Текила и синьо дайкири

Когато стигнаха до дъното, Фоулс грубо приземи торпедото. Щайгата се удари два пъти в пясъка и разгони няколко бодливи рака. Шумът над главите им утихна, моторницата беше спряла. Конклън чакаше отгоре следващия им ход.

Но такъв нямаше. Нямаше какво да направят. Торпедото беше металният им ковчег. Не трябваше ли целият ти живот да се изниже на бърз ход пред очите ти, когато се изправиш пред смъртта? Но Стив си мислеше, че трябва да опитат нещо. Каквото и да е.

На предната седалка Фоулс беше извил врат и гледаше нагоре. Стив го чукна по рамото, после започна да жестикулира с двете ръце. Посочи към лодката отгоре, после докосна гърдите на Фоулс и посочи в една посока, след което посочи себе си и махна в друга.

Прати торпедото нагоре, а ние с теб да тръгнем в различни посоки.

Фоулс сякаш присви очи под маската. После поклати глава.

Стив провери бутилките. Стрелката беше под червената линия. Боже, оставаха му само още няколко минути.

Сега наистина започнаха да му се появяват образи. Бързо проблясваха пред очите му. Майка му, починала преди много години от рак. Баща му, млад, красив и преуспял. Боби, в деня когато го спаси от бараката, където Джанис го държеше заключен в клетка. Сега Хърбърт трябваше да се грижи за момчето.

Ще го преживея. Или ще умра с тази мисъл. Баща ми е по-добър дядо, отколкото баща.

После пред него изникна лицето на Виктория. Усмихна се, за малко не се разсмя. Издиша през ноздрите и моментално замъгли маската си.

Тя ме караше да се смея. Толкова честна и праволинейна. От първия ден заедно в ареста ме разсмиваше.

Осъзна, че мисли в минало време, че животът му скоро ще бъде обсъждан от други, ако изобщо някой се сетеше за него, и то в минало време.

Фоулс блъскаше с нещо по металния корпус, опитвайки се да привлече вниманието му.

Магнитната плоча.

_Добре, какво?_

Фоулс написа нещо на плочата и го показа на Стив.

„Аз убих Стъбс.“

Да. Да. Вече го обсъдихме, помисли си Стив. Ти донякъде си убил Стъбс. Ти си морално отговорен. Какво от това? Защо сега?

Стив присви рамене и вдигна двете си ръце с дланите нагоре, за да покаже, че е объркан.

Фоулс надраска още нещо и вдигна плочата.

„Клайв А. Фоулс“

_Сега разбирам, мой човек. Подписано самопризнание. Да помогнеш на Грифин. Супер. Но само ако някой оживее да го покаже в съда._

Фоулс сграбчи Стив за рамото и му направи знак да слезе от торпедото. Когато Стив не помръдна, Фоулс сграбчи маркуча му с кислород и го дръпна.

_Добре. Добре._

Стив се откопча и се измъкна от торпедото. Фоулс удари с юмрук по пясъчното дъно. „Остани тук!“ После връчи плочата на Стив и му махна за последно. Вдигна дясната си ръка над главата и размаха два пръста в знак на победа. След секунда се освободи от баласта и дръпна ръчката назад. Торпедото се понесе под остър ъгъл нагоре.

Може би умората или страхът, или сместа от азот и кислород бяха замъглили ума му. Каквато и да беше причината, минаха няколко секунди преди Стив да осъзнае какво правеше Фоулс.

Атакуваше Конклън по същия начин, по който дядо му беше атакувал „Тирпиц“.

Сграбчи плочата и заплува след торпедото.

Защо? Не знаеше точно. Само че не изглеждаше много мъжествено да си седи на дъното на океана, докато Клайв Фоулс преследва Викторианския кръст, спечелен някога от дядо му.

Стив риташе с все сила, но над него торпедото набираше все по-голяма скорост и увеличаваше дистанцията помежду им. Беше с бойна глава на носа, без Стив отзад и без баласт, можеше да се носи из водата като балистична ракета. Само дето се носеше право към корпуса на моторницата.

Перката на торпедото завихряше водата и Стив не можеше да види много ясно. Но знаеше, че Фоулс се цели към мястото, където маркучите с гориво излизаха от леките алуминиеви резервоари на лодката.

Усети експлозията преди да я чуе.

Ударната вълна смаза гръдния му кош.

Звукът пулсираше в тъпанчетата му с гръмотевична болка.

С ужасна скорост започна да се премята към дъното.

_Кълбета със задника нагоре._ Така би го нарекъл Фоулс, ако беше оживял след експлозията и пожара. Това беше последната мисъл на Стив, преди да се просне на пясъчното дъно и да му причернее пред очите.

Кралицата на драмата

47

— Колко дълго сте работили за „Посейдон“? — попита Виктория.

— Двайсет и три години — отвърна Чарлз Тейлър. Беше солиден мъж около петдесетте, който изглеждаше така, сякаш никога не е излизал от джакузито, камо ли да се е гмуркал до дъното на някой атлантически ров. При директния разпит беше казал, че е „почти невъзможно“ харпун „Посейдон Марк 3000“, задвижван от пневматична струя въздух, да произведе случаен изстрел при зареждане.

— Още две години и ще получите чудесна пенсия.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Вие сте лоялен служител, господин Тейлър. Ръководите отдела за качествен контрол на „Посейдон“ и сте издал сертификат за безопасност на „Марк 3000“. Няма ли да ви уволнят, ако се докаже, че е дефектен?

— Протестирам! — Ричард Уадъл се облегна на масата на обвинението, притиснал длани към махагоновия плот. — Адвокатът дава свидетелски показания, а не задава въпроси.

— Приема се — отвърна съдия Федърс. — Госпожице Лорд, давам известна свобода при кръстосания разпит, но вие току-що преминахте границата.

— Съжалявам, Ваша чест — каза Виктория, макар че не съжаляваше и грам. Беше отбелязала точка пред заседателите.

Тя вдигна харпуна — веществено доказателство номер три — с две ръце.

— В указанията за безопасност компанията ви предупреждава, че отворът трябва да сочи настрани от човека, който се опитва да зареди стрела. Явно сте предвиждали, че човек може да се простреля сам.

— О, това го сложиха адвокатите.

Тези проклети адвокати.

— Но никога не са ни предявявали искове — побърза да добави Тейлър.

Един иск щеше да дойде чудничко на защитата, помисли си Виктория. Колективен най-добре. „Всички, които са се правили на шиш кебап е харпун, да си вдигнат ръката.“ Но трябва да играеш с картите, които имаш.

Вратата на съда се отвори със скърцане и майка й се промъкна вътре. Кралицата беше изчезнала преди два дни, последните й думи бяха по-хладни от ледената маргарита, която пиеше тогава. Обяд в мексикански ресторант близо до съда. Виктория работеше над реда, по който щеше да изложи доказателствата си, на една отдалечена маса, когато майка й се понесе към нея с чаша в ръка. Минаваше обяд, но питието не й беше първото за деня. Като пропусна любезностите, Кралицата обвини Виктория, че е „заядлива, предубедена и скучна“, като добави, че не било никак чудно, дето не можела да задържи мъж.

— Замисли ли се поне веднъж за моето щастие? — попита Айрини.

— Реших, че не е необходимо, майко, ти и без това по цял ден мислиш само за това.

— По-студена си от мен, скъпа. Наследила си го от баща си.

— Ако можеше да е тук и да се защити…

— И аз имам право на щастие. — Майка й направи пирует към вратата, розовата памучна пола балон марка „Синтия Стефе“ се усука около хълбоците й.

Кралицата на драмата.

— Успех в съда, скъпа — подхвърли през рамо. — Дори и да не те е грижа за щастието ми, моля те, спечели заради чичо Гриф.

Явно темата за деня беше „щастие“.

Сандалите й „Маноло Бланик“ чаткаха по пода, докато излизаше.

Сега сандалите се бяха върнали. Е, вече бяха други. Предишните — с отворени пръсти, панделка и каишка през глезена — й бяха подарък от Виктория, благодарение на щедростта на клиента на Стив, който крадеше контейнери, предназначени за италианските бутици. Днешните сандали не бяха „Бланик“ и явно бяха нови. Или поне Виктория не ги беше виждала досега. Змийска кожа със сребърни катарами, изрязани отстрани, с деветсантиметрови токчета.

_Къде беше, майко? И защо ти и направените ти от влечуго обувки се върнахте?_

Яд я беше, че си тръгна, сега и че се връща.