Фронт

— Не подозирах, че покрай всичките ти останали таланти си и профайлър.

— Просто се опитвам да помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— Тогава защо съм тук? Можеше да ми кажеш, че смахнатата е информатор, така че да стоя настрана от нея. Нямаше нужда да ми показваш всичко това.

— Око да види, ръка да пипне.

— Ще ми кажеш ли името й, или да я наричам Парцалената Ан до края на живота си?

— Няма да я познаваш до края на живота си. Гарантирам ти го. Няма да ти кажа името й. Чуй сега правилата. — Стъмп поглежда към отсрещния край на улицата. — Никога не си я виждал, тя също не ни познава и не я интересуваме. Тук сме просто защото се е случило да намина. Не е кой знае какво. Както вече ти обясних, правя го от време на време.

— В такъв случай приемам, че и ти ще се държиш, сякаш не я познаваш.

— Правилно приемаш.

Парцалената Ан избутва количката в постройката.

— Мъжът, който върти това място, е Бимбо, най-голямото пиянде в Челси — казва Стъмп. — Мисли, че двамата с него сме приятелчета. Да вървим.

Слизат от колата и пресичат улицата, наблюдавани от всички посоки. Пунктът е мръсен и шумен, мъжете почистват и разделят метал, нарязват го, махат нитове, гайки, винтове, пирони, изолация. Хвърлят го с трясък на купове. Парцалената Ан е откарала количката си с мед на кантара — като онези, които използват в моргите за претегляне на трупове. От един кабинет, приличащ по-скоро на кочина, излиза някакъв човек. Дребен, с обилно намазана с гел черна коса и оформено със стероиди тяло, с гърди като буре.

Казва нещо на Парцалената Ан и тя тръгва към изхода. Той идва при Стъмп.

— Е, как я караме?

— Искам да те запозная с един приятел — казва тя.

— Така ли? Виждал съм го някъде. Може би във вестника — отвръща Бимбо.

— Виждал си го, защото е от щатската полиция и се е появявал във вестника и по телевизията, след като уби един тип миналата година.

— Май си спомням. Оня, дето оправи окръжната прокурорка.

— Свой човек е, иначе нямаше да е тук — казва Стъмп.

Бимбо се взира в Уин и накрая взема решение.

— Щом казваш, че е свой човек, вярвам ти.

— Имал е малък проблем в Линкълн. Преди две вечери. Поредният удар. Знаеш какво имам предвид — казва Стъмп.

— Много материал пристига тук — отвръща Бимбо. — Какво са ударили?

— Огромна къща, за четири милиона долара. Точно преди да сложат мазилката, някой дошъл и прибрал цялата жица. На строителя му се наложи да наеме денонощна охрана, за да не се случи отново.

— Какво искаш от мен? — Бимбо свива огромните си рамене. — Медта не говори. През последните два дни дойде много жица, но вече е в топилнята.

Парцалената Ан домъква втора количка с мед и я паркира на кантара. Не обръща никакво внимание на Стъмп и Уин. Те не съществуват.

— Ще си отварям очите — казва Бимбо. — Това е последното, което ми е притрябвало. Въртя чист бизнес.

— Да. Чист бизнес — казва Стъмп и двамата с Уин си тръгват. — Единственото, което не е крадено тук, е проклетият паваж.

— Току-що ме издаде пред този боклук — гневно казва Уин, докато се качват в колата.

— На никой тук не му пука кой си. Особено щом на Бимбо не му пука. А сега той няма нищо против теб, благодарение на мен.

— Благодарение на теб ли? Не можеш да ме издаваш на никого без мое разрешение.

— Сега си на територията на Фронт. Тук си гост и правилата са нашите, а не твоите.

— На твоя територия? Да не чувам нова песен? Май сутринта не ме искаше на своя територия. Всъщност каза ми повече от веднъж да се разкарам.

— Запознаването ти с Бимбо е част от играта. Сега той знае, че си с мен, така че ако те види отново — той или някой друг, — няма да обърне особено внимание.

— Защо си мислиш, че ще ме види отново?

— В този район винаги има голяма вероятност да убият някого. Това е в твоята юрисдикция. Току-що ти осигурих паспорт. Не е нужно да ми благодариш. И между другото, разбра ли какво ти казах за Парцалената Ан? Сериозно говоря. Стой настрана от нея.

— Тогава й кажи да престане да ми праща бележки.

— Казах й.

— Спомена, че е крадла. Така ли се сдобива с медта?

— Медта, която я видя да стоварва, не е крадена. Имам един приятел предприемач, който ми прави по някоя услуга от време на време. Давам й достатъчно скрап, за да го носи на Бимбо един или два пъти седмично.

— Той знае ли, че тя е информатор?

— Това би навредило на начинанието.

— Питам дали той или някой друг не подозира подобно нещо.

— Няма причина да подозира. Тя е вътре в нещата от години. Жалко. Родена е в много добро семейство, но също като много други деца, се забъркала с наркотици. Хероин, оксикодон. Накрая започнала да шикалкави и да краде, за да си осигурява средства. Лежала две години в затвора, понеже наръгала някакъв сводник, който имал мераци към нея. Жалко, че не го е убила тоя кучи син. След като излязла на свобода, всичко започнало отначало. Попаднах на нея в една метадонова клиника, където живееше под закрила. С две думи, ценна е за мен и не я искам мъртва.

Минават покрай ръждиви навеси и подскачат на железопътни релси. Телефонът й звъни няколко пъти. Тя не отговаря.

— Изгубих една преди две Коледи — продължава Стъмп. — Пречукана от ченге от спецчастите, който се чукал с нея и решил да я назове в клетвена декларация, така че никой да не й повярва, ако реши да го изпорти. Затова той я изпортил пръв. А после пуснал куршум в главата й.

Телефонът й отново звъни и тя натиска копчето, за да го накара да млъкне. Това е четвъртият път, откакто са тръгнали, а Стъмп дори не поглежда екрана да види кой я търси.

В лабораторията на щатската полиция има просто и основно правило — уликите, които носиш, трябва стопроцентово да са свързани с престъпление.

Онова, с което разполага Уин в няколкото хартиени плика, не е свързано сто процента с нищо, освен със собствените му страхове и чувството, че трябва да се бърза. Ако Ламонт е замесена в нещо мътно и му крои номер, по-добре да разбере какво точно е замислила, преди да действа. Въображението му е доста развито и елементът защо от уравнението ужасно го озадачава и изнервя. Защо някой ще влиза в къщата на Нана и ще краде не друго, а сака му? Защо изобщо знае за Нана, защо знае, че Уин се отбива да я провери почти всеки ден, че редовно й оставя сака си заради магията с прането, че тя редовно забравя да заключи вратата и да пусне алармата, с което превръща евентуален обир във фасулска работа?

На бюрото в приемната на лабораторията седи полицай. Казва се Джони и вниманието му е изцяло погълнато от компютъра.

— Как я караш? — пита Уин.

— Видя ли това? — Джони посочва екрана. — Направо не мога да повярвам.

Пуснал е клипа от Ютуб с Ламонт в дамската тоалетна. Уин го вижда за първи път и го изучава внимателно. Зелен костюм „Ескада“, дамска чанта „Гучи“ от щраусова кожа и вървящи към нея обувки с висок ток, явно снимано в училището „Джон Ф. Кенеди“. Спомня си, че няколко минути преди лекцията й го беше изпратила за кафе и беше изчезнала от погледа му за около час. Няма връзка, мисли си той. Не е кой знае какво някой да се скрие в дамската тоалетна, стига да е премислил всичко — а е повече от ясно, че е мислено, при това доста. Било е планирано предварително. Постарал се е да разбере кога Ламонт ще посети тоалетната, уверил се е, че вътре няма никой, преди да се скрие в кабинката. Жена. Или някой, облечен като жена. Би могло и да е мъж, ако наоколо е нямало хора.

— Ама че противна работа — казва Джони. — Ако някой направи нещо такова с жена ми, ще му светя маслото. Май си се забъркал в каша. Преди по-малко от час Мик беше в кабинета на директора заради… Как й беше името? На убитата от училището за слепи, за която говорят всички.

— Джейни Бролън.

— Да бе, вярно.

— Сигурно Ламонт го е пратила, защото се тревожи за евентуалните улики — не че ми се вярва, че все още е останало нещо свързано със случая. Въпреки това със сигурност не би искала някой от учените да говори пред репортери — казва Уин. — Поне аз така мисля.