия“. „Чистач“ от голям калибър. Убива хора… които вече са известни. Чувал ли си за СИСМИ?

— Не, какво е СИСМИ?

Уди пак въздъхна:

— Ще ти изпратя нещо.

— Искаш ли номера ми във „Федекс“?

— Не, утре следобед ще те навести дипломатически куриер с куфарче, вързано за китката му. Ще извади от него плик с моя отчет. Ще ти го връчи, след което ще си тръгне. Отвори го. Прочети го. Унищожи го с машината. Изгори остатъците. А после… Разбъркай пепелта.