Текила и синьо дайкири

— Напоследък ли?

— Боже, станала си толкова заядлива! От кога не си се чукала?

— Не помня някога да си била толкова груба.

— Ти също не беше такава голяма моралистка. Всъщност, като се замисля, винаги си била. — Айрини стана и затвори балконската врата. — Тук е като сауна. На колко е климатикът?

— Не си ли прекалено стара за горещи вълни, майко?

— Станала си още по-голяма кучка, откакто заряза онзи невъзможен Соломон. — Тя се върна боса до масата и си наля чаша вино. — Колкото до хапливата ти забележка, аз съм едва на средна възраст.

— Само ако живееш до сто и шестнайсет.

— Знам какво те мъчи, Принцесо, и имам предложение. Излез с Джуниър. Той здравата е хлътнал по теб и се обзалагам, че е страхотен в леглото.

— Имам си друга работа. Защо ти не обслужиш и двамата Грифин?

— Ако бях на твоите години, като нищо щях да изчукам Джуниър. Видя ли му инструмента?

— Майко, защо не идеш да си вземеш един студен душ?

— Не че размерът винаги е равен на представянето. Спомням си един испанец, с който се запознах в Монако. Мучо гранде. Като шпеков салам.

— Няма да водя този разговор.

— Но в леглото никакъв го нямаше. А, пък имаше един французин, на който му беше като кисела краставичка, но о-ла-ла!

— Правиш го само за да ме дразниш, нали?

— А ти се заяждаш, защото съм щастлива.

— Това е жалко.

— Но аз съм щастлива, скъпа — успя да въздъхне и да се усмихне едновременно. — Двамата с Гриф заедно след толкова много години!

— Искаш да кажеш отново заедно.

— Пак започваш? Казах ти истината. Никога не сме имали връзка.

— Но баща ми е помислил, че сте имали, нали?

— Не, по дяволите! Не виждаш ли какво става? Изпитваш гняв към баща си през всичките тези години. Но не можеш да му се развикаш, затова си го изкарваш на мен.

Виктория замълча за миг. Замахна безсилно към проклетия комар, който бръмчеше до ухото й.

— Да, ядосана съм му. Това е вярно.

— Разбираемо е, скъпа.

— Знаеш ли какво ме побърква?

— Това с предсмъртното писмо ли?

— Хиляди пъти съм се питала. Защо не е могъл да напише нещо? „Съжалявам, принцесо. Прости ми. Обичам те.“

Айрини се пресегна и стисна ръката й.

— Той наистина те обичаше, скъпа. Много те обичаше.

— Малка бележка. Толкова много ли искам, дявол да го вземе!

Гласът на Айрини беше малко по-висок от шепот:

— Беше написал бележка.

— Какво?

— Пишеше, че много те обича.

— Измисляш си го. Лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Глупости! Лъжа само когато искам аз самата да се почувствам по-добре. — Тя отпи от кабернето и направи физиономия. — Наистина нищо не разбираш от вина.

— За бога, майко! Наистина ли имаше бележка?

— Баща ти беше написал, че те обича повече, отколкото може да изрази с думи, и най-много съжалява, че няма да доживее да види в каква жена ще се превърнеш.

Изведнъж майка й се оказа права: в стаята беше станало много горещо.

— Всичките тези години! Защо не ми каза?

— Имах си причини. — За пръв път, откакто се помнеше, Кралицата й се видя почти толкова стара, колкото беше в действителност.

— Защо? Какво друго пишеше? Обвиняваше ли те, че си имала любовна връзка с чичо Грифин? Защо просто не си го признаеш след толкова много години?

— Нямах връзка.

— Тогава защо си унищожила бележката?

— Кой казва, че съм я унищожила? Тя е в банковия ми сейф. Реших, че някой ден ще си достатъчно голяма — достатъчно пораснала, — за да я прочетеш. Явно този ден още не е дошъл.

Айрини се изправи, приглади роклята си и се понесе с плавна стъпка към стаята си с обувките в ръка. Без да се обърне или да каже лека нощ, тя затвори вратата между двата апартамента и пусна резето.

Два часа по-късно Виктория лежеше в леглото и слушаше как листата на палмите се удрят в парапета на балкона. Копнееше да поговори със Стив, но беше прекалено късно да му се обади. Въпреки проблемите между тях той си оставаше най-близкият й човек. В този миг, в този ужасен сърцераздирателен миг почувства, че никога не е била толкова сама.

Чу отново бръмченето — проклетият комар! Сега пък къде беше?

Ох! Усети как я жилна по врата.

Неудачник на име Соломон

41

Калинки самоубийци, съвкупяващи се във въздуха, се размазваха върху предното стъкло и умираха разпльокани в пристъп на разтърсващ оргазъм. Така бяха осеяли смарта, та Стив буквално можеше да се закълне, че колата се накланя при всеки откос от размазани мушици.

Минаваше два, когато наближиха Шугърлоуф Кий. Боби спеше на седалката до него, хитър номер в това миниатюрно купе. Докато пътуваше на юг, Стив репетираше какво ще каже на баща си, но все още не му беше много ясно как ще го направи.

Как по-точно казваш на стареца си: „Пипнах те!“

Отне му няколко часа и три превъртания на записа с предварителния подбор, за да върже Хърбърт Соломон към конспирацията. Първо направи грешка да следи само баща си. Както и при футбола, не може да гледаш само защитника.

Ролята на баща му в машинацията беше почти незабележима. От него не се искаше да каже нито дума. След разпита на всеки евентуален съдебен заседател Пинки Любер правеше пауза и си записваше нещо. Нищо необичайно дотук. Повечето адвокати си нахвърляха впечатления, преди да започнат да отхвърлят или приемат. Докато наблюдаваше Любер, Стив откри „нишан“. Подобно на покерджия, който опипва чиповете или се втренчва в противника преди да блъфира, Пинки също имаше тик. Преди да започне да пише винаги хвърляше поглед към съдийската банка. Хърбърт Соломон никога не отвръщаше на погледа му. Неизменно, в същия този момент, съдията си наливаше чаша вода. Баща му явно имаше железен мехур, защото я изпиваше всеки път, когато Пинки приключеше с някого от евентуалните заседатели.

Чак на третото гледане Стив разбра какъв е сигналът.

Капакът на каната за вода.

Когато Хърбърт оставеше капака отворен, Пинки избираше заседателя. Когато Хърбърт затвореше капака, заседателят си отиваше. Повтаряше се всеки път.

Стив помнеше каната. Стоеше на банката на баща му години наред. Имаше си поднос отдолу с надпис: От Юридическата конференция във Флорида. _Почетен окръжен съдия на годината._ Може би не беше късно да му отнемат наградата.

Хърбърт Соломон беше затънал до кръста в конспирацията. Пинки Любер беше спечелил седемнайсет процеса за убийство с помощта на секретар, който тайно пресява съдебните заседатели, и съдия, който свежда и без това кръвожадната група до отряд за линчуване.

Беше брилянтна, но абсолютно незаконна схема. Хърбърт Соломон беше председателствал стотици углавни дела. Можеше да преценява заседателите по-добре от всеки прокурор и помощта му беше безценна за Любер. Горкият адвокат на защитата нямаше никакъв шанс, трима срещу един.

Шансът за разкриването на конспирацията беше минимален. След като сред избраните съдебни заседатели имаше афроамериканци, кой би заподозрял, че подборът е бил манипулиран? Най-малко непрекъснато променящият се състав на защитата. За нея знаеха само съдията, прокурорът и секретарят, понеже я бяха измислили. Но защо го бяха направили? И защо след години Пинки Любер беше обвинил Хърбърт в корупция? Нямаше никаква връзка между опорочените процеси за убийство, в които Хърбърт беше участвал, и скандалите с подкупни общински чиновници, с които нямаше нищо общо. И каква беше свързващата брънка между тези две неща и делото за реабилитирането на Хърбърт?

Като начинаещ адвокат Стив се беше оплел в едно дело и баща му го беше посъветвал: „Когато видиш отнякъде да виси конец, дръпни го да видиш накъде води.“ Стив постъпи точно така. Всичко водеше към манипулацията със съдебните заседатели и изненадващата готовност, с която баща му беше нарушил закона. При все това Стив имаше повече въпроси, отколкото отговори. Докато завиваше с малката кола по чакълестия път към баржата на баща му, настроението му съвсем се скапа. Нямаше да се зарадва, че щеше да каже: Хванах те! Хърбърт така и така беше съсипан. Но защо беше поел по този път? Защо беше нарушил клетвата си? Защо беше рискувал всичко?