Сянката на Бога

Всички бяха на мнение, че Уди няма да свърши добре или, както се бе изразил един техен общ приятел, „Няма да свърши никъде… защото личното му досие е написано с пишката му“. И действително, опитите му да продължи след колежа в Харвард и Йейл пропаднаха, както, впрочем, и в Принстън, Кълъмбия и Корнел 19(в Браун може би щяха да го приемат, само че той не кандидатства в Браун, отбелязвайки, че „Хауърд Хънт е следвал там“).

Накрая го приеха в университета в Уисконсин, където завърши арабистика и дори си постла за стипендия „Роудс 20“.

След Оксфорд беше лесно да намери пътя за Държавния департамент. Две години работи като специален помощник към Отдела за политически и военни въпроси — длъжност на координатор, осъществяващ връзката между Департамента и Пентагона. След осем години зад граница — Дамаск, Карачи и Хартум — го върнаха във Вашингтон, в Бюрото за анализ на разузнавателни данни, където му трябваха четири години, за да стане негов ръководител.

Със своите стотина души постоянен персонал, то беше едновременно най-малката и най-секретна единица в системата на американската разузнавателна общност. По тази причина бе неспособно да извърши същите грехове, с които по-големите му събратя по неизбежност ставаха печално известни. Например не се залавяше с паравоенни операции, не разбиваше шифри, не се хвърляше в електронно подслушване… макар че анализираше данни, доставяни по този начин от другите. Не слагаше ЛСД в питиетата на своите служители и не изпращаше убийци в джунглата, а още по-малко в дворците. Това, с което се занимаваше — и го вършеше смайващо успешно, — бе т.н. HUMINT 21 — анализ на донесения, изпратени от дипломати и аташета в 157-те американски посолства, пръснати из целия свят.

Така, съвсем естествено, когато Джо Ласитър имаше нужда от невъзможното — да кажем, информация от Италия за това как дадено лице е прекарало уикенда си там, — той се обаждаше на своя приятел.

— Уди? Познай кой е…

Гласът от другата страна не направи изобщо опит да скрие задоволството си:

— Е-и-и-й… Джо! Къде… — Внезапна смяна на тона: — О, Боже, страшно съжалявам за Кати. Бях в Лисабон, когато научих. Поднесоха ли цветя от мен?

— Да, получих ги. Благодаря.

— Разбрах от вестниците, че са заловили убиеца.

— Всъщност обаждам ти се точно по този повод. Имам нужда от услуга.

— Казвай.

— Този тип е италианец. Надявам се да можеш да поразпиташ за него. Аз тук ще направя каквото мога с моите хора, а и полицията дано си свърши работата. Но си помислих, че…

— Няма проблем. Изпрати ми по факса, каквото имаш за него, и аз ще ти се обадя в понеделник.

Поговориха още малко за дреболии, после се разделиха с обещанието някой път да обядват заедно, а Ласитър си сложи латексови ръкавици и отиде да изкопира паспорта на Грималди. Щом свърши, изпрати първата страница по факса до кабинета на Уди в Департамента. После хвърли документа в чантата и взе такси до „Дълес“, за да си прибере колата.

По пътя купи голям кашон, сложи чантата на Грималди в него и адресира пратката до „Детектив Джеймс Риордан, Главно полицейско управление, Феърфакс“. Измисли адрес на подателя от името на Хуан Гутиерез и плати все така без да сваля ръкавиците. Поколеба се дали да не прати колета до… как беше?… Писарчик, но размисли. Името му още не се бе появило в пресата, така че обществеността не знаеше, че случаят е поет от нов човек.

Риордан вероятно щеше да се сети кой праща кашона, но според Ласитър щеше да го предаде на Писарчик, без да коментира.

Когато се прибра, Джо застана пред вратата на Джуди и почука. Беше събота, но предполагаше, че е тук. Джуди бе по-голяма работохоличка дори и от него самия.

— Влез! — извика тя и щом го видя, изкриви лице в смес от преувеличена изненада и престорено съжаление. Говореше по телефона, притиснала слушалката между рамото и ухото си и едновременно с това трескаво печаташе на компютъра.

Ласитър я харесваше. Имаше издължен овал и фини черти, носът й бе прав, а гарвановочерната й коса красиво обрамчваше лицето й. Беше къдрава и непокорна, така че Джуди непрестанно я подпъхваше зад ушите или нервно я навиваше около пръстите си. Бе родена в Бруклин, което си личеше по говора й.

— Ей, Джо! — каза тя и тръшна слушалката върху телефона. — Извинявай, но трябваше да довърша. Как я караш? — После се сети и стана сериозна: — Искам да кажа… добре ли си?

— Да, справям се. Виж, отбих се при теб, защото има едно-две неща… Ще си взема неплатен отпуск за известно време… — Джуди понечи да каже нещо, но той я спря с жест: — Ще говорим за това в понеделник. Бил Боухакър се прибира и… най-важното е, че искам да поеме администрацията, докато ме няма. Лио ще движи С&П, с едно изключение, а за останалото искам да се грижиш ти. Говоря за всички разследвания.

— Е… страшно благодаря!

— И още нещо.

— Давай.

— Има един опит за поглъщане от страна на AmEx, който искам да поемеш.

Джуди не скри изненадата си:

— „Американ експрес“? Даже не знаех за това.

— Никой не знае. Свръхсекретно е.

— Окей — каза тя и придърпа бележника си, — да чуем тогава какво искат.

— „Ласитър Асошиитс“.

Джуди го изгледа с нямо изумление и после нервно се засмя.

— Шега, предполагам?

Ласитър поклати глава:

— Не. Искат да ни направят техен отдел за вътрешни разследвания.

Джуди се замисли за момент. Накрая попита:

— И това ти допада?

Ласитър сви рамене:

— Не особено. Но от друга страна, аз не съм част от сделката. Те ще получат компанията… без мен.

— Значи продаваш?

— Не бих се изразил така. Но ми е направено конкретно предложение. Трябва да го разгледаме.

— И ти искаш аз да го приема?

— Не, искам да водиш преговорите и да извоюваш възможно най-изгодните за нас условия. И ако се справиш така, както през септември, на нас ще гледат вече като на бандити.

— Ама добре стана тогава, нали? — засмя се Джуди.

— Добре стана за теб — направи гримаса Ласитър.

Джуди го погледна сериозно:

— Джо, не мислиш ли, че един адвокат би бил по-подходящ?

— Не.

— Окей.

— Преди да се изнеса, ще ти приготвя резюме на принципните моменти. Не искам да чувам за адвокати, докато не договорим сделката! А дори и тогава. Само след като двамата с теб обсъдим всичко подробно.

Джуди кимна. После се намръщи.

— Защо постъпваш така? Заради Кати? Може би не трябва да вземаш толкова прибързано решение, а?

Ласитър поклати глава.

— Не, наистина искам да го направя. Предполагам, че Кати има някакъв пръст в това, но… Истината е, че работата вече не ми носи старото удоволствие. Имам чувството, че прекарвам цялото си време в ръкостискания с клиенти, спорове с адвокати и… сама знаеш как е. При нас всичко вече е добро проучване на наличната информация и повечко трудолюбие. Освен това… ако погледнеш безпристрастно на нещата, май сме все на страната на лошите.

Джуди се засмя.

— Значи и ти си го забелязал? Защо наистина се получава така?

— Няма никаква мистерия. Обяснението е, че тарифите ни са страшно високи. Единствените, които могат да си ги позволят… са лошите.

— Сериозно ли смяташ така?

— Да. Аз съм онова, на което казват „мотивиран продавач“.

— Окей, ще прегледам записките ти и… ще го направя, щом желаеш.

— Може да спестим формалностите и да те въведа в делата на обяд, какво ще кажеш? Така ще се получи по-естествено.

— Да избера ли ресторанта?

— Стига да е етиопски или виетнамски. Един часа, става ли?

— Чудесно. — Тя записа нещо в бележника си и отново вдигна поглед към него: — Ти спомена, че имало едно-две неща. Едното вече го чух… Кое е другото?

Джуди обичаше да се преструва на претрупана с работа и неорганизирана, но истината бе, че беше много делова жена. Ласитър извади копието от първата страница на паспорта на Грималди и го плъзна по бюрото към нея.