Патриотични игри

— Ох, майчице! — промълви Роби в другия край на чакалнята. Приятелят му почервеня като цвекло и той скочи. Две секунди по-късно лицето на Райън побеля като яката на бялата му памучна риза. Краката на Джек се отместиха, плъзнаха се под тялото му и той се наклони напред.

Роби се промъкна край агента на ФБР, когато Райън се хвърли от дивана е протегнати ръце към гърлото на О’Нийл. Рамото на Джексън се блъсна в гърдите на приятеля му и пилотът го стисна в мечешка прегръдка, като се опитваше да го избута назад, докато трима фотографи увековечаваха тази сцена. Джек не издаде нито звук, но Роби знаеше точно какво иска да направи. Джексън надви и избута Райън върху дивана. Бързо се извърна:

— Разкарайте този задник оттук, преди аз да съм го убил! — Джексън беше е десет сантиметра по-нисък от ирландеца, но гневът му беше не по-слаб от този на Райън. — Разкарайте това терористко копеле оттук!

— Офицер! — Специален агент Донъхю направи знак на един от полицаите, който незабавно сграбчи О’Нийл и го издърпа от стаята. Репортерите ги последваха, а О’Нийл на висок глас протестираше и заявяваше, че е невинен.

— Вие да не сте откачили? — изръмжа Джексън на агента от ФБР.

— Успокойте се, майоре. Аз съм на ваша страна. Успокойте се.

Джексън седна до Райън, който гледаше в земята и дишаше тежко като състезателен кон, достигнал края на пистата. Донъхю се настани от другата му страна.

— Мистър Райън, не можех да му забраня да дойде тук. Съжалявам, но не можем да направим това. Той искаше да ви каже — мамицата му, през целия полет ми разправяше, че неговата организация няма нищо общо с това и че за тях такова нещо би означавало провал. Предполагам, че искаше да изрази съчувствието си. — Агентът мразеше себе си заради тези думи, макар и да бяха верни. Мразеше се и за това, че почти беше започнал да харесва Пади О’Нийл през изминалата седмица. Представителят на „Шии Фейн“ беше човек със забележителен чар и с дарба да представя гледната си точка по разумен начин. Ед Донъхю се питаше защо точно той трябваше да бъде изпратен за тази работа. „Защо не можаха да си изберат някой италианец?“ Разбира се, знаеше отговора на този въпрос, но това, че той беше смислен, не означаваше, че му харесва. — Обещавам той повече да не ви безпокои.

— Направете го — беше съветът на Роби.

Донъхю се върна в коридора, където О’Нийл пееше „урока“ си пред репортерите. Това не го изненада. „Мистър Райън е объркан — казваше оня, — както би се чувствал всеки семеен човек в подобни обстоятелства.“ Първата среща с Пади О’Нийл през миналата седмица го беше изпълнила с чувство на отвращение. След това беше започнал да се възхищава на чара и способностите му. Сега Донъхю реагира на думите му с пълна омраза. В главата му се зароди една идея. Почуди се дали бюрото ще я одобри и реши, че си струва да опита. Дръпна настрана един фотограф и му каза нещо. Двамата намериха лекар.

— Не, категорично не! — отговори хирургът при първото им настояване.

— Докторе — каза фоторепортерът, — жена ми е бременна е първото ни дете. Ако това ще помогне на този човек, аз съм „за“. Няма да го публикуваме във вестниците. Давам ви думата си, докторе.

— Мисля, че ще му помогне — каза агентът на ФБР. — Наистина.

Десет минути по-късно Донъхю и фотографът свалиха болничните си халати. Агентът от ФБР взе лентата и я прибра в джоба си. Преди да върне О’Нийл до летището, се обади в щаба във Вашингтон и двама агенти тръгнаха към дома на Райън на „Перигрин клиф“. Алармената инсталация не им създаде никакви проблеми.

Джек бодърстваше вече двадесет и четири часа. Ако можеше да мисли за това, щеше да е учуден, че все още е буден и се държи на крака, въпреки че ако се съдеше по походката му, това можеше да се оспори. Сега беше сам. Роби отиде някъде да свърши нещо, което вече не помнеше.

Дори Роби да не беше си тръгнал, той пак щеше да се чувства сам. Двадесет минути по-рано Кати беше преместена в главната университетска болница и Джек трябваше да отиде да я види. Вървеше по мрачния коридор със стени от еднотипни глазирани тухли като човек, тръгнал на собствената си екзекуция. Зави на един ъгъл и веднага разбра коя е стаята. Пред нея стояха двама полицаи. Наблюдаваха го, като се приближаваше, а той търсеше в очите им укор, че за всичко с виновен само той. Жена му и дъщеря му за малко не бяха загинали, защото беше решил, че няма от какво да се притесняват. Джек никога през живота си не беше търпял неуспех и сега горчивият му вкус го караше да мисли, че целият свят го ненавижда толкова, колкото се ненавижда самият той.

„Много си умен!“

Струваше му се, че не той се приближава към вратата — тя плуваше към него и ставаше все по-голяма. Зад тази врата се намираше жената, която обичаше. Жената, която едва не загина заради неговата самоувереност. Какво ще му каже тя? Смее ли да узнае? За миг Джек се спря пред вратата. Полицаите се опитваха да не гледат в него. Помисли си, че може би изпитваха съчувствие, което според него не заслужаваше. Когато влезе в стаята, реши, че и студената метална дръжка на вратата сякаш също го обвинява.

Кати лежеше в стая с едно легло. Ръката й беше гипсирана. На дясната страна на лицето й личеше огромна следа от натъртване и половината от челото й беше покрито с бинт. Очите й бяха отворени и почти безжизнени, загледани в изключения телевизор. Джек отиде до нея като насън. Някоя от сестрите беше сложила стол до леглото. Той седна на него и взе ръката на жена си в своята. Опитваше се да измисли какво да каже на жената, която не успя да защити. Тя обърна лице към него. Очите й бяха потъмнели и пълни със сълзи.

— Извинявай, Джек — прошепна тя.

— Какво?

— Знаех, че тя си играе със закопчалката, но не направих нищо, защото бързах — и после дойде оня камион… нямах време да…ако бях проверила дали е закопчана, сега Сали щеше да бъде добре…но бързах — завърши тя и извърна очи. — Джек, така съжалявам.

„Господи! Тя си мисли, че е виновна…какво да кажа сега?“

— Тя ще се оправи, мила — успя да каже Райън, зашеметен от чутото. Притисна ръката на Кати до лицето си и я целуна. — И ти ще се оправиш. Сега само това има значение.

— Но… — Тя гледаше в стената.

— Никакво но.

Кати обърна лице към него. Опита се да се усмихне, но сълзите се стичаха по лицето й:

— Говорих с доктор Елингстоун от „Хопкинс“ — той дойде да види Сали. Казва…казва, че тя ще се оправи. Казва, че Шапиро е спасил живота й.

— Зная.

— Аз дори не съм я виждала. Помня, че видях моста, и се събудих едва след два часа и…о, Джек! — Ръката й стисна неговата. Той се наведе, за да я целуне, но преди устните им да се докоснат, и двамата заридаха.

— Всичко е наред, Кати — каза Джек и започна да вярва, че наистина е така или че скоро ще бъде. Неговият свят все още беше жив. Все още.

„Но светът на някой друг ще загине“ — помисли си той. Това беше спокойна, далечна мисъл, възникнала в онази част на съзнанието му, която вече гледаше в бъдещето, а действителността ангажираше настоящето му. Сълзите на жена му, причинени от някой друг, събудиха такава ярост у него, която можеше да бъде укротена само с нечия смърт. Времето за печал беше на изчерпване, отмина заедно със сълзите. Въпреки че все още не беше се успокоил, Райън започна да мисли за времето, когато чувствата му — поне повечето от тях — ще бъдат в покой. Едно щеше да остане. Той щеше да го контролира, но и то щеше да контролира него. Нямаше да се чувства истински мъж, докато не се пречисти от това чувство.

Човек може да страда определено време — изглежда, всяка сълза отнася със себе си от натрупаните чувства. Кати спря първа. Избърса лицето на мъжа си с ръка. Успя да се усмихне истински. Джек не беше бръснат. Тя имаше чувството, че търка ръката си в шкурка.

— Колко с часът?

— Десет и тридесет. — Нямаше нужда Джек да гледа часовника си.

— Трябва да спиш, Джек. И да останеш здрав. — Да. — Джек разтри очите си.