Патриотични игри

— Трябва да се разберете с шефа. Искам да кажа, че не искам да загубя работата си, но казвате, че оня е опитал да убие малко момиченце. Да, разбира се, ще ви помогна.

— Ние ще се разберем с шефа ви — увери я майорът. — Няма да загубите от заплатата си заради това.

— Ръкавици — каза тя, като вдигна поглед. — Забравих да ви кажа. Носеше работни ръкавици. Мисля, че бяха кожени.

„Ръкавици“, записаха двамата в бележниците си.

— Благодаря ви, госпожо. Ще ви се обадим довечера. Утре сутринта ще ви вземе кола, за да разгледате някои снимки — каза човекът от ФБР.

— Ще ме вземе? — изненада се служителката.

— Разбира се. — В този случай не бяха ограничени от недостиг на полицаи. Агентът, който ще я вземе, също ще я разпитва но пътя. Двамата следователи си тръгнаха. Майорът се качи в немаркираната си кола от щатската полиция.

Капитано провери бележките си. Не беше зле като за начало на разследването. Той, майорът и още петнадесет други бяха прекарали деня в разговори с хора по магазините на пет мили нагоре и надолу от шосето за Ричи. Четирима души мислеха, че си спомнят микробуса, но тази жена беше първата, която е видяла хората от него достатъчно отблизо, за да може да ги опише. Не беше много, но все пак това е началото. Вече знаеха кой е стрелецът. Кати Райън беше разпознала лицето на Шон Милър или мислеше, че го е разпознала. Ако това е Милър, то сега той има брада, чернокафява и добре подрязана. Един художник щеше да се опита да пресъздаде лицето му.

Други двадесет агенти бяха прекарали деня по местните летища и показваха снимки на всеки билетопродавач или служител. Бяха си дошли с празни ръце, но нямаха описанието на Милър. Утре щяха да се опитат отново. С компютър правеха проверка на международните полети, които имаха връзка за Ирландия, както и на вътрешните полети, от които можеше да се направи връзка с международни. Капитано беше доволен, че не трябва той да проверява всички тези неща. Щяха да му трябват седмици, а шансът да се намери описание от някой летищен служител намаляваше значително с всеки час.

Микробусът беше разпознат след повече от ден. Откриха го чрез компютъра на ФБР. Беше откраднат в Ню Йорк преди месец, пребоядисан — и то професионално, ако се съди по вида му — и с нови номера. Няколко комплекта номера, защото инвалидните, които намериха на него вчера, бяха откраднати преди по-малко от два дни от микробуса на един старчески дом в Хагърстаун, Мериленд, на стотина мили оттук. Всичко, свързано с това престъпление, показваше, че е работа на професионалисти от начало до край. Смяната на колите в пазарния център беше отличен завършек на идеално планираната и проведена акция. Капитано и майорът съумяха да скрият възхищението си, но трябваше да направят обективна оценка на хората, които търсеха. Те не бяха обикновени главорези. Бяха професионалисти в пълния перверзен смисъл на думата.

— Смяташ ли, че може сами да са откраднали микробуса? — попита майора Капитано.

Следователят от щатската полиция изръмжа:

— Има някаква организация в Пенсилвания, която краде коли от целия североизточен район на Щатите, пребоядисва ги, преработва интериора и ги продава. Вие ги търсите, нали си спомняш това?

— Дочух някои неща, затова разследваме, но то не е по моята част. И този вариант се разглежда. Лично аз мисля, че сами са откраднали микробуса. Защо им е да рискуват да се свързват с още някой?

— Да — неохотно се съгласи майорът. Колата вече беше проверена от специалистите по съдебна медицина от щатската и федералната полиция. Не се намери нито един отпечатък от пръсти. Микробусът е бил внимателно почистен, дори и декоративните копчета на дръжките за сваляне на прозорците. Специалистите не намериха нищо, което може да ги насочи към престъпниците. В момента във Вашингтон анализираха мръсотията и нишките, почистени с прахосмукачка от килима на колата, но този вид улики даваха надеждни резултати само във филмите. Ако хората са били достатъчно прозорливи да почистят фургона, то те почти сигурно ще бъдат и достатъчно предвидливи, за да изгорят дрехите си. Но всичко трябваше да се проверява, защото дори и най-предвидливите понякога допускат грешки.

— Има ли новини от отдела по балистика? — попита майорът, като зави по булевард „Роу“.

— Мисля, че ни чакат. — Бяха намерили двадесетина деветмилиметрови гилзи, съответстващи на двата необезформени куршума от поршето и на третия, преминал през гърдите на Фонтана и заседнал в задната седалка на смазаната му кола. Те бяха изпратени директно в лабораторията на ФБР във Вашингтон за анализ. Уликите щяха да покажат на лаборантите, че оръжието е автоматично — това вече се знаеше, — но те можеха да установят и типа му, което все още не беше известно. Гилзите бяха белгийски, от Fabrique Nationale в Лиеж. Може би ще успеят да определят и номера на партидата, но тази фабрика произвеждаше годишно милиони такива куршуми, които бяха експедирани и реекспедирани по целия свят, така че тази нишка беше доста ненадеждна. Много често подобни пратки просто изчезваха поради лоша или — обратното — изпипана счетоводна работа.

— Известно ли е колко са групите от чернокожи, които имат връзки с тези типове от АОЪ?

— Нито една — отговори Капитано. — Това е нещо, което ние ще трябва да установим.

— Прекрасно.

Когато Райън пристигна у дома си, на пътя пред гаража беше спряла немаркирана полицейска кола и джип на щатската полиция. ФБР не разпитваха дълго Джек. Не беше трудно да се потвърди, че той просто не е знаел нищо за опита за нападение над семейството му и над него.

— Имате ли някаква представа къде са те? — попита накрая той.

— Проверяваме летищата — отговори агентът. — Ако тези типове наистина са толкова отракани, колкото изглежда, отдавна трябва да са си заминали.

— Отракани са — кисело отбеляза Райън. — Ами какво става с оня, когото заловихте?

— Мълчи като риба. Разбира се, сега си има адвокат, който го инструктира да си затваря устата. На адвокатите може да се разчита за подобни съвети.

— Адвокатът откъде е изпратен?

— От службата за обществена защита. Не забравяйте, че такова е правилото. Задържиш ли някого за определено време, той трябва да има адвокат. Но не мисля, че това има някакво значение. Вероятно оня не говори дори и с адвоката. Прибрали сме го за нарушение на щатския закон за притежание на оръжие и на федералните емигрантски закони. Заминава си за Великобритания веднага щом документите му станат готови. Може би след седмица-две. Зависи дали адвокатът няма да оспори нещата. — Агентът затвори бележника си. — Човек никога не знае. Може би ще проговори, но не разчитаме на това. Англичаните казват, че не е от най-умните. Той е ирландската версия на уличния главорез — много го бива е оръжията, но е малко бавен в мисловните процеси.

— Е, ако той е тъп, то защо…

— Защо го бива в това, което прави ли? Колко умен трябва да бъде човек, за да убие някого? Кларк притежава социопатична личност. Той е безчувствен. Има такива хора. Те не считат другите около себе си за реални. Гледат на тях като на предмети, а след като са предмети, то каквото и да им се случи, е маловажно. Веднъж срещнах един платен убиец, който беше очистил четирима души — или поне за толкова знаем — и доколкото разбирам, направил го е, без да му мигне окото, но плака като дете, когато му казахме, че е умряла котката му. Такива хора дори и не разбират защо ги пращат в затвора. Наистина не разбират — заключи той. — От тях трябва да се боим.

— Не — каза Райън. — Трябва да се боим от хората с мозък, хората, които вярват в това, което правят.

— Аз още не съм попадал на някой от тях — призна си агентът.

— Аз съм. — Джек го изпрати до вратата и погледа как той си тръгва. Къщата беше празна и тиха без Сали, която вечно тичаше наоколо, без телевизора, без разказите на Кати за приятелите й в болницата. Райън се разхожда безцелно в продължение на няколко минути, сякаш очакваше да намери някого. Не искаше да седне, защото така щеше да признае, че е самотен. Отиде в кухнята и започна да си приготвя напитка. Щеше да е по-добре да поддържа съзнанието си бодро. Накрая вдигна телефонната слушалка и набра един номер.