Текила и синьо дайкири

— Кой?

— Човекът, който залага стръвта в кошовете и слага пари в тях. Човекът, влюбен в жена, която прави бананово соте с морски костур. Човекът, който може да се измъкне незабелязано от Парадайз Кий с торпедото си.

— Клайв Фоулс? Сигурен ли си, чичо Стив? Може Джуниър и Фоулс да са го направили заедно. Помниш ли, когато те изхвърлиха от болницата? — Боби вдигна дясната си ръка и разпери два пръста, точно както Стъбс беше направил в спешното. — Двама мъже са атакували Стъбс, не е ли искал да ти каже точно това?

— По-високо!

— Какво?

— Стъбс се опита да вдигне по-високо ръка, но не успя.

Боби вдигна ръка над главата си.

— Така ли?

Момчето не приличаше кой знае колко на Уинстън Чърчил, но и това свърши работа.

— Знакът на победата — каза Стив. — Любимият номер на британския подводничар. Стъбс се опита да ми каже, че Фоулс го е убил.

— И сега?

— Трябва да поговоря с един човек за едно торпедо.

Човекът торпедо

44

Приспособлението изглеждаше като двуместно торпедо. Шейсетгодишната подводница на Хорас Фоулс. Внукът му Клайв Фоулс беше прикрепил ръждясалия цилиндър върху платформа на кърмата на лъскавото си ново корабче, с което ходеше да се гмурка из рифовете.

— Нужда от помощ? — Стив се качи на дока на Парадайз Кий.

— Благодаря, готин. Няма да е лошо.

Стив скочи на задната палуба на корабчето и хвана с две ръце носа на цилиндъра. Фоулс завъртя винча и две въжета се размотаха от двойния кнехт и спуснаха старата ламарина към платформата за гмуркане.

— Леко — каза Фоулс, като отпускаше въжето по малко, докато Стив наместваше торпедото. Приспособлението се плъзна върху стойката гладко като пистолет в кобур.

— Пасна идеално — обади се Стив.

— Няма как, мистър Джи потроши толкова пари, за да стане всичко, както аз го искам.

— И както го е искал дядо ти. — Стив посочи към надписа на кърмата: „Фоли Фарфарата“. — Не се ли казваше така подводницата на дядо ти?

— Да. След като го повишили от торпедото. Помниш, значи.

— Трудно се забравя. Норвежки фиорд. Дядо ти командва малка консервна кутия, която взривява огромен немски боен кораб.

— „Тирпиц“.

— Давид и Голиат.

— Цяло чудо е било, че изобщо е стигнал до фиорда. Казах ли ти, че дядо е трябвало да излезе от подводницата и да използва ножа си, за да пререже минирана мрежа за подводници? Можеш ли да си го представиш, Соломон?

— Не и без да ме избие студена пот.

— Северно море е пълно със сладководни течения, така че е адски трудно да балансираш. „Фарфарата“ непрекъснато е изскачала на повърхността като малък кит. Когато стигнали до „Тирпиц“, дядо ми пак влиза във водата, за да постави експлозивите върху корпуса на голямото копеле, докато германците стрелят отгоре по него. Как би описал такъв човек?

— Думите „храброст“ и „кураж“ явно не са достатъчни.

— Адски си прав, Соломон. Разбираш ги тия работи — натегна с винча и обра въжетата, които висяха, после подаде на Стив ръка, за да го свали на дока. — Някои хора изобщо не разбират за какво става дума, когато им разказвам тази история.

— Предполагам, че и аз по някакъв начин съм свързан с наследството, оставено от бащите ни. Както и от дедите ни в случая.

— Опитах се да последвам примера му. Служих във флотата на Нейно величество.

— Но както каза и по-рано, Фолкланд и аржентинците нямат нищо общо със Северно море и нацистите.

Фоулс седна на края на дока и извади малка пура. Сложи я в уста, но не я запали.

— Какво искаш, Соломон?

Стив седна до него.

— Вчера, когато излязох от съда, ти искаше нещо.

— Студена бира в „Зеления папагал“, готин.

— Попита за делото. Изглеждаше разтревожен за Грифин.

— Много ясно, че съм разтревожен. Надявам се да отърве кожата.

— Защото знаеш, че е невинен.

На Фоулс му отне малко време, докато запали пурата. От морето подухваше бриз и пламъкът гаснеше.

— _Мисля_, че мистър Джи е невинен, но откъде бих могъл да знам?

Стив едва не се изпусна. Беше на езика му да каже: „Знаеш, защото си се спуснал с торпедото точно като дядо ти с подводницата. Знаеш, защото някой с моторница те е взел и е следвал указанията ти как да стигне до безименния остров малко преди Блек Търтъл Кий. Знаеш, защото си бил там.“

Но интуицията му подсказа да не бърза да атакува челно бойния кораб. Имаше и още един проблем. Този почтен човек, който боготвореше паметта на храбрия си дядо, явно гледаше на Хал Грифин не само като на щедър шеф, а и като на баща. Но както се възхищаваше на Грифин, така ненавиждаше Океания. И дали морският капитан, човекът, който обичаше всички риби в дълбокото синьо море, беше способен да убие някого и да натопи за това Грифин?

— Мисля, че си добър човек — каза Стив.

Фоулс се разсмя.

— Откъде знаеш?

— Такава ми е работата. Да преценявам хората. Фоулс отново се опита да запали пурата. Стив се наведе и сложи ръцете си отдолу, за да спре вятъра. Припламна. Фоулс дръпна силно и погледна към залива.

— Извинявай Соломон, но днес ми е почивен ден и ще изляза с лодката си.

— Към рифовете.

— Реших да се потопя малко.

Стив посочи ръждясалата ламарина:

— С торпедото ли?

— Да, щом стигна с „Фарфарата“ дотам, ще спусна торпедото. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Аз? Под водата?

Фоулс издуха струйка дим в натежалия от влага въздух.

— Не те ли е страх?

— Не. Обичам океана и всичко в него. С изключение на акулите.

Една бяла чапла с крака като кибритени клечки крачеше по дока и наблюдаваше как „Фарфарата“ излиза в открито море. След като лодката се отдалечи от дока, един кафяв пеликан се стрелна право надолу от другата страна на пристана, превъртя се във въздуха и с плясък се заби във водата. Хвана една риба и я налапа цялата.

Стиснал пурата със зъби, Фоулс държеше кормилото, вятърът рошеше изтънялата му руса коса. Стив стоеше отстрани и наблюдаваше искрящото като диамант море, слънцето бягаше по вълните.

— Можеш да се гмуркаш с бутилка, нали? — Фоулс се надвикваше с вятъра и двата дизелови двигателя.

— Не се тревожи. Изкарал съм курсове.

— От онези еднодневните в басейна на хотела ли? Дето дигаш задника нагоре няколко пъти и се мислиш за Жак Кусто?

— Стига де! Гмуркал съм се на Бахамите. Може малко да съм ръждясал, ама и торпедото на дядо ти е ръждясало.

Фоулс се разсмя и кимна към хладилната чанта.

— Вземи си бира, ако искаш.

Стив отказа. Мразеше да се оригва.

— Е, готин, защо всъщност дойде да ме видиш днес?

— Казах ти. Реших, че искаш да ми кажеш още нещо. Нещо за теб и Грифин. Може да сте си развалили отношенията.

— Може да не си толкова добър в преценката си за хората, колкото си мислиш.

— Яд те е било за Океания. Обзалагам се, че си направил нещо.

— Чувствата ми не бяха тайна за никого. Казах на мистър Джи, че Океания е грешка.

— Но не си успял да го разубедиш.

Фоулс погледна компаса, зави леко на северозапад и даде газ.

— Както ти казах и преди, шефът ме изслуша. Посъветвах го да размисли за хотела и казиното. Евентуално да останат само туристическите разходки до рифовете. С лодки със стъклени дъна и катамарани. Мистър Джи каза, че говоря за гребни лодки, а той щял да построи „Куийн Мери“.

— Сигурно много си се вбесил.

— Човекът винаги е бил добър с мен. — Фоулс прокара ръка по полираното кормило от тиково дърво. — Направена по поръчка дванайсетметрова лодка лично за мен. Всичко последна дума на техниката. Карам целувачите на корали на Делия из рифовете да чистят и да си изкарват изпитите за водолази. Не се оплаквам.

— Хрумвало ли ти е, че Грифин те е подкупил, за да не му пречиш?

Корабчето мина през канала между два малки острова.

— Човек прави известни компромиси.

— Какво каза Делия, когато разбра за корабчето? — попита Стив.