Юмрукът на бога

— На опера. Да гледам „Вълшебната флейта“. Не и сам, няма да посмея. Толкова много хора. Няма да мога да се оправя, нищо ще знам къде да ръкопляскам.

Тя се усмихна снизходително.

— О, смятам, че едва ли ще отидете, млади човече, защото няма да намерите билети.

Той изглеждаше озадачен.

— О, не, не е там работата.

Бръкна в джоба си и сложи на масата две късчета хартия. На нейната маса. До нейната сметка. На втори ред в партера. На крачка от певците. До централната пътека.

— Имам приятел в Обединените нации. За тях имат отделени места, разбирате ли. Но той не ги иска й ми ги даде.

Даде. Не му ги е продал, а му ги е дал. Такова безценно нещо, а ги е дал ей така.

— Бихте ли ме взели със себе си — попита умолително младият мъж. — Моля ви?

Така красиво се изрази, сякаш тя щеше да го заведе.

Помисли си, че ще седи в този голям, сводест, позлатен рай в стил рококо, духът й ще се възвисява с басите, баритоните, тенорите и сопраните нагоре към нарисувания таван…

— В никакъв случай…

— О, извинявайте, фройлайн, обидих ви.

Пресегна се, взе билетите и понечи да ги къса.

— Не — тя сложи ръка върху неговата, преди безценните билети да бъдат скъсани наполовина.

— Не трябва да правите това.

Беше пламнала от червенина.

— Но те не ми трябват…

— Е, предполагам…

Лицето му светна.

— Значи ще ми покажете вашата Опера? Да?

Да му _покаже_ Операта. Е, това наистина беше нещо различно. Нямаше да е излизане с мъж. Не такова излизане, както… както онези, които отиват, такива… които приемат да отиват. Всъщност по-скоро като екскурзовод. Виенска любезност, да покажеш на един чуждестранен студент чудесата на австрийската столица. В това нямаше нещо лошо…

Срещнаха се според уговорката на стъпалата в седем и петнайсет. Беше дошла с колата от Гринцинг и паркира без каквито и да е проблеми. Присъединиха се към суетящата се тълпа, която вече беше в приповдигнато настроение в очакване на удоволствието.

Ако Едит Харденберг, стара мома с двайсет лишени от любов лета зад гърба си някога щеше да остане с чувството, че има представа от рая, то беше тази вечер през 1990-а, когато седеше на няколко крачки от сцената и се беше потопила в музиката. Ако някога щеше да разбере какво усеща човек, когато се напие, то беше тази вечер, когато си позволи да се опияни напълно от кипежа на издигащите се и снишаващи се гласове.

През първата половина, докато пред нея пееше и лудуваше Папагено, тя усети суха млада ръка върху своята. Инстинктът я подтикна да я отдръпне рязко. През втората половина, когато това отново се случи, не направи нищо и почувства как заедно с музиката в нея прониква топлината на друго човешко същество.

Когато операта свърши, беше все така опиянена. Иначе никога не би допуснала той да я преведе през площада до старото свърталище на Фройд, „Кафе Ландтман“, сега възстановено в старото си великолепие от 1890-а. До масата им ги заведе лично великолепният метр д’отел Робер и те седнаха на късна вечеря.

След което я придружи до колата й. Беше се успокоила. Сдържаността й отново вземаше връх.

— Толкова бих искал да ми покажете истинската Виена — рече тихо Карим, — вашата Виена, Виена на чудесните музеи и концерти. Иначе никога няма да разбера австрийската култура, такава, каквато вие можете да ми я покажете.

— Какво казвате, Карим?

Стояха прави до колата й. Не, тя в никакъв случай нямаше да му предложи да го закара до апартамента му, където и да се намираше той, а всяко предложение да отиде у дома й би разкрило точно какъв жалък тип е този младеж.

— Че бих желал пак да ви видя.

— Защо?

„Ако ми каже, че съм красива, ще го ударя“, помисли си тя.

— Защото сте добра — беше отговорът, който получи.

— Така ли?

Беше пламнала в червенина. Без да каже и дума повече, той се приведе и я целуна по бузата. Сетне го нямаше до нея, крачеше с широка крачка през площада. Прибра се вкъщи сама.

Тази нощ сънищата на Едит Харденберг бяха смутени. В тях се върна към едно много отдавнашно време. Някога имаше един Хорст, който я бе обичал през онова дълго горещо лято на 1970-а, когато беше на деветнайсет години и девствена. Хорст, който взе невинността й и я накара да го обикне. Който си отиде през зимата без някакво писмо или обяснение, дори без сбогом.

Отначало смяташе, че е станал жертва на катастрофа и звъня във всички болници. Сетне, че работата му като пътуващ търговец го е отвела някъде и ще се обади по телефона.

После научи, че се е оженил за момичето в Грац, което също любил, когато работата му го водела там.

Плака до пролетта. Сетне взе всичко, което й напомняше за него, всички признаци, че е бил там, и го изгори. Изгори подаръците и снимките, които бяха правили, докато се разхождаха в парка или плаваха по езерата на Шлоспарк в Лаксенбург, и най-вече изгори снимката на дървото, под което я люби за първи път, наистина я люби и я направи своя.

Повече не бе имала мъже. Те само ти изменят и те изоставят, казваше майка й и беше права. Нямаше да има повече мъже, никога, закле се тя.

Тази нощ, една седмица преди Коледа сънищата отстъпиха пред утрото и тя спеше, притиснала към мъничките си гърди програмата на „Вълшебната флейта“. Докато спеше, част от бръчиците в ъгълчетата на очите и устата й сякаш започнаха да се губят. И спейки, тя се усмихваше. Положително в това нямаше нищо лошо.

Глава 13

Големият сив мерцедес едва си проправяше път сред уличното движение. Блъскайки яростно по клаксона, шофьорът трябваше силом да се придвижва през потока от леки коли, микробуси, моторизирани сергии и ръчни колички, създаващи оживлението между улиците „Халифа“ и „Рашид“.

Това беше старата част на Багдад, където търговци на платове, злато и подправки, амбулантни продавачи на най-известните стоки въртяха своя занаят вече десет века.

Колата свърна по „Банк“, където и двете страни на улицата бяха задръстени с паркирани коли, и накрая запъпли по „Шурджа“. Пред тях пазарът на подправките правеше улицата непроходима. Шофьорът обърна леко глава.

— По-нататък не мога да отида.

Лейла Ал-Хила кимна и изчака да й отворят вратата. До шофьора седеше Кемал, едрият телохранител на генерал Кадири, тромав сержант от танковите войски, прикрепен към персонала на началника си от много години. Мразеше го.

След кратка пауза сержантът се измъкна от колата, изправи огромната си снага и отвори задната врата. Разбираше, че отново го е унижила, и това пролича по очите му. Тя слезе от колата, без да погледне към него или да му благодари.

Едната от причините да мрази телохранителя бе, че я следваше навсякъде. Разбира се, тази работа му бе възложил Кадири, но това не намаляваше нейната неприязън към него. Трезвен, Кадири беше корав професионален военен; в сексуалните дела обаче беше патологично ревнив. Оттам и правилото, което беше въвел — никога да не се движи сама из града.

Друга причина за ненавистта й към телохранителя бе очевидното му желание да я обладава. Тъй като отдавна бе принизила вкусовете си, тя добре можеше да разбере, че всеки мъж може да изпитва похот към тялото й и ако плати необходимата цена, би задоволила неговите желания, колкото и странни да бяха те. Но Кемал й нанасяше непростима обида — бидейки сержант, той беше беден. Как смееше да допусне такива мисли, а той очевидно ги допускаше — някаква смесица от презрение към нея и животинско желание да я обладава. То се проявяваше, когато генерал Кадири не гледаше към него.

От своя страна той разбираше нейното отвращение и се забавляваше, като я оскърбяваше с погледите си, докато на думи запазваше официалното разстояние.

Оплака се на Кадири от безмълвната му наглост, но той само се разсмя. Можеше да подозира всеки мъж, че я желае, но на Кемал бяха простени много волности, защото му бе спасил живота в блатата на Ал Фао срещу иранците и защото беше готов да даде живота си за него.