Длга целувка за сбогом

— Чакай малко. Точно така, Сюзън Кориган. Цитирам по памет: първата жена в съблекалнята на „Делфините“.

Грабнах вчерашния вестник, който събираше прах в кошчето до бюрото. Открих статията, отпечатана на първо място в спортния отдел под заглавие: „«Делфините» закъсват? Травми провалят нападението.“

От Сюзън Кориган

спортен коментатор на „Хералд“

В този отбор, където всеки полузащитник се смята за цар, нещо е станало с дворцовата стража.

И дворецът се мъчи да закрепи положението. Дворецът залага на центъра.

„_Ужасни работи стават с нашето нападение през последните три седмици_ — заяви вчера треньорът на «Делфините» Дон Шула. — _Почне ли се веднъж, травмите валят една подир друга._“

Точно така, Сюзън Кориган. Спечели си слава, като играеше тенис срещу Мартина, спринтираше срещу Фло-Джо и накрая стана спортна журналистка. Бях чел нейни статии. Язвителни и забавни. При днешната среща бях видял само язвителната страна.

— Какво общо има тя с делото Солсбъри? — попита Синди.

— Нямам представа. Но под сълзите и белите ръкавици на втората мисис Кориган се спотайва нещо и Сюзън го знае.

— Как изглежда? Сигурно като войнствена амазонка.

— Не бих казал. Умерено симпатична. Дълги крака, къса черна коса като на Дороти Хамил, очила. Чиста и свежа като планински въздух. Нищо скандално.

Синди се разсмя.

— Май не е от твоя тип.

— А, пропуснах още нещо. Заговори ли, не си поплюва.

— Виж, това вече е обнадеждаващо.

— Синди, интересувам се само по служба.

— Че кога е било другояче?

Тренировката беше към края си и на полето имаше само неколцина играчи. Загрята от слънцето трева, чист мирис на пръст в късния следобед. Отминаваше един от онези дни, когато е истинско престъпление да се свираш в кантора или съдебна зала. Тропическа зима. Ясно небе, температури над двайсет градуса, лек ветрец откъм североизток. Над малкото студентско градче, където се провеждаше тренировката на „Делфините“, въздухът бе чист и, гледайки откритите простори наоколо, имах чувството, че съм попаднал в съвсем друг свят, далеч от малолетните джебчии и останалата престъпна пасмина на Маями.

Забелязах Сюзън Кориган край страничната линия. Облечена със сив памучен анцуг и маратонки, тя сякаш броеше кои от играчите все още имат сили да се дотътрят до съблекалнята. В задния джоб на анцуга носеше репортерски бележник, а химикалката стърчеше като торпедо от черната й коса. Делово момиче. На терена пред нея бяха останали само полузащитниците и прехващачите — бързаха да потренират още малко, преди да се стъмни. На съседното поле някакво самотно хлапе отработваше шутове.

— Сюзън — подвикнах аз, когато се приближих на няколко метра.

Тя се обърна с въпросителна усмивка. Щом ме видя, от усмивката не остана и помен. Отново прикова поглед в терена. Попитах я дали чака някого. Вместо отговор, тя се вторачи в белите линии. Заинтересувах се кой играч й харесва най-много. Никакъв отговор. Стоях и се любувах на профила й. Биваше си го.

Тя отново се завъртя към мен и ми отправи през дебелите очила любопитен, но и малко раздразнен поглед, сякаш бе открила в супата си някакво интересно насекомо.

— Защо смятате, че съм длъжна да ви помагам?

— Защото нямате никакъв интерес да помагате на Мелани Кориган. Защото знаете за нея нещо, което би помогнало на един невинен лекар да спаси кариерата си. Защото ви харесва прическата ми.

— Май сте по-тъп, отколкото изглеждате — изсъска тя.

— За комплимент ли да го смятам?

— Вие сте безнадежден.

Свикнал съм да търпя унижения. Съдиите непрекъснато ме тормозят. Както и други изтъкнати личности, например оберкелнерът в ресторант „Бал Харбър“, който следи клиентите да не носят обувки на бос крак. Но сега беше различно. Огледах я — млада, свежа жена с памучен анцуг, който не успяваше да прикрие нейното атлетично, но много женствено тяло. Направих физиономия на разкаян негодник. Тя отново ми врътна гръб. Дан Марино подаваше къси пасове на Марк Дюпър и Марк Клейтън. Макар че всеки пас пристигаше със свирепа скорост, те поемаха топката съвършено безшумно.

— Меки длани — промърмори замислено Сюзън Кориган.

— Бива си ги момчетата, но за мен Пол Уорфийлд си остава върхът — казах аз. — Движеше се като руски балетист. Да го спреш беше все едно да гониш вятъра.

— Изглежда, знаете за футбола повече, отколкото за клиента си.

Погледнах я с недоумение и тя продължи:

— Значи все още не разбирате. Не знаете истината.

— Какво да разбирам? Вижте, заел съм се да защитавам човек, обвинен в професионална небрежност. Не знам каква е истината. Рядко я знам. Просто взимам фактите — доколкото успея да ги събера от разни мошеници — и изсипвам всичко накуп пред съдебните заседатели. Не се знае какво ще чуят, какво ще запомнят или какво ще ги засегне. Не се знае защо ще решат едно или друго. Могат да спасят от бесилото невинен човек, а могат и да го вкарат в гроба. Могат да съсипват човешки съдби и кариери, затова се тревожа за Роджър Солсбъри.

— Колко трогателно!

Изведнъж изотзад долетя вик: „Пази се!“. Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как от небето връхлита някакво мътно петно. Сюзън Кориган стрелна ръце и хвана топката с връхчетата на пръстите. Откъм играчите долетяха одобрителни възгласи.

— Меки ръце — казах аз. — И страхотна реакция.

Озарих я с най-чаровната си усмивка. Беше ми вършила добра работа сред няколко поколения студентки, изкукуригали от слънчасване по плажовете. Беше сломявала крехката съпротива на стюардесите от пет-шест закъсали авиолинии. Но не остави и драскотина върху бронята на Сюзън Кориган.

— Това си го пъхни отзад — рече тя и метна странично топката към корема ми.

Искаше ми се да я цапардосам. Но вместо това си излях гнева върху овалната топка. Стиснах здраво, с пръсти върху връзките, и я запратих в стегната спирала към един играч в другия край на полето. Той пое топката на височината на гърдите и кимна одобрително. Аз самият се изненадах от паса.

Сюзън Кориган подсвирна.

— Значи си играл футбол.

Гласът й бе поомекнал едва доловимо. Добре, сега ако изкарах и няколко рунда срещу Майк Тайсън, току-виж благоволила да ми каже колко е часът.

— Малко — отвърнах аз. Нямаше смисъл да обяснявам, че с това мятане съм си изметнал сухожилието и в момента ръката ми е напълно безчувствена.

— Нападател?

— Не. От самото начало разбрах, че е по-добре аз да въртя секирата. Защитник с някой и друг рейд по страничната линия. Обикновено гледах да поваля всеки, който ми се изпречи. Понякога, ако мачът вече беше спечелен или загубен, ме пускаха по-напред и мачках нападателите още на средната линия. Най-често обаче висях на скамейката, която е алуминиева и през ноември на север може да ти замрази задника. Но пък имах време да развивам философски теории за бедрата на клакьорките.

— Май още не си загубил форма.

— Доста се занимавах с уиндсърф. Напоследък само бъхтя боксовата круша по два пъти седмично и никога не пропускам покера в четвъртък вечер.

— Мога да бия почти всеки мъж в който и да било спорт — каза тя.

Не се хвалеше. Според мен казваше чистата истина.

— Някой път трябва да поиграем на топка — предложих аз.

За пръв път усетих, че иска да се усмихне. Но лицето й остана все тъй ледено.

— На хитър ли ще се правиш? — попита тя почти любезно.

— Не. Просто искам да поговорим.

— Ще разговарям с теб, ако ме надбягаш.

— Какво?

— До крайната линия — каза тя и посочи опустялото игрище. — Да видим кой ще спечели.

Беше останал само един нападател. Той отстъпи две крачки, засили се и ритна топката. Все същото старо, познато движение — като машина, изпълняваща функцията, която треньорът е начертал върху черната дъска. Като хирург, отстраняващ дискова херния — едно и също движение всеки път. Само че сега кракът на играча се беше отплеснал, а това можеше да се случи и с Роджър Солсбъри. Ето че пак ме избиваше на служебни размисли.