Длга целувка за сбогом

Побързах към коридора и едва не се врязах в хубавата вдовица. Тя не ме забеляза. Стоеше гърди срещу гърди с някаква друга жена. И двете се зъбеха, пламнали от яд като съдия и прогонен играч. Не познавах новодошлата. Беше без грим, с късо подстригана черна коса, чип нос, смугло лице, джинси и маратонки. Може би последната хубава жена в Маями, носеща очила. Масивните рамки от черупка на костенурка й придаваха професорски вид. Езикът, който държеше обаче, едва ли се чува често в студентските аудитории.

— Ти си безогледна пачавра и долна курва. Тепърва има да видим коя от нас ще изхвръкне на улицата!

Вдовицата присви очи. Вече бяха съвсем сухи. Бълваха огън и жупел.

— Махай се, неблагодарна твар, и до довечера да си изнесеш партакешите, инак скапаните ти дрехи ще плуват в залива.

Дан Сефало пристъпи да ги разтърве.

— Мис Кориган, смятам, че е по-добре да си вървите.

А, мис Кориган! Сладкодумната непозната явно бе дъщерята на Филип Кориган от първия брак. Последвах я по коридора.

— Мога ли да ви помогна? — любезно попитах аз.

Мъчех се да не изглеждам като типичен адвокат лешояд, дебнещ да изкара облаги от чуждото нещастие.

Тя свали очилата и ме огледа свирепо. Очите й имаха цвят на силно кафе. Очевидно днес беше готова да сдъвче всеки срещнат. Измери ме от глава до пети и задържа поглед нейде върху реверите ми. Леко разшири ноздри, сякаш излъчвах зловонни изпарения.

— Вие сте адвокатът на онзи доктор, нали?

Изрече го тъй, сякаш ми се полагаше най-малко доживотен затвор.

— Има такова нещо. Видях да спорите с мисис Кориган и просто се чудех дали не ви трябва помощ…

— Защо? Чукате ли я, или само ви се иска?

Тя отново намести очилата върху вирнатото носле и решително се отправи към асансьорите.

— Първото не, второто да — подвикнах след нея аз.

4

Спортната журналистка

Върху бюрото ми се трупаха листчета с телефонни известия. Служебна украса.

Мислиш си, че вселената спира, докато живееш в своя мъничък свят, но не е така. Земята продължава да се върти, независимо дали си на съд, на война, или под скалпела. Или в гроба. Върху гладък сатен в махагонов ковчег — като богатия Филип Кориган, или в залива — като някой спиртосан бездомник.

На влизане в кабинета зърнах най-напред изгледа към крайбрежния булевард, сетне камарата съобщения, на които нямаше да отговоря — изобщо нямах намерение да звъня на адвокати, да се срещам с клиенти и да обсъждам нови дела, докато целият ми свят е събран между четирите стени на съдебна зала 6–1. Край листчетата имаше купчинки молби, писма и докладни записки, грижливи подредени по важност и номерирани с квадратчета жълта хартия. Как ли сме живели преди някой гений да изобрети самозалепващите се листчета? Или преди ксерокса? Преди компютъра, факса, клетъчния телефон? Сигурно светът е бил много по-муден. Адвокатите не са имали кабинети на петдесет и два етажа над Бискайския залив, където сервитьори с бели сака предлагат следобеден чай, а хирурзите не са изкарвали по четиристотин хилядарки годишно, премахвайки шипове от коленете или дискови хернии.

Днес адвокатите бяха станали бизнесмени. За да вдигат хонорарите непрестанно, се съюзяваха с високоплатени сътрудници, оформяха екипи за обслужване на състоятелни клиенти и трупаха печалби от разликата между хонорара и възнаграждението на сътрудника. Докторите пък се бяха превърнали в същински фабрики. Трупаха огромни пенсионни фондове, закупуваха сгради и ги даваха под наем, влагаха капитали в лаборатории и апаратура за милиони, докарваха си от инвестиции и амортизационни отстъпки много повече, отколкото им плащаха пациентите.

Може би напоследък лекарите толкова задълбаваха в борсовите дела, че изобщо не ставаха за хирурзи. Може би алчността на адвокатите допринасяше още повече за кризата в здравеопазването. Но пък, от друга страна, кой би отрекъл, че от време на време скалпелът просто се отплесва или умореният поглед пропуска да забележи тумора? Как го бе казал старият Чарли Ригс, когато за пръв път прегледа документацията по делото Солсбъри? Errare human est.В превод от латински: — _Човешко е да се греши._ Вярно, но съдебните заседатели рядко прощават.

Грабнах първия лист от камара номер едно. Беше се обаждала баба Ласитър. Само дано не я бяха прибрали отново в участъка. Баба ми живееше на островчето Исламорада от архипелага Флорида Кийс. От нея съм научил всичко за риболова плюс доста неща за принципите и благоприличието. Тя беше сред първите, които вдигнаха глас срещу безогледното строителство, съсипващо крехката природа по островите. Когато приказките не помогнаха, тя напои до припадък местния каналджия Върджил Тигпен и взе назаем неговата цистерна. По някаква странна случайност цистерната току-що бе изсмукала съдържанието на бабината септична яма плюс още пет-шест в квартала. Баба я откара право насред тълпата високопоставени гости за тържественото откриване на „Пеликан Пойнт“ — адски грозен жилищен блок върху проядени от солта бетонни подпори, който рано или късно щеше да рухне в тинестите плитчини около Кий Ларго. Докато разни банкери, адвокати, предприемачи и политици гледаха със зяпнали уста, а камерите бръмчаха, баба изрева: „Да ви сера на фасона“. После изсипа пет хиляди литра говна върху шведската маса.

Съдията й лепна условна присъда плюс сто часа общественополезен труд. Тя изпълни заръката му, като ходеше да гощава с домашно уиски старците от близкия дом за флотски ветерани.

Обадих й се. Нямаше нищо сериозно — просто скучаеше и взе да ми разправя за прилива. Следващото листче беше изписано с неповторимо грозния почерк на моята секретарка Синди.

Отвъд реката

дочух гласа.

Tempus Fugit*рече докторът в девет часа.

[* Времето лети (лат.) — Б.пр.]

Докато се чудех каква е тази щуротия, през открехнатата врата надникна глава, украсена с безброй стегнати оранжевокестеняви къдрици. Според мен тоя цвят хич не се връзваше с цикламени сенки за очи, но пък беше в тон с червилото. Ако сложеше още малко по-ярко червило, нощем можеха спокойно да я използват за пътен знак.

— Синди, какво е това тук?

— Хайку, el jefe*.

[* Шефе (исп.) — Б.пр.]

— Кой?

— Аз.

— Какво „аз“?

— Аз пиша хайку — обясни тя със смях. — Това е японско стихотворение от три реда, без разните му там разбити сърца. Просто описва човешки преживявания и впечатления от природата.

— А какво означава в случая?

— Стига бе, шефе, Дъртият смотаняк Чарли Ригс ще дава показания пред съда утре в девет сутринта. Ще обясни на всеослушание от какво се е гътнал онзи богат гадняр Фил Кориган.

— Добре, той ни е най-надеждният свидетел.

— Знам ли… — промърмори Синди, размотавайки с пръст една от стегнатите къдрици. Ако някой комар допуснеше глупостта да навлезе в косата й, нямаше да излезе жив. — Имам лошо предчувствие за това дело. Твоят доктор Солсбъри гледа като побъркан.

— Всички мъже те гледат така, Синди. Опитай да носиш сутиен.

— Аз пък мислех, че изобщо не си забелязал.

— Трудно е да не се забележи, когато надуят повечко климатика и стане като в хладилник. Хайде сега малко да ми помогнеш, Синди. Имаме ли нещо за дъщерята на Кориган от първия брак?

— Ще се намери.

Синди не беше чак толкова вятърничава, колкото изглеждаше. Знаеше как да побърква мъжете с налудничав грим, кръшна походка и лукава усмивка, но под всичко това се криеше остър ум, съчетан с богат уличен опит — твърде необичайна комбинация.

— Сюзън Кориган — каза Синди, без да поглежда в папката. — Възраст — около трийсет години, завършила колеж с отличие, след това специализирала журналистика в Северозападния университет. Спортна журналистка в „Хералд“.

— Ти си невероятна — възкликнах аз напълно искрено.

— Включително и там, където не подозираш.

Премълчах — не ми се нагазваше в опасни води. После трепнах.