Юмрукът на бога

Това подтикна пилотите да се втурнат един през друг към наличните в базата специални камиони с поставени високо над колелата каросерии. Защото само качени на тях, застанали на пръсти, истинските патриоти можеха да пътуват от палатките си до летателната част, правейки огромна обиколка, за да минат по улицата между женските палатки и да видят дали дамите са в добра форма.

Ако не се смятат тези граждански задължения, за повечето от тях времето минаваше върху скърцащото походно легло и в празни разговори.

Настроението се беше променило и по друга причина. Обединените нации бяха дали на Саддам Хюсейн краен срок 16 януари да напусне Кувейт. Но от Багдад продължаваха да идват предизвикателни декларации. За първи път стана ясно, че ще има война. Тренировъчните полети придобиха ново и сериозно значение.

По някаква причина 15 декември беше топъл ден във Виена. Слънцето грееше и температурата се покачи. В обедната почивка фройлайн Харденберг излезе както обикновено от банката за скромния си обяд и внезапно реши да си купи сандвичи и да ги изяде в Щадтпарк, на няколко пресечки от „Балгасе“.

Тя имаше този навик през лятото и дори есента, и затова винаги си носеше сандвичи. На 15 декември обаче не беше взела.

Въпреки това, виждайки яркосиньото небе над Францисканерплац, тя реши, че ако природата е наумила да предложи дори за един ден мъничко Altweibersommer — така виенчани наричат сиромашкото лято, — тя ще се възползва и ще хапне в парка.

Имаше особено основание да обича малкия парк от другата страна на Ринга. В единия край е „Хюбнер Курсалон“, изцяло остъклен ресторант, подобен на голяма зимна градина, където по обяд малък оркестър свиреше мелодии от Щраус, най-виенския от всички композитори, работили там.

Хората, които не могат да си позволят да обядват вътре, могат да седнат извън оградата и да се наслаждават безплатно на музиката. Нещо повече, в центъра на парка, защитена от каменната си арка, стои статуята не на друг, а на великия Йохан.

Едит Харденберг си купи сандвичи от едно кафене, намери пейка на припек и започна да ги гризе като мишле, заслушана във валсовите мелодии.

— Entschuldigung.

Тя подскочи, изтръгната от унеса си от тихия глас, който каза: „Извинете.“

Ако имаше нещо, което госпожица Харденберг не понасяше, то беше да я заговарят непознати. Погледна мъжа до себе си.

Беше млад, тъмнокос, с меки кафяви очи. Говореше с чужд акцент. Тя се готвеше да отклони категорично поглед, когато забеляза, че младият мъж носи някаква илюстрована брошура и сочи към една дума в текста. Пряко волята си погледна към нея. Това всъщност беше илюстрованата програма за операта „Вълшебната флейта“.

— Моля, тази дума, тя не е немска, не?

Показалецът му сочеше думата „партитура“.

Разбира се, би трябвало да си тръгне веднага, просто да стане и да се отдалечи. Започна да завива сандвичите си.

— Не — отвърна му тя, — италианска е.

— Аха — рече мъжът с тон на извинение. — Уча немски, но не разбирам италиански. Това музиката ли означава, моля?

— Не — отвърна тя, — това означава нотите на творбата.

— Благодаря ви — рече той наистина благодарен. — Трудно е човек да разбере вашите виенски опери, но толкова много ги обичам.

Пръстите й, които, треперещи, завиваха остатъка от сандвичите, преди да си тръгне, забавиха движенията си.

— Знаете ли, действието се развива в Египет — обясни младият мъж. Каква глупост, да го казва на нея, която знаеше всяка дума от „Die Zauberflote“.

— Точно така — рече тя. Това вече е прекалено, помисли си. Който и да беше той, проявяваше се като много нахален млад мъж. Че те почти бяха подхванали разговор, представете си!

— Също както и „Аида“ — забеляза той, отново загледан в програмата. — Обичам Верди, но като че ли предпочитам Моцарт.

Сандвичите бяха опаковани, беше готова да тръгне. Просто би трябвало да стане и да си тръгне. Обърна се да го погледне и той избра точно този момент да вдигне очи и да се усмихне.

Усмивката беше много срамежлива, едва ли не умолителна; очите му — като на кокер шпаньол, с мигли, за които някой топмодел би бил готов да извърши убийство.

— Не може да става и сравнение — рече тя. — Моцарт е по-голям майстор от всеки друг.

Усмивката му стана по-широка, разкривайки равни бели зъби.

— Той е живял някога тук. Може би дори е седял тук, на тази пейка и е писал музиката си.

— Убедена съм, че няма такова нещо — отвърна тя. — Пейката не я е имало по това време.

Стана и се обърна. Младият мъж също стана и направи малък виенски поклон.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, фройлайн. Но ви благодаря за помощта.

Мина през парка, упътена към бюрото си, за да довърши там обяда, вбесена на себе си. Разговори с млади мъже в паркове и какво още? От друга страна, той беше просто чуждестранен студент, който се опитва да научи повече неща за Виенската опера. В това няма нищо лошо, нали? Но толкова. Мина покрай един афиш. Разбира се, Виенската опера поставяше след три дни „Вълшебната флейта“. Това може да беше част от учебната програма на младежа.

Въпреки пристрастеността си Едит Харденберг така и не бе ходила на представление в Щатсопер. Разбира се, бе бродила из сградата през деня, когато е отворена за посетители, но билет за креслата в партера никога не й е бил по кесията.

Те бяха почти безценни. Абонаментните карти се предаваха от поколение на поколение, абонаментът за цял сезон беше по възможностите само на много богатите. Другите билети се купуваха само с влияние, каквото тя нямаше. Дори обикновените билети надвишаваха възможностите й. Въздъхна и се върна на работа.

Хубавото време беше само за един ден. След това стана отново студено и облачно. Тя се върна към навика си да обядва в привичното си кафене, на привичната си маса. Беше много подредена, праволинейна жена.

На третия ден след парка тя пристигна на масата си в обичайния час, на минутката, и с половин око забеляза, че съседната маса явно е заета. На нея имаше някакви учебници — не си даде труд да прочете заглавията им — и наполовина изпита чаша вода.

Едва успя да поръча менюто на деня, когато човекът се върна от мъжката тоалетна. Чак като седна, я позна и се сепна изненадан.

— О, Grüss Gott, отново — рече той. Устните й се свиха неодобрително в тънка линия. Сервитьорката дойде и сложи яденето й на масата. Беше попаднала в капан. Но младият мъж беше неудържим.

— Свърших с програмата. Смятам, че вече съм разбрал всичко.

Тя кимна и започна деликатно да се храни.

— Отлично. Учите ли тук?

А защо взе, че го попита? Каква лудост я прихвана? Но шумът я заливаше отвсякъде в заведението. Какво си се разтревожила, Едит? Нали това е съвсем цивилизован разговор, при това с чуждестранен студент, какво лошо може да има? Почуди се какво ли би си помислил хер Гемютлих. Разбира се, нямаше да одобри.

Мургавият младеж щастливо се усмихна.

— Да. Следвам инженерство. В Техническия университет. Когато завърша, ще се върна у дома и ще помогна за развитието на родината си. Моля, името ми е Карим.

— Фройлайн Харденберг — представи се тя. — А откъде сте, господин Карим.

— От Йордания.

О, Господи мили, арабин. Е, вероятно имаше много от тях в Техническия университет, на две пресечки от Кертнер Ринг. Повечето от арабите, които срещаше, бяха улични продавачи, ужасни хора, които продаваха килими и вестници по тротоарите пред кафенетата и човек не можеше да се отърве от тях. Младият мъж до нея изглеждаше съвсем почтен. Може би произлизаше от по-добро семейство. Но все пак… арабин.

Довърши яденето си и даде знак, че ще плати. Време беше да напусне компанията на младия мъж, макар че той беше изключително възпитан. За арабин.

— Все пак — обади се със съжаление той — не смятам, че ще мога да отида.

Сметката й пристигна. Тя започна да рови в чантата си, за да плати.

— Да отидете къде?